Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СВЕТУЛКА

Никита Нанков

web | Най-понякога

Днес оставих Нина у нашите и тръгнах на работа. Долу на улицата се обърнах да махна на нея и на майка за довиждане до другия понеделник. Майка и татко щяха да я заведат за една седмица на Заселе, селцето високо горе в Балкана. След първото ми помахване майка се скри, но Нина остана на прозореца. Отдолу виждах само нослето, очите, челото и една ръчичка, вдигната на стъклото, умалена от височината на осмия етаж. Вървях към спирката на автобуса и все се обръщах да я погледна още веднъж. Мислех си, че тя ще се е отказала да стои там - като хартиено човече на стъклото, както тя обича да ги изрязва и закрепя с лепенки. Но не, Нина си беше там, дори когато аз се скрих зад високите храсти и тя вече не ме виждаше. Спрях и скришом я загледах - хартиеното човече, моята дъщеря, на стъклото.

*     *     *

Нина стои на тъмната полянка пред селската къща и с вирната брадичка гледа звездите. Някои не мигат, други мигат. Явор, дето седи на един чин с нея, й е казвал, че на звездите, които примигват, има живот като на Земята, а на звездите, които не мигат - няма. Явор е много умен. Той всичко знае. Тя се втренчва в една едра звезда, която мига особено ярко. Дали там майките оставят децата си сами по цяла седмица? Звездата й намига - това е нейният отговор. Звездата угасва. След три секунди пак светва - малко по-наляво. После пак изчезва. После пак светва - малко по-надясно. Нина затичва подир светулката. Протяга ръце. В един щастлив миг я захлупва между дланите си, вдлъбнати като коритца, за да има място за бръмбазъчето. Когато баба й идва да я завие и да й каже лека нощ, намира я с прилепени длани.

- Какво криеш, Нинче?

- Бабче, улових една звездичка. На нея има живот - тя примигва. Ще я пусна в стаята да ми светка цяла нощ, да не съм сама.

- Да не е светулка тая звездичка? Светулките си светкат една на друга, за да се намират. Никоя светулка не иска да стои сама в тъмното. Хайде да я пуснем през прозореца при другите светулки, че в стаята ще се измъчи самичка, ще спре да светка и ще умре.

*     *     *

Ах, как приятно ме изненада моята Нина! Тая сутрин към девет ми звънна в службата от пощата в Заселе. Предполагам, че е тръгнала с дядо си за хляб - хванати за ръце, както и двамата обичат. Има в Заселе една фурничка, дето вади топъл хляб два-три пъти на ден и пред която се събират на раздумка хората от селото. Минали са покрай кметството, в което е и пощичката. Нина е поискала да ми се обади. Родителите ми никога не са ми се обаждали ей така, без повод. Опитали са с татко да влязат, но тая пощичка комай никога не работи. Татко е дръпнал Нина към къщи, но Нина е дръпнала татко към къщата на пощаджийката, която е на хълма. Открили са пощаджийката някъде из двора да си храни прасенцето. Нина е хванала и нея за ръката. Довели са я в пощичката и тя ги е свързала: "Aаа-ло, Сoоо-фиъ, Сoоо-фиъъ... говорете със Засeее-ле..." Като затворих телефона, си спомних аз как прекарвах летата на Заселе като дете. Тъгувах си потайно за мама и тати, гледах си звездите от полянката пред къщата, но никога не ми е хрумвало да си поискам от баба или дядо да ме заведат на пощата. И никога никого не съм държала за ръка.

*     *     *

Днес пак оставих Нина у нашите и тръгнах на работа. На улицата се обърнах да махна на нея и на майка за довиждане до другия понеделник. Щяха да заминават за Заселе. Майка се скри, но Нина остана на прозореца. Отдолу видях само нослето, очите, челото и една ръчичка, вдигната на стъклото. Вървях към спирката и все се обръщах да я погледна още веднъж. Нина си беше там - хартиено човече на стъклото. Спрях се зад храстите и скришом я загледах. Челото й светваше и угасваше, светваше и угасваше, светваше и угасваше, светваше и угасваше...

 

 

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.06.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007