МЛЕЧНО ЗЪБЧЕ

Никита Нанков

web | Най-понякога

Ето го нашият герой - едно шест-седем годишно момченце, което спяло в креватчето си. Креватчето едва се смествало в една сивичка панелничка стаичка. Мракът изтънявал. Клепките на момченцето трепкали. То сънувало. Сънувало нашата героиня - една хубавичка, дяволитичка, засменичка шест-седем годишна госпожичка.

Един залутан слънчев лъч се вмъкнал през прозореца и осветил един важен и надут будилник. До седем часа оставала точно една секунда. Секундната стрелка мръднала, минутната стрелка мръднала, часовата стрелка - и тя мръднала. Будилникът зазвънял.

Усмивката на госпожичката литнала. На раменцата на момиченцето израснали две, не - четири, дори шест ангелски крилца и то също литнало подир усмивката си.

Момченцето се стреснало и се събудило. Отворило очи, но от госпожичката ни ангелско перце, ни перушинка ангелска. Само пердето още се полюлявало.

Момченцето измъкнало изпод възглавницата си един голям чук и го стоварило върху будилника. Будилникът се сплескал и млъкнал. Ала нали бил важен и надут, веднага започнал да се надува сякаш бил от гума. Станал пак будилник, даже бил комай по-голям и звънял още по-ужасно. Момченцето повторно го усмирило с чука. Будилникът обаче пак се надул, пораснал още повече и станал толкова голям, че дръпнал завивката на момченцето. Чукът вече не помагал, момченцето го захвърлило и хукнало към банята. Огромният будилник го гонел по петите и дрънчал оглушително.

Момченцето успяло да се заключи. Врътнало крана, но съвсем лекичко - колкото да пусне една капка. Прокарало мокро пръстче по клепачите си и мъжкият му тоалет бил готов. Но не! Будилникът нахлул с крясък и трясък в банята и пъхнал в ръцете на момченцето четката за зъби. От устата му полетяла пяна и се лепяла по огледалото. И ето нещо непредвидено! Момченцето завъртяло очи и измъкнало от устата си едно млечно зъбче. Докато го разглеждало с безкрайно любопитство, в огледалото се появило момиченцето. И се усмихнало както в съня. Момченцето се обърнало, но в банята, разбира се, нямало никой.

Както си било още по пижама, момченцето изтичало в някаква просторна непозната стая. Тя тънела в мамещ полумрак и била пълна с мебели от някогашни времена. Момченцето усещало, че момиченцето е някъде наблизо. Започнало да го търси. И ето, че момиченцето надникнало иззад един шкаф с индианска плитка с шарени конци и мъниста. А в стъклата на шкафа се мярнали препускащи бизони. Но това траяло миг или дори по-кратко от миг и момченцето се запитало дали всичко това не му се е сторило. Ето, момиченцето му се усмихнало през открехнатия прозорец в искрящо космическо облекло. А през прозореца се видяла излитаща ракета. Видението пак изчезнало. Изчезнало, ала се появило до аквариума в простичките одежди на рибарско момиче. А в аквариума вдигала платна китобойна флотилия. Усмивката на момиченцето пак се стопила и пак грейнала иззад една тежка брокатена завеса. Над косите му, стегнати в мрежичка от наниз бисери, трептял прозирен шлейф.

Момченцето паднало на едно коляно, засвирило с лютня и запяло копнежна трубадурска песен. Дамата изръкопляскала. Трубадурът протегнал длан и там пробляснал драгоценен дар - едно млечно зъбче. Зениците на дамата светнали. Тя протегнала ръка към млечното зъбче - пардон! - към скъпоценния камък.

Но някаква грамадна сянка угасила радостта й, от небесата се спуснал страшен дракон, грабнал в зъбите си скъпоценния камък и изчезнал.

Ала нашият герой мигом се покрил с рицарска броня, метнал се на железния си кон и се понесъл подир злодея.

А малката дама му махала с розова кърпичка от балкона на замъка и насълзените й очи сякаш шепнели: “Ще те чакам, геройо мой!...”

Драконът летял из омагьосани гори, смеел се ехидно и пеел нещо такова:

Божем - скъпоценно камъче,
а пък то - най-просто зъбче!

А в драконовската му присмехулна уста бляскало зъбчето.

Героят обаче го настигнал, завързала се битка, рицарският меч засвистял и посякъл дракона. Рицарят уловил, почти уловил скъпоценния камък, но това, което било посечен дракон, се превърнало във фантастична птица. Тя грабнала в клюна си скъпоценния камък и изчезнала.

Ала нашият герой мигом се облякъл в искрящ космически костюм, метнал се на искрящия си космически кораб и се понесъл подир злодея.

А малката дама в искрящи космически дрехи му махала с розова кърпичка от кулата на космодрума и насълзените й очи сякаш шепнели: “Ще те чакам, геройо мой!...”

Птицата летяла сред непознати планети, смеела се ехидно и пеела нещо такова:

Божем - скъпоценно камъче,
а пък то - най-просто зъбче!

А във фантастичния й присмехулен клюн бляскало зъбчето.

Героят обаче я настигнал, завързала се битка, лазерното оръдие засвяткало и поразило птицата. Космонавтът уловил, почти уловил скъпоценния камък, но това, което било поразена птица, се превърнало в чудовищен кит. Той грабнал в пастта си скъпоценния камък и изчезнал.

Ала нашият герой мигом захапал капитанска лула, викнал да вдигнат котвата и платната и се понесъл подир злодея.

А малката дама в простичките одежди на рибарско момиче му махала с розова кърпичка от пристана и насълзените й очи сякаш шепнели: “Ще те чакам, геройо мой!...”

Китът се носел сред страхотни вълни, смеел се ехидно и пеел нещо такова:

Божем - скъпоценно камъче,
а пък то - най-просто зъбче!

А в чудовищната му присмехулна паст бляскало зъбчето.

Героят обаче го настигнал, завързала се битка, харпунът описал дъга и поразил кита. Капитанът уловил, почти уловил скъпоценния камък, но това, което било поразен кит, се превърнало в бизон. Той грабнал в муцуната си скъпоценния камък и изчезнал.

Ала нашият герой мигом се покрил с индиански шарки от цветна глина, метнал се на черно-белия си кон и се понесъл подир злодея.

А малката дама в мокасини и окичена с пера му махала с розова кърпичка пред вигвама и насълзените й очи сякаш шепнели: “Ще те чакам, геройо мой!...”

Бизонът се носел сред съскащите прерийни треви, смеел се ехидно и пеел нещо такова:

Божем - скъпоценно камъче,
а пък то - най-просто зъбче!

А в запенената му присмехулна муцуна бляскало зъбчето.

Героят обаче го настигнал, завързала се битка, стрелата звъннала и поразила бизона. Индианецът уловил, почти уловил скъпоценния камък, но тук приказката свършила. В банята с грохот и гръм се втурнал страшният будилник.

Момченцето едва сварило да стисне в юмрук зъбчето си, преди будилникът да го грабне под мишница и да го измъкне от банята. Момченцето пак се озовало в панелничката сивичка стаичка. Будилникът окачил на гърба му тежка първолашка чанта, немилостиво вчесал косите му, закопчал догоре яката му и го избутал през вратата - да върви на училище.

Момченцето закрачило между еднаквите бетонни блокове. От време на време поспирало и поглеждало назад. На прозореца стоял будилникът и строго въртял пръст. А и по всички прозорци стоели намусени будилници, размахвали юмруци и крещели нещо с бръмчащи и дрънчащи гласове. Момченцето им се оплезило, разрошило перчема си и разкопчало яка. После хукнало към единственото дърво в квартала. Иззад дървото се мярнала къдрица и оттам се показало момиченцето. То се усмихвало както в хубавия сън. Момченцето понечило да му каже нещо, но се изчервило. Сетне грейнало в щърбава усмивка. Протегнало юмруче и на дланта му блеснало млечното зъбче. Момиченцето също се засмяло. И в неговата усмивка липсвало едно зъбче.

Двамата се хванали за ръце и побягнали.

И повече никой никъде и никога не ги видял.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.08.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Страница (Пловдив), 2001, г. V, № 4, с. 14-16.
Електронно списание LiterNet, 03.04.2005, № 4 (65)