МАК

Никита Нанков

web | Най-понякога

Виолетка е малка, много малка. Татко й я е завел на гости при далечни роднини. Тя никога повече няма да види тези хора и след време няма да помни кои са и къде се е случило всичко това. Лято е. Въздухът се рони от звуците на следобедни цикади. Роднините имат красива къща с огромен двор - калдъръмен пред къщата и затревен зад къщата. Затревеният двор минава в безкрайна ливада с овошки. Виолетка прекосява двора, тръгва из ливадата. Крачи сред високата трева, гледа цветята, иска да си направи букетче. Лайкучките не й харесват, и кученцата не й харесват. Върви към метличините, ярко сини като феи. Виолетка бере метличини, букетът й расте, радва я. Тя има голям букет и го притиска към гърдите си. Но ето че съзира макове. Копринено нежни макове, едри макове, с мъхести тънички стъбла. И ярко червени. Виолетка понечва да откъсне един мак, за да го сложи сред метличините. Усеща, че синьото е по-синьо с червено и червеното е по-червено със синьо. Ала стъблото на мака се съпротивлява. Виолетка е смутена. Опитва пак. Цветето пак не се дава. Тя оставя метличините на земята и хваща мака с две ръце. Дърпа, извива, кърши. Накрая макът се предава и е сложен между метличините. Виолетка иска да си откъсне още един мак. Вторият се оказва по-жилав и от първия, нищо че е по-тъничък. Виолетка остава без сили. Пръстите й горят от болка. Тя гледа ръцете си - толкова ли са слаби, та не могат да откъснат дори едно цвете? Но и един мак е достатъчен. Да, синьото е по-синьо с червено и червеното е по-червено със синьо. Виолетка си тананика: ла-ла-ла. Виолетка е пак в двора. Татко й, в зелената си мека риза, седи на пейчицата под асмата и гледа потока, който тече през калдъръмения двор в каменното си корито. Виолетка тича към него, вика му да види букета й. Татко й вдига очи от потока и й казва “браво”. Виолетка сияе. А макът в средата на букета? Дали синьото е по-синьо с червено и червеното е по-червено със синьо? Татко й гледа мака и пак й казва “браво”. Да, синьото е по-синьо с червено и червеното е по-червено със синьо. Виолетка плаче. Тя не е поглеждала мака откак го е откъснала и турила сред метличините. Макът не е вече ярък. Червен, тъмночервен, морав, тъмноморав е макът сега. Макът потъмнява и се сгърчва пред очите й. Сълзите на Виолетка струят като потока през калдъръмения двор. Не, синьото не е по-синьо с червено и червеното не е по-червено със синьо. Таткото на Виолетка я прегръща. Лицето й усеща меката му риза. Двамата са до потока. Пускат мака във водата - нека плава, нека отплава, където му е писано. Виолетка коленичи и полага мака върху потока с две ръце, с цялата нежност на сърцето си. Виолетка тича редом с мака, тича, тича. Дворът, макар и огромен, свършва, свършва. Потокът с едно гъл-гъл се мушва под високата каменна ограда и отнася мака - където му е писано.

*     *     *

Скъпа ми Виолетке,

Най-накрая и тук огря слънце, денят ще е хубав и цветарите отсреща са наизнесли пред магазините си саксийки с цъфнали сини и розови зюмбюлчета. Гледам ги и се питам дали не ми харесват толкова, защото синьото е по-синьо до розово и розовото е по-розово до синьо? Понякога, в дни като този, ми се иска да имам тук много саксии с различни цветя, които порастват, цъфват, прецъфтяват и сетне заспиват зимен сън до другата пролет. Обаче тук саксиите са забранени, имали микроби. Ако в Заселе са цъфнали цветята, не искам с майка ти да ми берете букети и да ми ги носите в София. Не ги ща откъснати, нека красят лехите покрай калдъръма и около асмата. Не мога да гледам повяхнали цветя във ваза. Тук всички ми се чудят - как може прочутата художничка, дето цял живот рисува цветя, да не обича цветя в стаята си?

Тази история от детството ми с метличините и мака разказвам само на теб. Споделям с теб неща, които с никого не съм споделяла и не ми се е искало изобщо да споделям. Тук имам много време да мисля и потокът на спомените ми донася образи, които не съм виждала години, много години. Даже ми се е струвало, че са потънали завинаги.

Целувам те,
Баба Виолета

P.S. Виолетке, виждала ли си мак албинос? Аз видях веднъж и исках да го нарисувам като подарък за рождения ти ден, обаче... Извинявай, почва визитацията. Ще довърша по-късно, ако Професорът не реши да ме прехвърлят в експерименталното отделение и да ме оперират, колкото и да е рисковано. Била съм много интересен случай за неговата теория. Тук все гледам ръцете си и не мога да повярвам, че с тях съм вършила толкоз хубави неща, а ето че сега се боря да ти напиша дори тия няколко кривулици. Разчиташ ли ги?

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.07.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007