ПРИЯТЕЛ

Никита Нанков

web | Най-понякога

Тъжно му е на Мечето, ах, колко му е тъжно.

Застудя в гората, заваля. Дъждец ситен-ситен, ама толкова ситен, че да се чудиш вали ли, или не вали. Надзърне Мечето през прозорчето - май не вали. Облече си кожухчето, излезе на полянката и докато се поразтъпче напред-назад, от дъждовните капчици козинката му вече станала бяла-бяла - същинско водно глухарче. Кихне Мечето, прибере се на топличко и приседне пак пред прозорчето.

Къде се дянаха приятелите му, къде се изпокриха всичките?

Само дърветата се виждат сега: от оголелите им клони току капне сълзичка, след нея още една...

- Хей, дървета - говори им Мечето, - за вашите дечица, за листенцата си ли плачете? Хайде, не плачете! Искате ли да си поговорим?...

Ала сълзичките се ронят - кап, кап, кап, - а дърветата мълчат, не отговарят...

Ах, колко му е самотно на Мечето.

Няма си приятел, няма с кого да си поговори.

Тук е креватчето му, ето го и столчето, и шареното гърненце на лавичката. Но кой си говори с креватче и столче? Кой е приятел с гърненце?

Отваря Мечето вратата, свива лапки на фунийка пред муцунката си и виква:

- Хей, има ли някой да си поговори-им?

- ...да си поговори-им... говори-и-им... - отвъща му някакъв глас иззад дърветата.

- Аз съм сам и си търся приятели-и-и... - виква пак Мечето.

- ...приятели-и... ли-и-и-и... - откликва гласът.

- Ела ми на гости-и. Кой си ти-и-и?

- ...ти-и-и... ти-и-и-и-и...

Влиза Мечето в къщичката си, чай бърза да свари - та нали новият му приятел ей сегичка ще дойде...

А небето между клоните е станало като че ли синьо-синьо...

Ех, как ще си поговорят те двамката - на полянката, на слънчице!...

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.06.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007