ФАТА МОРГАНА

Никита Нанков

web | Най-понякога

В часовете по смятане - и това е ясно като две и две четири - трябва да се решават задачи. Ясно е още, че ако зяпаш през прозореца и не си даваш труда дори да погледнеш задачите, ще ти пишат съвсем заслужена двойка. А тъкмо това ставаше с едно момиченце - при това вече цяла седмица. То просто си седеше на чина, гледаше дървото в двора, нашарено от пролетните лъчи със слънчево злато, и хич не си задаваше въпроса какво трябва да се прави в часовете по смятане. На всеки лист от тетрадката му учителката бе поставяла червена питанка и отдолу бе писала: “Къде си в часовете по смятане, момиче?”

Ето и сега - момиченцето рее поглед през прозореца, задачите му пак остават нерешени и учителката, загубила всякакво търпение, се надвесва над него. “Къде си, момиче?” - пита тя и почуква с червената си химикалка по чина. Момиченцето трепва и очите му се спират върху начервените й устни, които повтарят и потретят въпроса. “В Сахара...” - тихичко издумва то. “В Сахара?...” - червените устни се изкривяват в недоверчиви питанки. “В Сахара.” - повтаря момиченцето. “Исках да стигна в оазиса Адам ал-иртиях преди обяд и затова тръгнах още по-тъмно. Пред мен, докъдето стигаше погледът, като гърбове на налягали камили се редяха дюни във виолетово. Млечният път - яшмак на тъмноока хубавица, повдигнат за миг от въздишката на вятъра - пребулваше небосвода с бледа трепкаща светлина. Камилата ми се плъзгаше по пясъчните вълни плавно и леко като кораб. Равномерният й ход ме унасяше, ала тъкмо когато в съня ми се разтвори зеленото ветрило на палмите в оазиса, край мен прелетяха сенките на издъхналите от жажда сред пустинята бедуини. Полъхът от широките им наметала ме стресна и разбуди. Отворих очи - беше съмнало. Пред мен беше оазисът Адам ал-иртиях. Ясно съзирах белоснежните кубета на джамиите. Като гейзери от течно сребро струите на водоскоците с тържествен звън се възземаха към изумрудените корони на палмите. Мургав младеж с пламтящ поглед ме викаше с ръка в сянката на минаретата. Пришпорих камилата си, ала тя се превърна в шепа вода и изтече между пръстите ми. Продължих пеша. И тогава някой простена: ‘Фата моргана... О, фата моргана...’ Запуших с длани ушите си и хукнах към оазиса. Но сега вместо него видях вихрушка от синкава пара. Тя се въртеше все по-бързо и от горния край на това гигантско вретено се изтегляше тънка нишка, и се губеше в небесата. Паднах на колене сред пясъците, тъй като нямах повече сили да вървя. И отново гласът простена: ‘Фата моргана... О, фата моргана...’ Усетих, че започвам да се превръщам в стълб сух пясък. Сетне вятърът ме разрони и разпиля...”

Момиченцето завършва разказа си и облизва напуканите си устнички. Обща въздишка раздвижва притихналия клас.

А строгата учителка си казва: “Хм-хм... Фата моргана... Какви ги наговори това дете?...” - и завъртва под нерешените задачи една червена питанка.

А след това съвсем крадешком поглежда обувките на момиченцето, за да види няма ли по тях песъчинки и... се изчервява.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.07.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007