Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОВОГОДИШНА НИЩО И НИКАКВА ПРИКАЗКА

Никита Нанков

web | Най-понякога

- А туй бяло кончè, дето се подава над хастара, за нищо не става, ама за нищичко. Нищо и никакво е, нищо и никакво, тю-ю-ю!

Ножицата пак беше страшно ядосана - че тя кога ли не беше - кипеше й отвътре и й идеше да зине, та целия свят да нафъка, на парченца да го накълца с езика си. А езикът й е остър и дето клъвне, кръв пуска.

Ала тежка е Ръката на майстора, здраво държи и никакви своеволия не позволява. Затуй Ножицата по цял ден търчеше по коридорите на райетата и по квадратите на каретата - работù?, работù?, работù?, претрепи се от работа дори сега, пред Нова година, а езика си прехапвай и не гъквай, да не стане по-лошо...

Сутринта Кредата, дето шари насам-натам и всичко научава, скочи в панера и зашушука:

- Хи, хи, хи, оня айларипи, Чайника, се влюбил в Шевната машина, представяте ли си! Прекрасна е, вика, като балерина е: по цял ден потропва с краче - троп-троп, троп-троп. И защо да не се оженя за нея? Че с какво аз съм по-лош от многоуважаемата госпожа Ютия например - и моето сърце е горещо, и моето дъно е гладко, и аз имам извита дръжка. Дори аз имам шапка и това е голямо предимство, понеже кипне ли ми кръвта, мога да си вдигна шапката и да пратя пламенни привети от печката “Здравейте, госпожице Шевна машина, какъв чудесен предновогодишен ден, нали? Ще дойдете ли с мен на хижа “Мусала” - ще Ви нагостя със снежен чай!” Представяте ли си, хи, хи, хи!...

Метъра, кокалест дългуч със стиснати устни като на учител по алгебра, зашътка:

- Мерете си думите, госпожице Креда, мерете си думите, за Бога, че ако чуе Ръката на майстора...

- През едното ми ухо влиза, през другото излиза! - изсмя се безгрижно Иглата и ръгна с лакът задрямалия стар Игленик, който й беше мъж.

- Ох, ох - стресна се той, - ох, ох, пак ме пробожда лумбаго...

Напръстника нахлупи калпака си над очите и ушите и се престори, че нито чува, нито вижда.

- Ама това е страшно смешно! - заразнищва отново Кредата, шарейки с очи. - Представете си Чайника до Шевната машина, а около тях щъкат Шевни чайничета и Чайни шевничета, хи, хи, хи... Чайника гордо вири нос, а от носа му постоянно капе, хи, хи, хи...

Ала всички се бояха от Ръката на майстора и се преструваха, че изобщо не чуват Кредата.

Не, не, поведението на този ожулен, очукан, опушен туристически Чайник е направо възмутително! - да си въобрази, че може да стане наистина един от нас, шивачите, да дръзне да се мери с многоуважаемата госпожа Ютия, най-възрастната и най-заслужилата сред всички ни - какво безочие! Но защо всички други се гушат в панера и си траят? Защо никой не подкрепя Кредата? Какво толкова се страхуват от Ръката на майстора? Светът се преобръща с краката нагоре, а те си мълчат!

И Ножицата не издържа, изплющя с език:

- Безобразен хремав айларипи, намокрили са ти се краката и те тресе, а ти го мислиш за любов!...

Така се нервира Ножицата, че изскочи от коридора на райетата и в яда си надъвка квадратите на каретата. Стисна я Ръката на майстора, ала белята беше станала...

Че като я грабна Ръката, че като натисна езика й върху точиларското колело - замята се Ножицата под тежката длан, запищя, запроклина цяла вселена, а от очите й искри захвърчаха. Но Ръката на майстора не знае прошка. Наточи я, хубавичко я наточи - за урок да й бъде; да си прехапва друг път езика и да работи, а не да се отплесва и да одумва кой какъв бил, света да оправя, ами да си кара по коридорите на райетата, да си кротува в квадратите на каретата.

Ала сега е без половин минутка шест, а след още шест часа е Нова година. Ръката на майстора е уморена и Ножицата го усеща - пръстите трепват, вече за почивката си мислят и се разнежват: ще разпашат те престилката, ще отупат панталона, па ще потършуват из джоба и ще се плъзнат по лъскавата косица на Мимето: “Днес беше добро момиче, дядовото. Ето ти едно бонбонче. Поразмекнало се е, понеже от сутринта ги държа с джоба си - награда за добрите деца. Ела сега да те умия и да ти вържа корделката, че Новата година ще посрещаме...”

Всичко усети Ножицата и затуй, щом на голямата стрелка й остана само още един скок до 12, тя даде воля на езика си, заизлива яда си, който от сутринта й се трупаше, и захапа злобно:

- А туй бяло кончè, дето се подава над хастара, за нищо не става, ама за нищичко. Нищо и никакво е, нищо и никакво, тю-ю-ю!

*     *     *

Болката беше нетърпима.

Бялото кончè не успя да викне даже. Лютият език на Ножицата тъй го клъцна, че то политна надолу по стръмни тъмни стъпала.

Ох, боли!
          От това стъпало боли!
                      И от това боли!
                                  И от това!
                                              Боли!
                                                        Боли!
                                                                 Боли!
                                                                         Боли!
                                                                                 Болиииии...

Пада без дъх Бялото кончè, без дъх пада, премята се и жуми, ала със сетни сили се вкопчи в последното стъпало.

О, галещи пръсти на дете - моравият мрак на болката в миг се разпръсна!...

*     *     *

- Днес беше добро момиче, дядовото. Ето ти едно бонбонче. Поразмекнало се е, понеже от сутринта го държа в джоба си - награда за добрите деца. Ела сега да те умия и да ти вържа корделката, че Новата година ще посрещаме...

Пръстите вече си почиват - разпасали са престилката, отупали са панталона и се плъзват по лъскавата косица на Мимето.

Или май не са имали търпение да отупат панталона? - какво е онуй бяло кончè хе-е-е-е там на крачола, най-долу, до обувката?

Еди-и-ин, два-а-а, три!

Не, не, не, само два и половина!...

Ах, лошо бяло кончè! Лошо! Лошо! Не те обичам, чуваш ли, не те обичам! Исках три пъти да се увиеш около пръстчето ми - три пъти, понеже това означава третата буквичка - В и мама Валя, която все има “свои научни амбиции, нали?”; означава и татко Валери, който все има “свои служебни планове, нали?”. Мама Валя и татко Валери имат все такива неразбираеми думи, заради които само караници стават, ала все нямат време да плъзнат пръсти по лъскавата косица на Мимето, корделка да й вържат...

Затова, Бяло кончè, днес ти просто беше длъжно три пъти да се увиеш около пръстчето й - да знае Мимето, че някой близък с буквичката В поне си мисли за нея в тази новогодишна нощ. Но ти се уви само два пъти и половина - а това не е нито буквичката Б, нито буквичката В.

Ах, да знаеш как те мразя, бяло кончè!

- Ей, Миме, какво си говориш там, дядовото? И затвори прозореца - да не избяга топлото!

- Нищо, дядо. Просто хвърлих едно бяло кончè, което ти беше залепнало на панталона... Едно нищо и никакво бяло кончè.

- Добро дете, браво, добро дете! Хайде, ела да те умия...

*     *     *

Студът беше страшен.

А в стаята беше топличко. Толкова топло беше, че часовникът с двете палми отстрани лениво разклащаше махалото си като ветрило от тежки щраусови пера, за да си вее и да се разхлажда.

А тук, навън, студът беше страшен, бездънен и черен студ.

Злият вятър ли дръпна Бялото кончè от галещите пръсти на детето? Той, той - та нали дядото плъзна пръсти по лъскавата му косица и рече: “Добро дете, браво, добро дете!”

Ах, замръзвам...

Но смъртта е толкова красив сън - като истинска мечта!...

*     *     *

Ето - нощта дойде.

Зави безшумно иззад ъгъла и спря под дървото - черна погребална колесница.

Във въздуха студът звънеше. Звънеше, звънеше - безброй ледени камбанки, разлюляни за последно сбогом.

Сбогом на лятото!

Сбогом - на всичко - сбогом, сбогом!

Есенния лист е готов - облякъл е най-красивата си премяна. Най-красивата - с тъжно жълтото, и с палаво аленото, и с безутешно кафявото, и с оранжевото, дето за последен път гори и топли в тази последна декемврийска нощ.

О нощ, черна колесницо, ще завиеш безшумно зад ъгъла и ще отнесеш Есенния лист отвъд последното сбогом - отвъд последното сбогом на лятото, на всичко последното, последното сбогом.

Но върху крепа на капрата ти трябва да кацне Първата снежна пеперуда и да помаха с крилото си от мраз знака за последното тръгване.

И ето я - иде,
                иде,
                иде,
                иде,
                иде,
                иде,
                иде Първата снежна пеперуда!

Докосва с крилото си от мраз Есенния лист и той полека поляга в черната колесница.

Сбогом на лятото...

Сбогом - на всичко - сбогом, сбогом...

Но как жестоко-жестоко ме измами! Та ти не си Първата снежна пеперуда! Проклето да си, бяло кончè, от устата на умиращ триж да си проклето! За нищо и никакво си отивам, за нищо и никакво!...

Но късно е - черната погребална колесница зави безшумно зад ъгъла.

*     *     *

Ех, Бяло кончè, Бяло кончè, не мечта ти нито за хастар, нито за това пийнало и поразвеселено бомбе, което се прибира у дома.

Мечта за огромен гоблен, за красив огромен гоблен мечта, където преливат тъжно жълтото, и палаво аленото, и безутешно кафявото, и гори оранжевото.

И когато пропадаше в бездънния, в черния студ, съзря мечтата си. Е, тя не беше огромен гоблен, беше само скромен лист осланен, ала беше красива - като истинска мечта. Политна към Есенния лист, кончè от премяната му да станеш пожела. Докоса го и... всичко пропадна в бездънния, в черния студ...

Ти уби един есенен лист, а той нищо лошо не бе ти сторил. И бе красив като истинска мечта.

Затова, Бяло кончè, си осъдено да си останеш едно нищо и никакво. Ще оплакваш на това бомбе преброените си дни, като корабокрушенец на пуст остров ще ги оплакваш, докато тайфунът на някоя прахосмукачка не те погълне завинаги.

*     *     *

Ех как летеше миналата година по същото време Автобуса! Тогава беше още малко автобусче и гледаше света през розовите си прозорчета, поздравяваше го с чипата си бибитчица, фарчетата му намигаха на милиционерите, а гумените му петички всяка заран шляпкаха по асфалта до училището и обратно. По булеварда блестяха жита, окъпани от топъл дъжд, а снежинките разстилаха меки черги. Колко топъл беше снегът миналата година и колко снежна радостта:

- Урррааа, Нова годинаааааа!

- Урррааа, ваканцияяяяяя!

Е, не е лошо и да си Голям автобус. На седалките ти сядат разните му там бомбета с поизкаляни трандафори, астраганени калпаци с одеколонени бузи, недоспали и небръснати каскети, плахи премръзнали такета, капишони с лисичи погледи. А случва се да возиш и глави без шапки, и шапки без глави...

Но какво става там?

- Защо ми съборихте бомбето?

- Имахте бяло кончè, та рекох да го махна. Но ми блъснаха ръката и... Прощавайте, виждате каква блъсканица е...

- Какво кончè съм имал?

- Ами такова, най-обикновено нищо и никакво бяло кончè, та рекох...

- Какво сте рекли! Как смеете! Сега ще Ви науча!...

На седалките се подрусваха кòси погледи, кòси помисли, кòси подмятания, пръсти-пестници, трандафори-ритници, бузи-плесници.

- Хей, вие двамата, правите скандал за нищо и никакво. Я стига с това бяло кончè!

- Какво Ви влиза на Вас в работата нашето бяло кончè?

- Хей, вие тримата, я стига с това бяло кончè!

- Какво Ви влиза на Вас в работата нашето бяло кончè?

- Хей, вие четиримата, я стига с това бяло кончè!

- Какво Ви влиза на Вас в работата нашето бяло кончè?

- ...............................................................................!

- .........................................................................................?

Големия автобус забоксува. Клаксонът подсмърчаше и молеше пресипнало “Пъъъъъъъъът!”

Но всички светофари светеха червено.

Такъв Голям и червен автобус да се черви пред целия град заради едно нищо и никакво бяло кончè!... Ах, какъв невиждан срам...

Изведнъж светофарите светнаха небесносиньо - “Път свободен към небето!”

Но дори в приказките на синьор Джани Родари автобусите нямат достатъчно смелост да полетят.

*     *     *

Заплèте се, оплèте се, преплèте се, наплèте се Бялото кончè и започна да расте. Скри под въздушна гълъбова гъжва глупавото бомбе; замрежи със свилена влага косия поглед; обви в мека ръкавица заканителния пестник; изтъка сватбена премяна, не саван; легна като пухкава превръзка от глухарче върху детското сърце; впримчи в нежна юзда необуздания език; обгърна с бели облачни нишки червения изчервен автобус, който в това първо януарско утро летеше по булеварда.

Като огромен светъл облак летеше.
                                                летеше...
                                    летеше
                        летеше
            летеше
Летеше

Над дърветата и над къщите летеше, и над града и над хората летеше, и над всичко и над всички летеше облакът, бременен с бяла влага.

И всички вдигаха очи, гледаха го дълго и доверчиво и радостно си шепнеха:

- На сняг е този облак, на сняаааг! Да вали, да трупа, да затрупа! Сняг, сняг - край на всичко нищо и никакво! Сняг, сняг - началото на всичко останало!...

 

 

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.06.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007