Kато дъх по стъклото от саминко дете,
      гледащо подир майка си през прозореца.
Kато тополчица резедава там край Огоста,
      пременена с небесния шал.
Като чаша вода, която подаваш ми,
      преди да знам още думата жажда.
Като сълзата скришом отрита
      тая заран, когато ти креснах:

“Божичко
      колко си груба!”