ПОЖЕЛАВАМ СИ, ПОЖЕЛАВАМ СИ

Никита Нанков

web | Най-понякога

Вече не знам колко вечери и колко съботи аз все си пожелавам, пожелавам... Измъквам се както днес на пръсти в тъмното и си шепна: “Пожелавам си, пожелавам си...”

И си пожелавам стария, самотния, съботния балкон с чугунената решетка, грапава и черна като добрата бабина шепа - “Ей, чакаше ли ме? Нали знаеш, че първо татко трябва да заспи...”

Пожелавам си и самотната съботна уличка под балкона - “Здравей! Пак ли си тръгнала за никъде?...”

И онзи съботно самотен покрив отсреща си пожелавам - “Ама колко пъти да ти повтарям, че с тези изгърбени комини, дето кашлят сажди, няма никога да си имаш гълъби?...”

Пожелавам си и дървото - самотно и съботно както винаги - с коса, сресана нито напред, сресана нито назад - “Искам и аз да съм дърво. Тогава машинката на бръснаря няма да ми хапе през седмица вратлето...”

Пожелавам си и звезди - “Ооо, колко сте многооо... Настина ли сте безброй? А колко е ‘безброй’? Кажете де!...”

Обаче звездите не си ги пожелавам всеки път, защото не може всяка събота звездите да са мои, а си ги пожелавам само когато съм в по-особено настроение - като сега. А балконрът и разните други неща са си мои винаги.

Значи пожелавам си всичко това и вече не ме е страх от угасения телевизор и от заспалото тяло на татко под одеалото.

Аз често питам татко:

- Татко, а мама кога ще си дойде?

- Майка ти ли? Забрави тази жена! Не ми напомняй никога за нея!

Ама аз пак го питам и му напомням и тогава той ми загрява тила с тежката си ръка. Но не винаги. И да не помислите, че не обичам татко! Защото аз го обичам! Понякога даже толкова много го обичам, че като го прегърна силно-силно, чак треперя и се задъхвам от обич!

- Хей, звезда-звездичке, накъде полетя? Накъде полетяхте и вие, звезди? Нали уж не сте птици? - шепна си и гледам как падащите звезди рисуват по черното небе със златен тебешир.

Аз много обичам да чета. А най ми е интересно четенето, когато виждам, че за едно и също нещо всеки писател е казвал различни работи. Да вземем например едно дете, което гледа падащите звезди и си пожелава нещо.

“Пожелай си в понеделник да не те изпитат в училище!” - пише някой и си умирам от скука.

“Пожелай си простор, свирещ на електрическа китара!” - пише друг, защото на всяка цена иска да ми е интересно, ама пак не ми е.

“Пожелай си всички хора да станат добри!” - пише трети, а на мен ми е чудно как може всички да са винаги добри. Понякога човек е добър, а друг път е лош. Дори и аз съм такъв.

“Пожелай си ново колело, и нови ски, и ново автомобилче, и нова футболна топка, и още много други нови неща!” - пише четвърти, сигурно за да ме зарадва. А пък татко всеки ден, като тръгвам за училище, ми казва: “Пази си обувките и дрехите! Ако съм доволен от теб, за Нова година може да ти купя червения камион.”

А аз си пожелавам само този съботен балкон, където мога дълго да гледам падащи звезди в късната вечер. Гледам ги сега и си пожелавам винаги просто да мога да си пожелавам...

В неделя сутринта ние с татко закусваме късно. Аз бавно си пия млякото или чая, а когато забравим да купим нещо за пиене, не пия нищо. Татко си лапва филията на два залъка и дълго обръща вестника, изчитайки колоните от горе до долу.

- Виж ти! - възкликна татко на другата сутрин и кой знае защо почна да чете на глас нещо, написано в самия долен край с мънички грозни букви:

Аз нищо не разбрах. Но това “Персиди” много ми хареса.

- Ха-ха! - засмя се неочаквано татко. - При дъжд се спи най-добре, ама на “звезден дъжд” май се спяло още по-добре!... Персиди, а! Бива си ги тези учени, ха-ха-ха!...

Когато татко се смее, той толкова широко си отваря устата, че от нея надниква едно малко червено нещо и вика “Кукуригууу!”

Днес татко се смееше на вестника, а аз гледах как на мустака му се клатушкаше една голяма троха с конфитюр.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.07.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007