НЕПОЗНАТИЯТ

Никита Нанков

web

Една вечер Жорка Шморка и Нинайко седяха в общата стая и пиеха чай. Зеленият абажур до тях хвърляше върху масата златиста светлина, а върху тавана - изумрудена. Лицата на двамата бяха наполовина бели и наполовина зелени. Около тях - толкова гъст мрак, че стените и мебелите като че ли не съществуваха. Увлечени в приказки за дребни неща, те плуваха из безкраен непознат океан, скрити в светлината на своя абажур.

Внезапно Нинайко се сепна, лицето му се издължи, очите му се напълниха със сълзи и гласът му затрепера:

- Ето - след три дни ще бъда три дни по-стар, а след три години три години по-стар. Толкова добре го знам, толкова сигурно, а нищо, нищичко не мога да направя да не е така... Това е ужасно! Изпускам, губя всичко... Малко по малко, но всичко!...

Жорка Шморка го зауспокоява, но сълзите все извираха от очите на Нинайко и той цял се тресеше от плач.

После всичко премина така внезапно, както бе и дошло.

- Знаеш ли - каза Нинайко и с удоволствие отпи от чая си, - когато за пръв път влязох в тази къща, всичко в нея ми се стори много чуждо. Стаите бяха други, вратите, таваните, прозорците, гледката навън... И сега, макар че вече не мога да си представя, че тя въобще е могла да изглежда другояче, съвсем отчетливо помня първото си усещане за нея - чужд, объркващ хаос. Не е ли странно?

- Е добре - каза Жорка Шморка и си досипа, - преди време бях отишъл в планината да ловя риба и да рисувам. Вървеше ми, страшно ми вървеше. Божичко, какви дни! Цяла нощ ловя и после цял ден рисувам. Не ям, не спя - само риба и картини. Нищо друго не съществуваше. Една сутрин гледам - шапката ми до раницата. Защо не е на главата ми? Не съм се сещал за нея не знам колко си време. Протягам ръка да я взема и изведнъж чувам тихо мяукане. Но в първия момент не разбирам мяукане ли е, или жужи комар. Гледам по-внимателно - в шапката ми коте. Още слепичко, със слепната козинка. Цялото трепери и драска да излезе от шапката. Но къде ще ходи? Нали не е виждало света, не знае какво е навън. Ами сега? Чудя се къде ли е майка му. Защо го е захвърлила? Опитвам да му дам рибка, вода - не ще, устичката му е още малка. Драска ме и се опитва да избяга. Турих го обратно в шапката и взех да рисувам. Забравих го. Някъде следобяда се сещам за него - та от колко време никакво не се обажда? Уплашен, надничам в шапката. Котетата вече са три! На сутринта вече са пет, а изтегната до тях - майка им. Те се кротнали и понеже са още слепи, приличат на заспали. Почнах да храня майката с риба - да не митка за храна, а да си стои до малките, те да мируват, та да мога и аз да си гледам моята работа. Тя уж яде, но от време на време изчезва нанякъде и тогава ела само да гледаш котешки концерт в шапка! Опитвам се да ловя или да рисувам - нищо не излиза - малките мяукат, та ми късат сърцето. Питам се къде ходи тая загубена котка. Какво й липсва? И как въобще е стигнала тук, в планината, където на толкова растояние няма ни човек, ни нищо? Няколко пъти се опитвах да я проследя, но къде ти ще следиш котка! Тя изчезваше и се връщаше като призрак. Рибата и рисуването отидоха по дяволите. Усещам, че всеки час губя по една картина, каквато повече никога няма да мога да нарисувам. И тогава за пръв път си помислих дали да не хвърля котетата в реката, докато я няма майка им. Тъй де - тя не ги гледа, защо пък да ги гледам аз? Така се изнизват ден след ден - седя над шапката и нито рисувам, нито ги хвърлям. А котката идва и изчезва, идва и изчезва... Накрая реших - край, махам се! Прежалвам любимата си шапка, оставям я на зверчетата, а аз отивам нагоре по реката. Събрах си багажа и тръгнах. После се върнах да ги зърна за последен път - домъчня ми нещо. А онази шантава котка хич и не ща да я виждам! Навеждам се - шапката празна! Звяр някой ли ги е сдавил или са прогледнали и сами са си тръгнали по котешките пътища - неизвестно. Как мислиш?

- Питаш как къщата ми стана близка? - пусна си бучка захар в чая Нинайко и така се оживи от спомена, който напираше в него, че почна да се попривдига от стола. - Много просто. С времето всяка вещ тук доби своя история. Мога с часове да ти разправям за всяко едно нещо. Искаш ли да знаеш съдбата на абажура? Вече не мога да си представя, че тук отнякъде изведнъж може да се появи нещо съвсем ново, за което няма да знам абсолютно нищичко. Например за рождения си ден получавам подарък от някой непознат. Връщам се вкъщи и виждам подаръка сред стаята. Но аз не знам, че това всъщност е подарък. Просто нещо съвсем ново в средата на къщата ми. Не, това просто не може да бъде.

Жорка Шморка слушаше, навел някак необичайно глава.

- Заключена ли е външната врата? - заослушва се Нинайко и чашата му се върна неотпита върху чинийката.

- Нали като сложих чая, слязох да заключа както винаги - погледна го учудено Жорка Шморка и зеленият облак над челото му избледня.

Вратата на стаята се отвори и вътре влезе един непознат.

Нинайко трепна. Жорка Шморка се изтегна назад върху облегалото, сякаш искаше да каже: “Хубава работа!”, но забрави да си отвори устата - само столът му изскърца.

- Как така?... - успя да изрече накрая Жорка Шморка и започна да се надига заплашително.

Непознатият като че ли не чу въпроса, нито забеляза двамата приятели. Той продължи да реди някакви думи, които, както неочаквано си дадоха сметка те, бе започнал още преди да влезе при тях.

- Какво, какво? - наклони се към него Жорка Шморка, който бе станал и сега стоеше пред него с юмруци на хълбоците.

- Чакай... Това май са стихове... - рече Нинайко. - Да, да - той рецитира. Но това е чудесно! Заповядайте, заповядайте!

Нинайко потъна в мрака и след миг до масата се появи трети стол.

Непознатият като че ли не бе имал нужда от поканата, понеже още преди Нинайко да я изрече, той леко заобиколи слисания Жорка Шморка и се разположи на мястото му. Нинайко направи знаци с очи на приятеля си да не предприема нищо и му посочи стола, който бе сложил за госта.

- Нали ще пийнете с нас чай? - попита Нинайко, когато и тримата бяха край масата и донесе на госта прибори за чай.

Непознатият нито прие, нито отхвърли поканата, а продължи със стиховете. Нинайко му наля от големия порцеланов чайник.

- Захар? - попита той.

Жорка Шморка цопна в чая на госта две бучки.

Непознатият рецитираше със страст и разбиране. Гласът му ту се снишаваше и в шепота му прозвънваха неочаквани, но очароващи “с” и “ш”, ту се вдигаше и стоварваше над масата като летен дъжд, от който чашките подскачаха, а чаят в тях се въртеше и се силеше да скочи през ръба.

- О, никога не съм предполагал, че на нашия език съществуват такива хубави стихове - изръкопляска Нинайко. - Мислех си, че познавам всичко, което си заслужава да се знае, но май съм се лъгал... Ваши ли са тези стихотворения?

Непознатият бе започнал да гледа Жорка Шморка безсрамно в очите, гласът му напираше, а ръката му стискаше и ваеше с дългите си пръсти въздуха пред лицето на художника.

- Що за човек е този, а? - избухна Жорка Шморка като си дърпаше лицето. - Докога ще кара с тези стихове?

- Тихо, моля те, тихо... - зашепна му Нинайко. - Отдай се на поезията. Забрави всичко останало.

Времето минаваше, а непознатият не спираше.

- Защо не се освежите с малко чай? - питаше Нинайко.

- Устата му не пресъхва, не виждаш ли? - отговаряше му Жорка Шморка.

Художникът гълташе чаша след чаша и правеше скици на непознатия на малките листчета, които винаги носеше в джоба си. Но по едно време се затюхка с най-невъздържани изрази.

- Какво става? - надникна в рисунките Нинайко.

Скиците баха различни, но на всички нещо липсваше и чертите на непознатия се разпадаха и изплъзваха. Жорка Шморка започна да чука с обувка по крака на масата. Чашите зазвънтяха върху чинийките. Лъжичката на непознатия отскочи върху ръба на масата, поколеба се там за миг и тропна върху пода.

- Може би той е бил много самотно и затворено дете, което е прекарвало времето си само с книгите... - положи ръка върху лакътя на приятеля си Нинайко. - И ето, че веднъж някаква дума или израз внезапно го поразява. В него се разкрива цял свят от думи и образи и той започва да ги записва...

Жорка Шморка дръпна лакътя си и почна да мачка скиците.

- Той навярно е човек с необикновена памет. - Нинайко придърпа стола си към Жорка Шморка. - Представи си, че той има приятел. Приятелят му съчинява стихове, но не вярва, че е поет. Затова преписва по много пъти. Стиховете му са чисто подредени върху листа, сякаш са излезли хей така, а не са писани от човек. Но и това не убеждава приятеля му, че е поет. Когато вечер двамата се разхождат, той му ги чете. После спират, той го гледа, чака, но нашият гостенин мълчи, понеже не е сигурен дали разбира от тези неща. Тогава приятелят му щраква със запалката и... На другата вечер всичко се повтаря. Накрая приятелят не издържа и изчезва. Нашият гостенин остава сам. Започва да го мъчи съвестта. Изведнъж открива, че е запомнил всички стихотворения на приятеля си. И тръгва да ги рецитира, за да изкупи някогашното си мълчание...

Непознатият се бе снишил над масата. Стиховете изпълзяваха от устата му като безкрайни лениви змии. Жорка Шморка ритна масата по-силно. Чашата на непознатия се преобърна и заля и покривката, и него. Жорка Шморка скочи, сграбчи гостенина и го помъкна навън. Непознатият не се съпротивляваше, а продължаваше да рецитира. Само дрехата му малко го душеше и думите му излизаха някак неясно.

Външната врата се отвори и пак се захлопна.

- Готово! - извика от коридора Жорка Шморка.

- Какво прави там? - обади се от стаята Нинайко.

- Отървах къщата от един нахалник - изръмжа доволно Жорка Шморка и замръзна на прага.

Непознатият бе на масата и изпружен невъзмутимо на стола, римуваше къси камшични фрази.

- Може би той е учен, който е открил и разчел неизвестен досега ръкопис. Помисли си само, че това може да е поезия от преди пет хиляди години!... - наля чай на приятеля си Нинайко.

- Не, това е... това е... - захлупи ръце на масата Жорка Шморка и се задави в сухи безсилни ридания.

Раменете му постепенно се укротиха и той задиша равномерно, скрил очи от златистата светлина с длан. Един влажен кичур бе залепнал на слепоочието му. Нинайко се отпусна върху стола си. Главата му бавно клюмна върху рамото и лицето му стана зелено:

- Ръкопис... лежал петдесет века в пещерите край Ерусалим...

На сутринта Жорка Шморка дълго примигваше срещу яркото слънце, което струеше през леките пердета. Нинайко тихо пъшкаше и търкаше челото си.

- Сънувах, че при нас влиза някакъв непознат и започва да ни рецитира стихове... - стана и разкърши рамене Жорка Шморка. - Рецитира, рецитира, стихове без край... Какво ли значи това?

- И аз май сънувах нещо подобно - протегна се Нинайко. - Представи си, че онзи непознат със стиховете сега също стои някъде и се пита какво ли означава това, че ние сме го сънували... Ха-ха-ха, търка очи и се чуди...

Засмя се и Жорка Шморка.

- Виж! - посочи той. - Непознатият си е излял чая върху покривката.

- И досега си спомням един отдавнашен сън - каза Нинайко. - Летя над море, а в морето скала. На скалата седи дългокос човек. Той е гол. Опрял е чело върху коленете си, а лицето си е скрил с ръце. Кръжа над него, а някакъв глас ми казва: “Това е най-близкият ти човек. Никой никога няма да те обича повече от него.” Спускам се да видя лицето му, за да го разпозная, когато се яви наистина. Усещам, че вече го обичам така, както никога не съм обичал. Но от ръцете и спуснатите му коси не виждам нищо. Дори не знам мъж ли е, или жена. Усещам само топлината на тялото му. А то е с аромат на затоплена от слънцето зелена ябълка. А това с разлятия чай на покривката не го помня...

- Ха-ха-ха, хо-хо-хо... Разлял чая и сега седи някъде, чуди се какво означава това... - тресеше се от смях Жорка Шморка и няколко пъти напразно се опита да цъкне копчето на зеления абажур, чиято светлина вече не светеше през деня.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Никита Нанков. Празни приказки. София: Сонм, 2000.