ПАЛТОТО

Никита Нанков

web

В края на лятото, когато дните взеха да стават сепващо къси, а небето избеля и в привечерните сенки вече се опваха невидими жички от есенен хлад, Жорка Шморка някак се промени. Той почна да блъска вратите в къщата, по цели часове крачеше напред-назад сякаш се сърдеше на сянката си и искаше да я настъпи, а минеше ли пред голямото огледало в коридора, пред което преди с удоволствие се застояваше, губеше настроение и се мушваше в стаята си с измъчено лице.

Една сутрин Нинайко се появи в коридора с кърпа, уж взе да бърше огледалото, но като се убеди, че Жорка Шморка не е наблизо, откачи го и го скри в стаята си. Жорка Шморка започна повече да се застоява в коридора. С нищо не показваше, че е забелязал липсата на огледалото, но продължи да разнася из къщата необяснима нервност.

Една необикновено спокойна привечер, когато слънцето се топеше като алена таблетка в неподвижния синкав въздух, Жорка Шморка влетя в стаята си и захлопна вратата зад себе си.

В този момент Нинайко беше облакътен на прозореца си и гледаше залеза. Като чу захлопването на вратата, той бе завладян от особено безпокойство. То се появяваше винаги, когато той се опитваше да проникне в най-необяснимата тайна на приятеля си. Нинайко застава пред новата картина на Жорка Шморка и започва да се взира в нея, мъчейки се да разпознае какво е нарисувано там. Ето ги познатите неща, които Нинайко гледа всеки ден - на платното обаче те са станали непознати. И все пак от тях струи и онуй, дето Нинайко много пъти е усещал, но не е успявал да изрази нито с думи, нито по някакъв друг начин.

- Как го правиш? - пита той, обзет от мъчително радостното чувство на голямата загадка.

Жорка Шморка го гледа с лешниковите си с жълти капчици очи:

- Че кой гледа картини като теб? Тук всъщност не е нарисувано нищо. Това е само усещане. Ама че си и ти...

Нинайко кърши пръсти. След малко набира смелост и пак пита:

- Може ли да погледам как рисуваш?

Жорка Шморка вдига рамене.

Нинайко бърза да седне зад приятеля си на високата неудобна табуретка. Кой знае защо краката му винаги изтръпват, щом гледа как рисува Жорка Шморка. И добре все пак, че я има тази табуретка.

Най-напред на бялото платно се появяват някакви празни, прозрачни, призрачни неща, нахвърляни с груба линия. Нинайко ту мрази тая линия заради нахалната й разпасаност и неуважение към чистото платно, ту усеща, че в къщата вече има още някой, който не е жив, но с него - все едно - можеш почти да говориш. Ще му се да скочи и да прегърне Жорка Шморка, но приятелят му сега е станал толкова друг, че дори е чужд. Уплашен, Нинайко впива пръсти в табуретката и се бори с глупавия си порив.

На платното започват да се появяват и изчезват десет, а може би двайсет или трийсет различни картини. Мазка след мазка Жорка Шморка създава нещо завършено и прекрасно, отдръпва се, гледа с присвити очи, клати глава наляво-надясно, сякаш му се схванал вратът, сумти и - о! - скрива го под нов слой багри. “Защо, защо го развали?”, гърчи се на табуретката Нинайко и прехапва устни, за да не извика. В съзнанието му, някак от самосебе си, един след друг се напластяват всички появили се и изчезнали образи. Всички те заиграват пред очите му, а главата му, бедната му глава, забучава от форми и цветове. “Ето ги, значи, гласовете, с които човек си говори, когато гледа картина...” Нинайко търка слепоочия, табуретката под него се залюлява, но той вече не усеща краката си и с цялото си тяло чувства как в следващия миг ще се бухне на пода.

Картината неочаквано става синя. Другите цветове притихват под синьото и гласовете им преминават в нов, успокоителен шепот. На Нинайко му иде да запее. Но Жорка Шморка с неподозирана пакостна бързина мацва малко жълто вляво от центъра и излиза.

- Защо развали всичко с това жълто петно? - скача Нинайко и залитайки на вдървените си крака, хуква с вдигнати юмруци подир художника, който вече се плиска в банята.

- За да изглежда истински синьо синьото, досадник такъв! - отблъсква го уморен и отегчен Жорка Шморка, но изведнъж затиска с пръст крана и със смях насочва струята в лицето му.

- Бандит! Няма вече синьо! Край на синьото! Там има само едно огромно, отвратително жълто петно! - плаче и се дави Нинайко, слепешком размахвайки пестници.

Друг път Жорка Шморка сам го кани в стаята си. Уж му предлага табуретка, но кой знае защо я ритва под масата:

- По-удобно е прав.

Нинайко умолително го гледа.

- Не можеш ли да постоиш няколко часа прав? Ами аз как стоя всеки ден от сутрин до вечер?

- Аз... краката ми... табуретката... - обяснява Нинайко, но приятелят му лекичко го подбутва към вратата.

- Ама как така?... - съпротивлява се Нинайко и трепери от страх и обида.

- Ще ми дишаш - бута го Жорка Шморка.

- Няма да ти дишам! Обещавам! - бори се отчаяно Нинайко, но вратата хлопва пред носа му и ключът изщраква.

Нинайко отива в стаята си и почва да чете. Прелиства страница след страница, а слухът му лови всеки шум от другата стая. Но шумове няма. И той пак прелиства. Свършва книгата и я почва отначало. Знае само, че някакъв герой се казва... всъщност как се казваше?

Накрая ключът изщраква и се чува плискане на вода. Сетне Жорка Шморка дълго работи с пешкира и пръхти от удоволствие. След това пред огледалото избухва смехът му - той е там и прави най-невероятни муцуни.

- И да не си докоснал платното! - долита от коридора строгият му глас.

Нинайко се е вмъкнал в чуждата стая и вдишва миризмата на терпентин. Сега, пипнат на местопрестъплението, той дръпва пръста си от новата картина и бясно бърше в дрехите си мъничкото цветно петънце на върха му.

Пред огледалото отново гръмва смях.

Веднъж Жорка Шморка отиде задълго в планината - да рисува и да лови риба. В първите дни Нинайко непрекъснато си мислеше за него. Изведнъж се улови, че мисли единствено за новите картини, които приятелят му ще донесе. “Та аз не го обичам заради него самия, а заради картините му!...”, ужаси се Нинайко. И следващите дни се заточиха, изпълнени със самообвинения и изгарящ срам.

Жорка Шморка се върна уморен и зъл. Нищо не беше уловил и нищо не беше нарисувал. Докато той редеше белите платна обратно на рафтовете, Нинайко го гледаше от прага и омразата към приятеля му растеше като лавина. Жорка Шморка тури на рафта и последната рамка, извърна се към него и го погледна безпомощно с пъстрите си лешникови очи.

- И защо се вмъкна с мръсните дрехи в стаята? - избухна Нинайко и без да иска, се спусна да му помага да се съблече. - Сваляй всичко и марш в банята! А аз ще сложа чая.

Пиха чай и Нинайко така се разбъбри, че по едно време се запита какво му става.

- А сега - пред огледалото! - изкомандва по някое време той.

До вечерта двамата въртяха такива засукани муцуни и толкова се смяха, че след това цяла седмица си намигаха и се подсмихваха съвсем без причина.

Сега, облакътен на прозореца си, Нинайко почувства, че Жорка Шморка рисува именно залеза. И напрегна очи, за да го разгледа до най-малката подробност и да го запомни. “Божичко, но как се разглежда залез?...”, мина му през ума и затрепери от обидно безсилие.

През нощта неочаквано застудя. Дърветата почнаха да пожълтяват за часове. Вятърът напълни въздуха с още сочни и лъскави жълти листа, които се лепяха като длани по прозорците.

Призори Жорка Шморка се измъкна на пръсти от къщата с голям и плосък правоъгълен пакет под мишница. Той хвърли крадешком поглед към прозореца на Нинайко и като видя сънено спуснатото перде, забърза в пепеливия предутринен мрак.

Нинайко поседя още известно време до прозореца си, напрягайки очи след приятеля си. После спусна крайчеца на пердето, седна на недокоснатото си за спане легло и зачака като статуя от сив камък.

Жорка Шморка се върна около обяд и още от външната врата възкликна:

- А къде е огледалото?

- Преди минутка го свалих, за да го лъсна по-добре - отвърна Нинайко, излизайки от стаята си. - Ще ми помогнеш ли да го окача обратно?

- Първо отвори това! - постави тържествено пред него голяма кутия Жорка Шморка.

Докато Нинайко внимателно развързваше панделката и сваляше металнолъскавата хартия, така че да не я измачка, Жорка Шморка окачи огледалото, духна го и почисти с ръкав петънцето от пръстите си.

- Какво е това? - почти извика от изненада Нинайко, когато от кутията приятно го лъхна на хубав вълнен плат.

Жорка Шморка измъкна от кутията дълго палто на красиви тъмнолилави и масленозелени ивици и като запя някакъв марш, го метна върху раменете на Нинайко.

- Виж се де! - побутна го той към огледалото и застана зад него с горда усмивка.

- Хубаво е - рече Нинайко, попипвайки меките ревери, сякаш се запознава с тях.

- То е твое! - обяви с широка усмивка Жорка Шморка, доближи глава до Нинайко и замръзна в радостно-тържествена поза, като че ли огледалото бе фотография за вечни времена.

Следобяда заръси унил есенен дъжд. Безсилно и ненатрапчиво той обвиваше къщата с все по-гъста пелена от влага и хлад. Жорка Шморка си свирукаше пред огледалото, когато външната врата се отвори и влезе Нинайко. От късото му сиво шлиферче се сцеждаше вода. Червеникавата му коса бе мокра и прилепнала, а на вирнатото му дълго носле трептеше голяма капка, която го правеше още по-дребничък.

- А къде ти е палтото? - вдигна вежди Жорка Шморка.

Нинайко кимна към стаята си и почна да се разкопчава. Жорка Шморка тръгна да му помага да се съблече, но после хукна към стаята. Бутна вратата и видя палтото разперено като човек върху стената. Около него имаше рамка. Стаята бе пълна с мекия му вълнен аромат и с непривичен за стаята мирис на маслени бои.

- Но какво си направил? - извика Жорка Шморка.

Палтото, без съмнение, беше същото, макар и променено до неузнаваемост. Тъмнолилавите и масленозелени ивици бяха изчезнали. Сега цялото палто представляваше една картина: едно едро, измъчено слънце нежно се топи в студената синева.

- Божичко, какво си направил?

- Нищо. Само го гледах - отвърна Нинайко, който влизаше в стаята, оставяйки подире си мокри пътечки.

- Не, не, чакай да се разберем! - избухна Жорка Шморка. - Палтото за гледане ли е? Защо не погледнеш себе си? Та ти направо трепериш... целият си вир вода... и пак с това никакво шлиферче... мразя го... то е едно... едно...

Нинайко взе една закачалка, окачи шлифера, оправи яката му и го окачи да съхне.

Жорка Шморка закрачи около Нинайко и с твърд глас заразправя за някакъв луд град и някакъв луд хлебар в него, който правел хлябове, но не ги давал на гладните, а си ги държал заключени във фурната и им се любувал. Жорка Шморка свърши с хлебаря, направи дълбока пауза и като се поизкашля, продължи да трупа нови и нови истории за лудия град и лудите му шивачи, зарзаватчии, месари, ковачи. С всяка нова история гласът му ставаше все по-убедителен. Думите му падаха като тежки дялани камъни и от самосебе си се подреждаха в здрав зид, а жестовете му все повече изпълваха стаята.

- Дори художниците били луди!

Нинайко кихна. Жорка Шморка онемя и го погледна - слабичък, мъничък, седнал на крайчеца на леглото, втренчил немигащи очи в палтото и мърдащ беззвучно устни.

- Чуваш ли какво ти говоря? - попита Жорка Шморка.

- Чувам, чувам. Някакви много интересни истории. Но не можеш ли да ми ги кажеш малко по-късно? Скоро светлината ще се промени и няма да мога да го гледам - отвърна Нинайко, без да откъсва очи от палтото.

- Но... но... - взе да се чуди къде да си дене ръцете Жорка Шморка. - Да ти донеса ли чай? - рече изведнъж той и без да дочака отговор, бурно прегърна Нинайко и излезе от стаята.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Никита Нанков. Празни приказки. София: Сонм, 2000.