web

13-22 септември 2012 г.

АВТОИНТЕРПРЕТАЦИЯ

На 13 септември 2012 г. получих по електронната поща снимка на повехнал лотос:

 

 

Веднага усетих, че снимката съдържа стихотворение. Макар още да не знаех нито една дума на стихотворението, идеята и постройката му ми бяха ясни. (По-често стихотворенията ми почват по обратния начин: причува ми се интересна фраза, която има потенциал да се развие, но не зная в каква посока ще стане това и каква ще бъде общата идея. Затова такива фрази прекарват нерядко месеци или години в архива ми, докато тръгнат нанякъде - понякога съединявайки се странно добре с други подобни фрагменти.)

Как може да се разбира стихотворението - или поне какво се опитах да кажа аз с него?

Лотосът расте в застояли езерни и блатни води. В центъра на белия му голям цвят се намира семенна кутийка, която се вижда, когато цветът се разтвори и повехне. Кутийката е с форма на чучурката на лейка. Растението не се мокри, макар че листата и цветът му са върху водата. Това, както и красивият голям бял цвят, са направили лотоса културен, философски и религиозен символ. Някои държави имат на националния си флаг лотос, а някои религии и поетични традиции редовно се връщат към образа на лотоса.

Будизмът, чиято цел като философия и религия е да издигне човека над всяко земно желание, да го освободи от всички земни нужди на алчността, гнева, глупостта и т.н. и да го постави в състояние на нирвана - просветлена извисеност над желанията - използва лотоса като символ на нирвана. Символът значи, че лотосът расте в нечисти води и корените му са в калта, но цветът му се издига на повърхността и затова мръсотията и калта не го засягат. Лотосът сияе с белота, чистота и красота над калта. Затова често Буда, въплъщението на просветлението, се изобразява заедно с лотос - например седнал върху лотосов цвят.

Какъв е смисълът на моето стихотворение? То не е повторение на лотосовата и будистката символност, понеже тази тема и образност е литературно повтаряна хиляди години, а преразказването на преразказваното не ми е по вкуса. Стихотворението започва като послепис на традиционната символност, която е съсредоточена върху свежия бял цвят. Стихотворението започва там, където традицията завършва, и първата строфа разказва какво става с лотоса, когато белият цвят си отиде. След споменаването на добре известното извисяване на лотоса над тинята във втория и третия стих, се набляга на връщането му в тинята. Вниманието е съсредоточено на нещо, което на пръв поглед изглежда тъжно - повехналия цвят и семената на лотоса, които изчезват в тинята, която означава материалното съществуване.

Във втората строфа се прави паралел между гениите и лотоса - и при съпоставката гениите губят, а лотосът печели. Гениите се мислят единствено като разумни същества, издигнати подобно на традиционния свеж лотосов цвят над материалното. И тъкмо това е проблемът им: без опора в практическите действия техните гениални, но чисто спекулативно-рационални прозрения са неверни, понеже са самолюбувания. Затова и гениите знаят, но не могат да го кажат. Те са неми в практическия живот и затова рационалните им построения гаснат.

В противопоставянето на чистата рефлексия на практическия живот има доза от китайската версия на будизма, която, отклонявайки се от индийския си първоизточник, който поставя почти нечовешки и надчовешки изисквания към този, който иска да стане Буда, твърди, че у всекиго се крие един просветлен Буда, стига човек в обикновения си живот да надмогне желанията си и напреженията, които те създават, понеже най-често желанията са неосъществими. Все пак драматичният сблъсък между абстрактното мислене и практическото живеене, поне за мен като човек от западната цивилизация, идва не толкова от китайското преосмисляне на индийския будизъм, колкото от феноменологията. Това е тип философия, която постулира, че първичното от философска гледна точка е практическото действие, а не рационализирането и теоретизирането на практиката. И, в духа на феноменологията, в последните два стиха се предлага ново определение на нирвана: ако в будизма тя е чисто съзерцателно състояние на откъснатост от света и практическия живот на желанията, то, в една феноменологична преосмисленост, нирвана би се превърнала в път и мост, във връзката между спекулативните умопостроения (разума) и практическото действие (ръката). При такъв прочит на стихотворението се оказва, че семената на лотоса, които се давят в тинята, са всъщност единението на лотоса с живия живот: не абстрактна красива извисеност над калта на практиката, а продуктивна връзка между самодостатъчната белота и раждащата кал. В този смисъл уж умиращият лотос е по-жив от затворените в абстрактните си мисли гении. Лотосът умира и се ражда, защото свързва праксиса с теорията (по феноменологичен начин), докато гениите само умират, понеже, пак по феноменологичен начин, си остават единствено теоретичен разум.

Втората строфа е въпрос, тя формулира загадка, която се повтаря, търсейки отговор. Ако класическата символност на чистия красив лотос е по-скоро състояние извън времето, защото е постигнато съвършенство, то началата на първата и втората строфа поставят тази символност във времето и я превръщат от аисторична в исторична категория. Тази историчност е осезаема феноменологична добавка в размислите за лотоса и обвързаността между практиката и теорията, тъй като практическото ни битие е темпорално и историзирано.

Казано накратко, стихотворението тръгва от класическата будистка символност на лотоса, отскача от индийската будистка традиция като от трамплин и преобръща будистката символност чрез донякъде китайско-будистки, но много повече феноменологични идеи. Така се избягва папагалското повторение както на източни, така и на западни идеи и символи и се получава нещо трето и ново: свободно интерпретирана феноменология в будистка одежда и аматьорски будизъм във феноменологичен костюм.

29 септември 2012 - 2 февруари 2013 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2013, № 2 (159)