Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯЖ! ЯЖ! ЯЖ!

Никита Нанков

web | Най-понякога

Ей там, в ъгъла, има една тлъста маса с дебели струговани крака (като краката на леля Лиляна с лилавата лилия на брошката, дето все подвиква: “Яж! Яж! Яж!”) и тази тлъста маса обича да повтаря: “Аз съм отхранила деца, е-хе-хе-хееей!”

Върху тлъстата маса има една нафталинена чиния със син ръб (като капелата на баба Бонка с бенката, дето все подвиква: “Яж! Яж! Яж!”) и тази нафталинена чиния също обича да повтаря: “Аз съм отхранила деца, е-хе-хе-хееей!”

В нафталинената чиния пък има една намазана с масло нежна и целуната филия (като бузата на кака Катя, която все се смее: “У-у-у, колко си силен!”) и тази нежна и целуната филия си повтаря със свито сърце: “Не мога да нахраня и едно-едничко дете...” И понеже се срамува, не се провиква като тлъстата маса и нафталинената чиния с пълно гърло “е-хе-хе-хееей!”, а само въздиша тихичко “ех-ех-ееех...”

Нежната и целуната филия така си и стои - непокътната. Само от единия й край е отхапано толкова малко залъче, колкото би се побрало на кътничето на някое канарче, долетяло от далечния юг.

Ала това малко залъче крие голямо вълшебство - то може да расте, и да расте, и да расте... За това е необходимо само някой да го скрие под езика си и да почне да брои ето така: 1, 3, 5, 7, 9...

А има и едно момченце с бледо челце и тъжни тъмни очи. Щом седне на тлъстата маса с дебелите струговани крака, над нафталинената чиния със син ръб, то скрива под езика си малкото вълшебно залъче и започва да брои ето така: 1, 3, 5, 7, 9...

А залъчето расте ли, расте ли, расте...

*     *     *

- Хей, момченце, половината ти живот минава на тая маса и над тая чиния! Половината ти живот!...

... 11, 13, 15, 17, 19...

Залъчето става колкото цяла филия, колкото цял хляб, колкото цяла къща, колкото цяла планина, колкото цялата зелена Земя...

- Гълтай де! Гълтай по-живо!

... 21, 23, 25, 27, 29...

Залъчето приближава лимонената Луна, устремява се покрай засрамения Марс, мярка се край Меркурий, стрелва се към Сатурн...

- Яж! Яж! Яж!

... 31, 33, 35, 37, 39...

Милиардите звезди на Млечния път се превръщат в трошици от огромното вълшебно залъче...

И - край! - повече няма къде да се расте - цялата весела Вселена сега е едно вълшебно малко залъче, което би се побрало на кътничето на някое канарче, долетяло от далечния юг.

- Хайде, ставай и тръгвай, че закъсняваш за училище! На обяд пак ще ядеш. И да не си посмял отново да избягаш след последния час при кака си Катя и да я излъжеш, че вече си обядвал! Да не си посмял!...

Уррра! Уррра! Уррра! - тук свършва Нечетната, лошата половина от живота, пълна с велики мъки.

Хей Четна половино, здравей, здравей! Ти си толкова хубава!

- 2, 4, 6, 8, 10...

- Пак ли почваш с твоите глупости? Какви са тези “2, 4, 6, 8, 10”?

- Прекрасни - четни! Чао!...

*     *     *

- У-у-у, колко си силен! Обядва ли вече?

- 12, 14, 16, 18, 20!

- Да почетем ли тогава приказки?

- 22, 24, 26, 28, 30!

- “Яж! Яж! Яж!”

- 1, 3, 5, 7, 9...

- Ама че си ми глупчо - та това е заглавието на приказката! Написана е от Н----- Н-----. Не се плаши, слушай!

*     *     *

- Маминко, гладен съъъм! - ръмжало едно момченце с пухкави бузки всяка сутрин, щом си изяждало закуската.

И маминка, ще не ще, му давала втора закуска.

Ала една сутрин:

- ъъъм! ъъъм! ъъъм!

Момченцето с пухкавите бузки ръмжало дотогава, докато маминка не хвърлила в раззинатата му уста и последното зрънце чер пипер, което се намерило в къщата.

- Хайде, ставай и тръгвай, че закъсняваш за училище! На обяд пак ще ядеш. И да не си посмял отново да избягаш преди последния час при лелката от бюфета и да я излъжеш, че още не си закусвал! Да не си посмял!...

- Сбогом, ягодки...

- Пак ли започваш с твоите глупости? Какви са тези ягодки?

- Прекрасни - по тапетите! Чао!...

И момченцето си взело чантата и тръгнало към училището.

Но колко е дълъг пътят до училището?

Колко е дълъг той, ако един глас ти вика в ушите и корема:

Яж! Яж! Яж!
Всичко на света изяж!

Колко?

Колкото да откриеш в джоба си изгризания в час по смятане молив и да го изхрупаш като морков.

Толкова!

Ами ако гласът пак ти вика в ушите и корема:

Яж! Яж! Яж!
Всичко на света изяж!

Колко?

Колкото да ти се скарат: “Защо си направил учебниците си на баници?” - “За да ги изям по-добре с кориците, молядругарко.”

Толкова!

Ами ако гласът все ти вика в ушите и корема:

Яж! Яж! Яж!
Всичко на света изяж!

Колко?

Колкото да нагълташ цялото училище заедно с бюфета и лелката от бюфета, дето все те издава по родителските срещи на маминка, че бягаш преди последния час при нея и я молиш да ти даде закуска.

Толкова!

Ами ако гласът просто не спира да ти вика в ушите и корема:

Яж! Яж! Яж!
Всичко на света изяж!

Колко?

Колкото да лапнеш на едно залъче цялата зелена Земя заедно с всичките й лели Лиляни с лилави лилии на брошките и всичките й баби Бонки с бенки, дето пощипват пухкавите ти бузки и ти подаряват дъвчащи бонбони, а протегнеш ли към тях ръка, те щипят да не ги ядеш.

Толкова!

Но - край!

Уррра! Уррра! Уррра! - тук свършва Гладната, лошата част от света, пълна с велики мъки.

Хей, Сита половино, здравей, здравей! Ти си толкова хубава!

Така започнала невижданата и нечувана Астрономия-Гастрономия!

Луната леко лимонено накиселявала.
Венера в сос звезден варена плавала.

Меркурий курабийчица бил
с джинджифил.

Киснел умислен Уран в саламура.
В блюдо бил турен Сатурн с гарнитура.

Омразния Марс
сарма бил от праз
с гъша мас.

Плутон бил със плънка от топла извара.
Нептун от топен кашкавал бил направен.

В свода чер
Юпитер
си летял
като бял
хляб с хайвер.

А какъв бил вкусът
на Млечния път,
по който горят
милиарди звездици,
неблизнати от човешки езици?

Вкусът му не бил нито като на мляко с ориз,
нито като на каша млечна със грис,
нито като на млечна баница.

Даже на цяла страница
вкусът
на Млечния път
не мога точно да ви опиша.

По вкусът
на Млечния път
може само да се въздиша...

Но кой ще въздиша, щом гласът в ушите и корема отново викал:

Яж! Яж! Яж!
Всичко на света изяж!

Но - край!

Наистина край този път! Изчезнал и Млечният път, дето не можел да бъде изяден - да, ама друг път!

Момченцето с пухавите бузки доизлапало бързо-бързо и последната трошица-звездица.

И останало само сред Нищото, защото било изяло цялата весела Вселена.

Ала гласът в ушите и корема не знаел мира и викал ли, викал:

Яж! Яж! Яж!
Всичко на света изяж!

Ядох, ядох, ядох,
даже и света изядох,

въздъхнало момченцето с пухкавите бузки. - Дори и ягодките от тапетите вече ги няма...

- Ама наистина ли? Да не се шегуваш, а? - обадил се този път много недоверчиво гласът.

- Че виж сам - няма вече ам-ам. А ти кой глас си?

Иззад нищо и никаквия ъгъл на Нищото първо се подало едно бледо челце, а сетне светнали и две тъжни тъмни очи. Те много внимателно огледали всичко и видели нищо. И тогава момченцето с бледото челце и тъжните тъмни очи казало:

Аз съм най-злоядото дете,
което не яде,
а ядове само докарва на баби и лели -
мътните ги взели!

И весело добавило:

- Но ти изяде всичко и ме избави. Сега няма какво да ми дават да ям! Благодаря ти!

- Няма, ама аз пак съм си гладен... - рекло тъжно момченцето с пухкавите бузки.

- Тогава аз ще те храня с моите благодарности. Искаш ли? Ето: Благодаря ти! Благодаря ти! Благодаря ти! Благодаря ти!

- О-о, и аз ти благодаря - викнало зарадвано момченцето с пухкавките бузки. - Няма нищо по-сладко от благодарностите!...

И оттогава двете момченца така силно се сприятелили, че вече просто не можели да живеят едно без друго.

Около 1984-1985 г.

 

 

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Страница (Пловдив), год. V, 2001, № 4, с. 11-14.
Електронно списание LiterNet, 01.02.2005, № 2 (63)