АЛЕНО ВЕНЧЕЛИСТЧЕ

Никита Нанков

web

Сеньор Арсенио Гонзалез Делгадо е млад преуспяващ адвокат. Той разцъфтява под крилото на по-възрастен правист, пред когото трепери цялата страна и който го е поканил за съдружник. Арсенио се оженва за красавицата Идамарис Перес Наварро, професор по литература в престижен университет, за която колеги и всевъзможни научни съвети без капчица завист твърдят, че много скоро ще стане лицето на тяхната научно-образователна институция. Професор Перес обича да се появява в клас с мини пола, да кръстосва и разкръстосва дългите си като магистрали нозе пред студентите и да ги измъчва не само като непрестанно сменя шестте езика, на които им говори без какъвто и да е акцент, но и с черната си татуирана розичка, провиждаща се на хоризонта на техните вълнуващи сънища.

Сеньор Гонзалез работи от пет сутринта до пет следобед и след това се прибира у дома и чете Достоевски. Всеки ден, по дванайсет часа, той преглежда правни документи - стотици, хиляди страници. Очите му пробягват по тях и хищно захапват само онези късове, които ще послужат за пречупване гръбнака на противника в съда. Домашното четене обаче е бавна разходка в пролетен парк с нацъфтели храсти и дървеса, които те люлеят с тихи радостни песни, или сред палми под зарозовели облаци в мекия следобед на вечно лято, които ти нашепват сепващи мисли за смисъла на живота. Преминавайки от галопа на професионалното четене към шляенето на четенето за удоволствие, Арсенио често се препъва. Понякога той така подтичва, докато чете романа, че после трябва да се връща и да преминава отново по пътеките на вече прочетеното, а това много го дразни - първо, понеже усеща, че нещо му липсва, от което му става срамно и самосъжалително и, второ, защото го хваща яд на автора, който като че ли му се подиграва. От време на време препрочитането му се струва чудовищна загуба на време, понеже още от първите страници адвокат Гонзалез вече е сигурен, че разбира правната същина в поведението на Расколников, както и очебийните процедурни нарушения в случая на братя Карамазови. Но друг път Арсенио открива някой детайл - странната форма на стаята на героинята, или реплика, която младото момиче няма как да произнесе, освен ако не е експерт по романтична литература, или нож с особена дръжка, споменат единствено в началото и края на книгата - оставя романа настрана и цял час гледа замаян през прозореца. Четенето носи и други неприятности - сутрин в офиса си адвокат Гонзалез зачита документите по поредното дело, но някоя дреболия го закача като кука, адвокатът се разсейва и мислите му го отнасят в някакви светове, където няма нито съдилища, нито прокурори, нито апели, обжалвания, обезщетения и затвори.

Докато пристъпва опипом из катакомбите, тунелите и пещерите на Достоевски, Аресенио гали гушналото се на скута му черно пуделче Томаса. Истинската Томаса е чернокожа танцьорка, която пубертетът Арсенио е гледал до замозабрава по телевизията и чиито снимки е изрязвал от вестници и списания. Пуделчето Томаса не танцува, но и тя, също като царицата на сцената Томаса, има алено езиче като венчелистче на роза и когато близва Арсенио, той се топи от нежност.

Арсенио чете с Томаса на скута, но обсъжда прочетеното, гушнат с Идамарис в съпружеското ложе. Идамарис пък му чете на глас малко старомодните любовни писма със стихове в проза, които Арсенио й пише на ръка всеки ден, вече седем години след сватбата им, и й ги пуска по пощата. Като ги чете и поправя стилистичните грешки, Идамарис се смее така хубаво!

Една нощ Идамарис съобщава на Арсенио, че не е удовлетворена от университетската си кариера и, повтаряйки прословутата фраза на един прочут политик, заявява, че жестокостите на университетските битки могат да се сравняват единствено с нищожността на залога в тях. Идамарис желае да зареже университета и да започне да учи право. Арсенио я разубеждава, изтъквайки безнадеждната пропаст между правото и правдата, която е послужила като материал за толкова много велики романи, които те така задълбочено са обсъждали.

- Името “Арсенио” идва от името “Арес”, бога на войната, нали? - пита с реторичен акцент Идамарис. - Скъпи ми Арсенио, очаквах да ме окуражиш в решението ми да следвам право и да водя битки с голям залог, но се оказва, че ти и Арес нямате нищо общо освен името...

Тази нощ Арсенио спи сам на дивана, а по някое време Томаса се мушва под завивката му и го близва по бузата.

На другата вечер Идамарис позволява на Арсенио да се гушне до нея.

- Съгласен съм да учиш право - шепне Арсенио. - Ще плащам всичките ти разходи, докато учиш, но при едно условие: никога да не говорим за право у дома.

Идамарис напуска професорското си място и започва да учи право. Арсенио, показвайки, че ако не е бог, то поне е съпруг, на който може напълно да се разчита, поема всичките й разходи. През първите три години на студентстването си Идамарис нито веднъж не споменава за право пред Арсенио. Арсенио все така чете Достоевски, Томаса все така се гуши в скута му, а нощем той все така обсъжда прочетеното с жена си.

Идамарис е блестяща студентка и сеньор Гонзалез се гордее с нея. Когато тя завършва и третата година с пълно отличие, Арсенио отива в скъп бижутерски магазин да й купи огърлица, с която да отбележи успеха й. Докато той се взира в мамещо просветващите диаманти и рубини и се колебае какво да избере, до него се появява непозната дама на средна възраст с жълта роза на гърдите.

- Скоро ще заживеете по съвсем друг начин, понеже средствата Ви ще стигат само да покриете разходите си за най-необходимото...

Арсенио се обръща да види кой му говори, но дамата е изчезнала като в приказка на немски романтик.

Вечерта Идамарис се гушва в Арсенио и го пита какво мисли той за еди-кой си правен случай, който е нашумял напоследък. Арсенио се опитва да запази самообладание, отговаря й подробно, но в сърцето му се забива кама. На следващата вечер Идамарис иска да обсъдят прецедентите при решаването на друг нашумял съдебен случай. На третата тя му съобщава, че са я поканили да се включи в предизборния екип на един от кандидат-президентите.

В деня, когато Идамарис се дипломира summa cum laude, Арсенио й връчва молба за развод. Идамарис поисква Арсенио да прехвърли на нейно име банковите си авоари, да й даде къщата им в най-хубавия квартал на столицата, летния им дом на остров в Карибите и всички останали дреболии, които тя е изредила в изготвен от нея списък.

- Няма проблем! - усмихва се Арсенио като истински непобедим бог на войната.

- Искам и Томаса!

Арсенио усеща как камата се завърта в сърцето му.

След развода сеньор Гонзалез заживява в скромен апартамент в един по-отдалечен квартал. Именитият му съдружник е решил да започне нова дейност и се е разделил с Арсенио, взимайки със себе си почти всички техни клиенти. Арсенио все по-често работи pro bono.

Сеньор Гонзалез все така се труди от пет до пет, но вечер вече чете Е. Т. А. Хофман. Понеже няма с кого да се сгуши в леглото, той е започнал да гледа телевизия. Страната празнува избирането на новия президент, който е преизбраният стар президент. По телевизията непрекъснато показват новия водач на нацията, а с него е неизменно и съпругата му. Нейните портрети са дори повече от тези на президента и красят сградите на министерства, молове, исторически паметници, стадиони и националния университет. Медиите наричат съпругата - красива и щедра филантропка - “нашата Идамарис”. Докато дава безбройните си интервюта, нашата Идамарис държи малко черно пуделче, което непрестанно целува, гледайки усмихната в камерата. Когато не целува пуделчето, тя целува дечица от домове за сираци.

Късно вечер Арсенио обича да гледа през прозореца и да си мисли как един ден може би ще издаде под псевдоним в малко красиво томче писмата до някогашната си съпруга. Тя е пропуснала да ги включи в списъка и те са останали при него. Понякога, преди да заспи, Арсенио отваря портфейла си и поглежда поставената в прозрачна обвивка стара вестникарска снимка на чернокожата Томаса. Върху снимката грее избеляло алено венчелистче от роза.

10 ноември - 12 декември 2013 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2014, № 1 (170)