ЗАЙЧЕТА-КУРАБИЙЧЕТА

Никита Нанков

web | Най-понякога

В продълговатата тава, намазана с масло, вече са наредени в два реда по шест, в три реда по четири, в четири реда по три, в шест реда по две дванайсет зайчета-курабийчета от сладко тесто. Баба Райна счупва едно яйце, отделя кехлибарения жълтък, а със седефения белтък намазва гръбчетата и ушетата на всичките дванайсет зайчета-курабийчета, за да станат като статуйки от порцелан. После прави с кутрето си по две малки вдлъбнатинки и слага на всяко по две пълни с гъст рубинов сок вишнички за очи. Фурната е вече нагорещена.

- Ах, как ще се радва милата ми внучка! - говори си баба Райна, поглежда майчински зайчетата-курабийчетата и ги пъхва във фурната. Ала точно преди да затвори вратичката...

Точно преди да затвори вратичката дванайсетте зайчета-курабийчета със седефените гръбчета и ушета и рубинените очета скокват навън. Сладкото тесто за миг се превръща на брашно, какао, пудра захар и вода. Брашното кихва и се скрива в хартиен плик с надпис “БРАШНО”. Какаото се облизва и се мушва в малка зелена кутийка с надпис “КАКАО” на бразилски. Захарта с едно тихичко “ммммм” изчезва в пакета с етикетче “ЗАХАР”, на което с молив е добавено “ПУДРА”. Водата плува из кухнята като кристална лента, отбива се на гости у чаената чаша и се връща у дома си в крана на чешмата, а оттам, в рокля на хиляди дъждовни капчици, полита към облаците на бал. Пликът, кутийката и пакетът се напъхват в жълтата мрежа и излизат през вратата. Мрежата се мярва по улицата, спира да побъбри с една синя мрежа и влиза в отсрещния магазин. Пликът, кутийката и пакетът скачат на рафта, а от рафта - в един камион, който на заден ход ги откарва извън града. Какаото поема с огромен кораб към Бразилия. Захарта се превръща в захарно цвекло, което полюлява сред полето захарния си перчем и от време на време си мисли за своя бразилски познат. Брашното влиза в мелницата и докато разсеяният мелничар слуша мача по транзистора, то се пъхва в един улей и изтича от друг улей на житни зърна. Зърната влизат в търбуха на един комбайн, който бързешком сади по нивата жълти класове. На комбайна му става студено и той запрашва към селото, класовете иззеленяват и потъват под снега.

Жълтъкът и белтъкът скачат в половинката яйчена черупка, захлупват се с другата половинка като космонавти и излитат към полога на една фризирана рижа кокошка, която важно кудкудяка. Кокошката сяда върху яйцето и докато си оправя фризурата, се превръща в пиленце с влажна перушина. Пиленцето храбро скача в половинката на яйчената черупка, захлупва се с другата половинка като космонавт и полита в полога на една още по-рижа фризирана кокошка, която кудкудяка още по-важно.

Вишничките се настаняват в една стара кошница от килера като в лодка, намятат се с бяла кърпа да не им пече слънцето и се отправят на далечно плаване към дървото в двора. Те увисват по клоните му и разцъфтяват бели и пухкави като пуканки. От пуканките излитат пчели, дървото се уплашва и се скрива под земята. Тъкмо тогава над двора прелита с опашката напред един гладен, непохватен и огорчен кос. От рохкавата пръст на лехата излита една съвсем сочна вишничка и се мушва в човката на коса. Той се развеселява, мигом забравя, че е непохватен и гладен и в ума му зазвънява радостна вишнева мелодия:

Прекрасно е, ах,
да живееш сред вишни...

А баба Райна изобщо не се притеснява от цялата тази бъркотия. Сивите й коси, прибрани на кок, се разпускат в две дълги тъмни плитки. Престилката й се превръща в панделки, които кацват като огромни пеперуди на плитките. Баба Райна се смалява, очите й заблестяват с безброй въпросчета и тя става една малка петгодишна Райничка.

- Каква е тази глупава приказка? - стрелка ме с поглед Райничка.

- Ами такава - глупава приказка - вдигам рамене аз. - Някои обичат да правят зайчета-курабийчета със седефени гръбчета и ушета и рубинени очета. Други обичат да си хапват зайчета-курабийчета със седефени гръбчета и ушета и рубинени очета. Трети обичат да разказват глупави приказки за зайчета-курабийчета със седефени гръбчета и ушета и рубинени очета...

- Аха... - кимва разбиращо Райничка и облизва от долната си устничка последната седефена трошица и последната рубинена капчица от последното, дванайстото зайче-курабийче.

Около 1985 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Електронно списание LiterNet, 11.05.2005, № 5 (66)