ИМЕНА

Никита Нанков

web | Най-понякога

Екатерина Светлозарова Хаджипопвеселинова е на четири години и е висока 92 сантиметра. Името й е дълго 1 м. и 94 см. Името е по-голямо от човека с един метър и два сантиметра. Майката и бащата на Екатерина са едри хора и подир някоя и друга година и тя ще напълни името си. Ще го напълни, както пълни дрехите и обувките си, които предвидливите й родители купуват винаги с резерва.

*     *     *

Но някои човеци едва ли ще изпълнят някога името си. В родилния дом медицинската сестра пристъпва сред скупчените татковци с бял вързоп на ръце и извиква: “Бебе Панайот! Панайот Харалампиев Карапанайотов!” Напред се измушва един спечен мургав човечец и се изпъва пред сестрата. “Харалампи Панайотов Карахаралампиев! Я съм... такова... бащата!” Панталоните му се диплят над обувките, нахлузени на босо. Раменете на ризата му стигат до лактите, маншетите са засукани. Накривеният шарен каскет захлупва лицето му. Изотдолу стърчи ален божур, боднат зад ухото. Бащата поема вързопа, сред който се мярва една сушена слива - синът Панайот Харалампиев Карапанайотов. Майката свенливо се надига зад рамото на сестрата и се усмихва с големия си златен зъб.

*     *     *

Когато жената забременява, тя започва да сочи корема си и загадъчно да повтаря: “То е тук”. Или спира съседката и я пита: “Не го ли виждаш?” “То” е първото име на все още невидимия човек. Когато коремът на жената пораства, пораства и името. “То” става “Хлапето”. “Хлапето иска това и това” - говори жената. Или: “Хлапето не обича онова”. В къщата се появява количка, биберони, куп одеалца, чаршафчета и памперси. “Хлапето” бива забравено. Когато е весела, жената разправя наляво и надясно: “Ей как добре ще си живеем с Люба!” - и се впуска в радостни планове за възпитанието. Когато е уморена, жената въздиша: “Ох, този Антон още от сега ми тежи.” И си задава стрaшни въпроси, които започват с “Ами, ако...” Приятелка от детството донася една от онези книги, които се казват я “Традиционните имена на българите”, я “Името на моето дете ли? Та това не е проблем!” (превод от американски). Никола или Николай? Силва или Силвия? Теодора или Тодора? Костадин или Константин? Светлозара или Светломира? John или Jon? Но ето, че То - Хлапето - Люба - Антон - Силва - Силвия - Костадин - Константин - John се ражда и получава името Танелия. На бабите Ана и Тана и на майка му Камелия. Събират се роднини и приятели, дядото пийва, плаче от радост и вика с пълно гърло от балкона: “Да живей внучка-катаааа ми Аниталияяяяя!...”

*     *     *

Ако бебeто е Мария, викат му Мими. Ако е Борислав - Боби. Ако е Горан - Гого. Бабите и майките изяждат по една-две срички от името на малкия човек. По същия начин те изяждат и последната лъжичка от неговата кашичка, която все хартисва в паничката.

*     *     *

Когато бебокът проговаря, той не млъква дори когато спи. Все захапва новата дума и когато го питат как се казва, отговаря “Дръндо”. “А как се казва мама?” - “Дръндо”. “А татко?” - “Дръндо”. Но един хубав ден Дръндо произнася истинското си име: “Юбен”, което значи “Любен”. Или “Бутитачица”, което разбира се е Сабина Калева Коралова. Тогава вече някоя приятелка на майката философски обобщава: “Той (тя) никога вече няма да е Дръндо. Отсега нататък той (тя) ще знае кой (коя) е. Ама че тъжно.” Има приятелки на майките, които обичат да повтарят “Ама че тъжно”, за да изглеждат по-умни. Всички тия приятелки имат еднакво име: К.ф.н.

*     *     *

Когато малкият човек попада в детската градина, той научава, че името му не е само едно и не е само негово. Сутрин майка му го целува за довиждане пред вратата на градината и казва: “Довиждане, Валя. Бъди послушна днес и ще те взема първа от всички деца.” Валя гледа как майка й, преди да се изгуби зад ъгъла, й махва за довиждане. Но чува и гласа на госпожицата съвсем близо над себе си: “Валерия, бързо влизай вътре!” Валя е целувка и махване край ъгъла, Валерия е ощипване по дупето. Валерия слуша по цял ден госпожицата, за да дойде майка й по-скоро и да я превърне отново във Валя. Ето на вратата се звъни! Дежурното дете извиква: “Дошли са за Валерия!”. Валерия се втурва към вратата. Там е майката на Валерия Попова. В детската градина има три Валерии: нашата, Попова и Петрова. Историята се повтаря и на другия ден. И на пo-другия. Дежурният на вратата обича да се шегува. Един ден Валя-Валерия решава да се нарече Сузи и да сложи край на бърканицата с имената. Когато Валя-Валерия се омъжва, дори съпругът й я нарича Сузи.

*     *     *

Стане ли първолак, човек разбира, че има цели три имена. Той ги вижда изписани грижливо заедно с още двайсет или трийсет други имена в дневника. Неговите три имена са № 17. Защото първото от тях започва с Н. Както в час по физкултура човек се строява според височината си, така и името му се нарежда между другите имена според първата си буква. Човек може да е по-силен, по-умен, по-добър, изобщо по-, по-, по- от всички останали в класа, но това не помага името му, което започва с Н, да мине на по-предно място. На първото място стои Анка Еди-коя си, която е Анка Калпазанка във всяко отношение. Но родителите й са я кръстили Анка, а не Янка. И срещу това не може да се направи абсолютно нищо. Азбучният ред е първият урок по безсилие.

*     *     *

Горе-долу по същото време човек забелязва, че името и човекът често се разминават. Ясен е тъмен. Ясенчо от съседния чин е с тъмна кожа, тъмна коса и тъмни очи и след училище идват да го откарат с черната служебна волга на баща му. Ясен от съседния клас също е тъмен. Изобщо всеки Ясен е тъмен. Но това недоразумение може да се оправи с нови имена. Ана е на първо място в азбучния ред, но Ана е Дебелана. Дебелана е вече № 5 в азбучния списък. Ана Повлекана е още по-точно име за това момиче, което винаги закъснява и чорапите й все са смъкнати. Повлекана се спуска чак на № 21 в азбучния списък. След Н и № 17. Така всичко си идва по местата.

*     *     *

Някой сред нас има редкия дар да дава най-точните имена. Той не е нито по-умен, нито по-досетлив, нито по-наблюдателен. Майките казват за него, че е присмехулник и забраняват на децата си да дружат с него. Бащите клатят глава и знаят, че този давач на имена ще си пати в живота. На Христо Лукарски Присмехулникът започва да подвиква “Рижи пес”, макар че у Ицето няма нищо рижо или кучешко. Много скоро всички в двора и в училището започват да му викат само Риджи. Спас Петков Стефанов е живял дълго в Париж, рèши се на красив алаброс, носи обувки от особена кафява кожа на фигурки, по които замират сърцата на всички момичета от класа, по-голямата му сестра излиза привечер с големи момчета, които стоят на разстояние от нея, защото тоалетите й винаги са много елегантни. Давачът на имена кръщава прекрасния Спас Яшо - и от Париж, алаброса и кафявите обувки на фигурки не остава нищичко. По същия необясним начин Снежка Павлова Сотирова, която е пълна отличничка и снимката й е върху таблото “Отличниците - нашата гордост”, се превръща в Джорето. Може ли под снимката на нашата гордост да пише “Джорето”? Антон Георгиев Дачев става Бизе. Не композиторът на разните му там карми и карминени Кармени, а Бизето, което е съкращение от Абизето, което пък идва от “обезьяна”, което пък на руски значи “маймуна”. Антон Дачев е нисичък, с криви крака и непрекъснато прави смешни муцуни. Прякорът ни е подаръкът от другите, който няма как да джиросаме на другиго, колкото и да не ни харесва.

*     *     *

В някакво планинско градче с високи каменни дувари и тесни калдаръмени улички, хората се знаели единствено по прякор. Някакъв новодошъл искал да отиде при Павел Петров, който живеел на улица “Пирин” № 16. Хората от градчето питали новодошлия какъв е прякорът на тоя Павел Петров. В градчето имало огромна фамилия Клечерови. В нея бил Голямата Клечка - сиреч Дядото; на Голямата Клечка Жена му - сиреч Бабата; Средните Клечки и Жените им - сиреч синовете, снахите, дъщерите и зетьовете; Малките Клечки - сиреч внуците; и Най-Малките Клечици - сиреч правнуците. Понеже новодошлият не знаел, че Павел Петров е Втората Средна Клечка, той така и си обикалял покрай високите дувари, препъвал се по калдаръма, разпитвал си от порта на порта, ала така и нищо не намерил. Клечеровците обяснявали, че името на фамилията им идвало не от “клечка”, а от “клеча”. Някакъв далечен пра-пра-дядо още в турско все клечал пред портата и чакал кога ще дойде Дядо Иван да ни освободи. Така му излязал прякорът Клечера. След като свършвали с гордата семейна история, Клечеровите винаги ги питали: “Добре де, щом като Клечерови иде от 'клеча', а не от 'клечка', защо всички до един в тая ваша фамилия приличате досущ на клечки?” На което Клечеровите само махвали с ръка и се прибирали зад високите дувари.

*     *     *

Произходът на прякора е винаги забулен в тайна. Когато съучениците се събират по случай 10, 20 или 30 години от завършване на училището, всеки разказва различни истории за този или онзи прякор. На Сергей още в седми клас взела да му никне брада. Той не я бръснел, ядосвал класния - народния учител, математикът Шамар Самарев. Затова на Сергей и до днес му викат Брадата. Друг обаче много ясно си спомня, че Сергей играл в едно ученическо представление Марк Антоний от Шекспировия “Юлий Цезар” с брада, за да спечели някакъв бас. Цялото училище се смяло на брадатия римлянин Антоний, а Сергей заедно с баса спечелил и прякора Брадата. Раждането на прякора, както казах, винаги е забулено в тайна.

*     *     *

Идва време, когато приятелите дават на нежните си чувства един към друг и нежни имена. Двамина хлапаци толкова се сближават в лудориите, че започват да си викат Братко, което става Брат Ми, Брато и изведнъж преминава във Врато и Вратньо. От Братковци двамата се превръщат във Вратньовци. Окончанието “-ич” също изразява приятелска нежност: Боич, Йонич, Никич, Велич. Едно момче се наричаше Илич и затова приятелите му не можеха да го наричат гальовно Илич. Викаха му Илийката. Илийката стана пилот, нахлупи напето фуражка и полетя на самолет Илюшин - чудо на техниката. Илийката се превърна, естествено, в Илюшин. Илюшин на Илюшин. Илюшин на квадрат. Един ден чудото Илюшин се разби някъде над Алпите и от Илюшин намериха само фуражката. Стоя пред скромното паметниче на Илюшин и оставям кремаво лаленце под името му на гранита: “Ех, Илич, Илич...”

*     *     *

Приятелите си играят не само на топчета, но и на имена. Единият прочита някъде за някой си Акакий Акакиевич и дава книжката на приятеля си. Същата вечер приятелят му звъни по телефона и го пита: “А как е, Акакиевич?” Двамата се увличат от руската класическа литература и докато се носят към тренировката по джудо в претъпкания автобус, разменят въпроси и отговори. “А как се казва злата баба, която смърка емфие на верандата?” - “Кикерия Беззубова Киселичкина”. “А младият военен, който подарява бял гълъб на шестнайсетгодишната Наташа?” - “Драгуний Баритонович Сабля.” “А дебелата майка с властен нрав?” - “Купчиха Термидоровна Зись”. “А чиновничето, което си въобразява, че е кралят на Испания и накрая полудява?” - “Крошка Мухлякиевич Акурачкин”.

*     *     *

Та същите две джудистчета, вече поотраснали и зарязали джудото, нямат пари да отидат на море и клечат пред телевизора, надигат биричките и зяпат олимпиада. Златният медалист по скокове във вода от кула се казва Доброскок (краен резултат 965,6 точки, нов олимпийски и световен рекорд!). Джудистчетата се хилят: “ха-ха-ха!” Сребърен медалист по рапира става Кровопусков (можеше да спечели и златото, но беше декласиран в последния двубой, понеже рани до кръв съперника си от Унгария, който и отнесе златния медал!). Джудистчетата се кикотят: “хи-хи-хи!” Най-добрият волейболист в света за годината - който потвърждава авторитета си и на олимпиадата! - се нарича Молибога и е забил цели 349 пъти! На шията му се полюлява златно кръстче с Божията майка с Младенеца на скута в овална рамчица, а в окото му гори зверско пламъче. Джудистчетата се превиват от смях: “хо-хо-хо!” Нашите приятели нямат пари да идат и на ски и пак клечат пред телевизора, гризат мазен чипс и зяпат световното по хокей. Канадците, резбира се, са страхотевични, а най-страшен сред тях е 9-ката Болдуин - оня най-отляво на подиума, симпатичният чичка с тънките бръчици покрай очите (забелязали ли сте, че русите мъже се сбръчкват по-рано и по-наситно от кестенявите?), който е избиран цели 16 пъти в първия отбор на звездите на Националната хокейна лига и който, като зам.-президента на Олимпийския комитет му окачва златния медал, навежда глава, та голото му кубе лъсва пред прожекторите и камерите. Плешивкото пак печели, мамка му и чичковец! А оня ден мернах същия тоя Болдуин в реклама за козметика за растене на окапала коса. Хм-хм, сигурно ще спечели доста гущери от тая реклама, но коса - надали... Иска ми се да се захиля ето така - “хе-хе-хе!” - но прокарвам длан по голата си тиква - и се отказвам.

*     *     *

Когато човек порасне достатъчно, той или тя не само започва да прекарва часове пред огледалото, да изследва височината на челото си, дължината на миглите си, извивката на носа си или трапчинките на бузите си. Тогава човек започва да се заслушва и в звука на името си. “Светлозар ли ме нарече или Светльо? Чавдар или Чав? Чав или Чаво? Ако е Светлозар, значи няма да дойде на кино с мен. Ако е Светльо - ще дойде.” Тогава става безпощадно ясно, че някои ги харесват единствено защото имената им звучат добре. Дияна е с очила и колене, обърнати навътре, но името й е хубаво и Румен навсякъде се мъкне подире й и й казва: “Да, Диди. Разбира се, Диденце. Веднага, Дидче.” Не всеки, който проклина съдбата заради големия си нос се решава на пластична операция. Обаче мнозина, които са недоволни от името си решават, че с малки поправки то ще зазвучи прекрасно. По тетрадките вместо “Пена” се появява “Пенка”, “Минка” става “Минет”, “Софка” - “София” или “Софи”, “Райка” - “Рая”, “Тодорка” - “Дора”. Новополученият паспорт, където Софка и Райка гледат като уплашени жабчета, се сменя с още по-нов. От него самоуверено гледат прекрасните София или Рая. А какви ли пластични операции могат да се правят на имената Чайка, Копринка, Бележка, Телефонка и Ленинка?

*     *     *

Любовта е най-щедрото време за имената. Дотогава човек навярно вече е усетил, че тесният казармен карцер е нищичко в сравнение с теснотата на фамилията му, в която някакъв си сержант от N-ското поделение натиква красотата на неговата личност. Или пък с часове е съзерцавал името си напечатано (малко размазано, фамилията сбъркана) под някое стихотворение (“Пак бръквам с пръст в кутията - пак нямам от теб писмо...”), разказ (“Веднъж през май Жорка Шморка излезе да рисува на полето...”), дописка (“Вчера в зала номер едно на Националния дворец на културата се състоя представяне на книгата “Празни приказки”...) или карикатура (“Без думи”) в средношколския или студентския вестник. Но всичко това си е нищо пред блаженствата на любовните имена. Сред тях първото място държат названията на животни (главно сухоземни млекопитаещи с мека козина, но също така и някои безобидни шарени насекоми; млекопитаещи, обитаващи водните пространства, са странни изключения). Любимият или любимата е Мишо, Мише, Мишленце, Мишонко, Хамстерче, Хами, Буболечо, Бубе, Калинке, Бръмбазъче, Мече, Мечо, Меченце, Зайо, Зае, Зайко, Заюшка, Кучо, Кученце, Кучонък, Кашалотик (sic), Котаран, Котараче, Коте, Писан, Писа, Маца, Маца сивичка, Маца сивичка милвичка и други подобни безподобни. Ако някой на улицата ви нарече “прасе” или “свиня”, ще го пернете през устата. Но ако любимият гали ръката ви и ви шепне “Прасе, прасе прасешко... Свиня свинска прасешка... Свиня блатска карнобатска...”, сърцето ви се топи от радост. Влюбените са поети. Те охотно римуват: Зайко-Барболайко, Мече-Буболече, Котаче с мустаче. За някои обаче рима като Врабчо-Жабчо е обидно проста и неизразителна. Те изобретяват съвсем особени имена, където римите и ритмите са от специален вид и могат да бъдат разбирани само от двамината влюбени: не Жàбче-Врàбче, не и Жабчè-Врабчè, а Жàбче-Врабчè - с разменени ударения. Има и още по-засукани случаи. В тях любовното име звучи като соната: Първа част (Allegro): “Калче Коралче Калче Коралче Калче Коралче”. Втора част (Adagio): “Тапишу-у-у-у-у-у-ундерица-а-а-а-а-а”. Трета част (Allegreto): “А-ха-ха А-ха-ха А-ха-ха Фий-у-у-у”. Това са имена открития, подаръци по-скъпи от злато и рубини. Писмата с тези имена се пазят цял живот на сигурно място, в кутия с пирографиран гайдар сред вакло стадо или с цветя от мидички върху капака. Те се препрочитат и предпочитат. Те се шепнат в час на щастие. И в час на горест. Влюбените са като децата и обичат да си играят. Те населяват тясното таванче, където тайничко се срещат, с герои и истории. Те си имат своите любовни митологии и тези митологии са копринената подплата на тяхната заедност. Митологиите са неразделни от сърцето на влюбения, както репеят е неразделен от опашката на магарето. Влюбените измислят песничката “Танц на Веселите Бръмбазунячета”: мелодията е нагоре-надолу-нагоре-надолу-нагоре-надолу, а танцът е подрусване на пръсти с допрени носове. Те съчиняват и история за доброто дребничко джудженце Дишко, за жена му Благушка и за техния лих съсед, длъгнестия джуджак Прокоп. Те измислят и простодушния редник Шишко, който по погрешка се втурва запъхтян в щаба на врага и рапортува: “Аз, редник Шишко, багажеца сдадох.” Ако любимата е Росица Маринова, тя се превръща в Розмарин и получава огромен букет от розмаринчета за имения си ден на Цветница. Когато хората се разделят те си взимат не само писмата, снимките и дребните подаръци, но и имената. Тя никога вече няма да се подпише под писмата си до него с “М”, което означава... е, нека от дискретност да прескочим това, защото то е от тяхната любовна митология, а всяка такава митология си е една шеговита тайна, нали? Тя отсега нататък ще се подписва с “Г”, което означава “Галина”, демек, истинското й име (което, между нас казано, много й отива, понеже тя си е една тъпа кокошка, както той наскоро сам се убеди). И това обезимяване след любовното обезумяване е най-страшното. Разлюбеният човек зъзне без любовните си имена гол като оскубан бройлер в касапница.

*     *     *

Но идва време, когато човек изпълва не само името, но и презимето и фамилията си. Тогава е моментът човек да се поразшири - да си направи нещо като пристройка, да си купи нещо като вила или лятна къща. Благовеста Касабова се омъжва и става Благовеста Касабова-Карнобатлова. Някои сменят фамилиите си, както сменят цвета на косите си. Иванка Петрова е кестенява, но Иванка Данаилова (с моминско име Петрова) е червенокоса. Разширяването на името става не само отзад, но и отпред. Ирина Делина ходи на частни уроци по рисуване и математика, понеже на табелката на къщата й надписът “Архитект Ирина Делина” би изглеждал много солидно. Някой цял живот се бори да се разшири отпред и да стане Професор д-р Къто Брусарски. А друг се разширява още повече, построява си голяма вила на брега на синьото Черно море: Чл.-кор. проф. д-р ст. н. с. I ст. Леко Дочев Леков Дочев. Името се разширява - отпред и отзад. Но човекът вече не може да изяде повече от едно кисело мляко. Името, значи, се е разширило, а човекът се е сгърбил и смалил. Мда-а...

*     *     *

На некролога под воалетка с черни перлички се усмихва Евдокия Варопетова Полковник Хаджирускова. Името Евдокия е на стената, а Евдокия я няма. Старите имена, изпрани, изгладени и скатани на рафтовете както в казармата, чакат отново да бъдат облечени и носени от новия набор.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007