"ЖИВОТА НА БОЛНИЯ ДУХ": ЕДГАР АЛЪН ПО И РАННИЯТ БЪЛГАРСКИ МОДЕРНИЗЪМ

Никита Нанков

web

---

This study surveys critical interpretations of Poe during the earlier stage of Bulgarian modernism (1890s-1910s) as formed by the interaction of three major contexts: modernist European-French, Russian, and Scandinavian - ideas about Poe, American scholarly findings and criticism about Poe, and some major tendencies specific to Bulgarian modernism. An article published in 1910 by an unknown author, SS, and belonging to popular criticism gives the fullest interpretation of Poe as a subjective-psychological writer. Poe is ascribed characteristics that were widely circulating in modernist Europe and the US, and are equally applicable to the first generation of Bulgarian modernists - Pencho Slaveikov (1866-1912), Petko Todorov (1879-1916), and to some extent Mikhail Arnaudov (1878-1978), and others. In SS’s article, Poe is viewed as: a genius with no native land, a writer of the "sick" soul, an antirealist, and a harbinger of modernism, but not a Symbolist. These four notions are repeated in a large number of other Bulgarian articles, both popular and highbrow, right up until the mid-1920s.

---

В това изследване представям интерпретиращите статии за Едгар Алън По в българската литературна критика, които го тълкуват според някои основни черти в естетиката на ранните български модернисти, свързани най-вече с кръга Мисъл. Интерпретацията моделира културни явления, като изтъква и внася характеристики в тълкувания обект, които са ценени от интерпретатора, понеже така той говори за себе си, говорейки за някой друг. Интерпретиращите критики са различни от информиращите, които не налагат литературно-естетическа парадигма, а осведомяват. Интерпретацията се различава и от научния анализ, който цели да очертае явленията такива, каквито те са в своята историческа и културна среда. Между интерпретацията, информацията и анализа съществуват застъпвания и неясни преходи. Често интерпретациите в определена епоха влияят на анализите и информативните критики в тази, а и в следващите епохи. Една от задачите на анализа е да покаже как се конструират интерпретациите, какви и чии интереси стоят зад тях. Анализът е деконструкция на интерпретациите. За да обясня и деконструирам интерпретативния характер на идеите за По в ранните модернистични критики, ще правя научен анализ в три реда. Първо, ще очертавам онтологията на дадена литературно-естетическа идея - ще изяснявам идеята така, както се е формирала и функционирала в своя исторически и културен контекст и както това е обяснено от литературната наука. Второ, ще посочвам някои от източниците и интерпретациите на тази идея, които се правят в САЩ, Франция, Русия, и скандинавските страни. И, трето, ще разглеждам интерпретацията на идеята в български контекст. Така, чрез казаното за По, българската литература ще бъде сравнявана с други литератури и обратно. Тази статия е последната част на разгърнато изследване на рецепцията на По в българската критика от началото на 1890-те години до края на 1980-те години (вж. Нанков 1989а, 1989б, 1991, 1997-1998, 2000).

Първите интерпретиращи критики за По в България се появяват в самия край на XIX век, няколко години подир началните осведомителни критики за писателя. Ще представя тези критики, разглеждайки четирите идеи в статията на SS (SS 1910), които следват общите естетически и литературни идеи на писатели като Пенчо Славейков и Петко Тодоров, макар че те, особено Тодоров, нямат специално отношение към По. Славейков и Тодоров представят ранния висок български модернизъм, а SS популярния. Следователно, освен ранномодернистичните интерпретации на По, ще видим и някои отношения между високата и масовата естетика и литература. В проучването на критическата рецепция на По в България до края на 1980-те години връзката между висока критика и наука и научно-популярна критика и наука е възлово, понеже за почти век в България не се появяват оригинални и солидно написани текстове за този писател. В България критиката и науката за По опростява - често до неузнаваемост и комизъм - факти и идеи за писателя, идващи предимно от Франция, Русия, САЩ, скандинавските страни и Съветския съюз.

В статията на SS има четири идеи: 1) По е гений без родина; 2) По е писател на "болната душа"; 3) По е антиреалист; и 4) По е начинател на модерната литература, но не е символист.

1.1. По - гений без родина. Според SS По бил "гений от първа величина" и в световната литература "неговата скръбна фигура самотно се възвишава настрана от различните литературни течения, посоки и школи", той бил "без предшественици, и без последователи, чужд на страната, в която се е родил, чужд на народа, между който е живял, чужд на епохата, в която е писал, чужд на всичко окръжаещо", защото се "отвращавал от него". Последните думи в цитата подсказват, че отчуждението на По от американската действителност и култура се разбира в смисъла на Шарл Бодлер. Тук, а и на други места, българската критика повтаря на по-ниско мисловно равнище идеи за По от модернистична Европа. Българските критици рядко и бегло познават американските гледища за По.

Когато Бодлер, най-влиятелният европейски модернистичен критик на По, твърди, че "Съединените щати са били за По само един огромен затвор" (Бодлер 1976: 160), той има предвид изолираността на американския си кумир и събрат в социален и културен смисъл. Според Бодлер буржоазната меркантилност в Америка погубвала духовността, въплъщавана от По. Когато говори за По, Бодлер интерпретира, той говори за себе си, като чуждите идеи прави свои, а своите изразява чрез чуждите (Quinn 1957: 135-68; Chiari 1956: 86-87 и Shanks 1937: 171-72). Бодлер често греши по отношение на фактите за По, но е верен на социално-културния си подход към него. В трите си статии за американския писател, написани като предговори към томовете с пълните му преводи на разказите на По, Бодлер набелязва модернистичната връзка между твореца и социалната му среда, както и художествено-естетическите последици от тази връзка (Бодлер 1976: 120-98). (Говорейки за По, навсякъде под неправилно утвърденото в България жанрово название "разкази" имам предвид "приказки", понеже той пише "tales", а не "short stories".) По един частен повод - По, французинът прави социално-културна типология на модернизма. В това се състои критическият гений на Бодлер по отношение на По. Това е и причината за популярността на тези статии, които са модернистичният архетип на безбройните европейски интерпретации на По. Статиите на Бодлер имат три мисловни ядра. Стожерът на първата статия е социалната и културната отчужденост на модерниста от капиталистическата му среда - или затворничеството на По в Америка. Във втората статия централният въпрос е психологизмът в прозата на По. В третата главната идея е ориентираността на творчеството на По към отвъдно-божественото, която е най-ярка в критиката му. Логиката на Бодлер е, че отчуждението на модерниста от враждебното му капиталистическо общество води, първо, към психологизъм и, второ, към трансцендентност в творчеството му.

По-късни отгласи на идеите на Бодлер се намират и в статията на Б. (1929). В нея творчеството на По се определя като протест "срещу растящата власт на машините и сивата скука на тържествуващото еснафство". Границата между Бодлер и По е почти заличена. Двамата, според Б., имали еднаква житейска съдба и си приличали по "греховната поезия и извратения песимизъм". Казаното за поезията е по-вярно за французина. Самият Бодлер и модернистите след него интерпретират поезията на По като ангелски непорочна.

1.2. Житейската и творческата самота на българските модернисти е изостряла интереса им към Бодлеровия тип оценка за отчуждеността на По от Америка и на модернистите изобщо от съвременното им общество. Известен е страдалческо-гордият индивидуализъм на Пенчо Славейков (вж. Каролев 1981). Тодоров е еднакво самотен и в малокултурна България, където се чувства "Лишния човек" (Тодоров 1981: 102), и в бюргерска Германия, където цари "картофель-Kultur" (Тодоров 1981: 469). Самота души Емануил Попдимитров в началото на учителската му кариера в Хасково, а тамошен интелигент подписва стиховете си с псевдонима "Самотник" (Нанчев 1989: 60-61). В средата на 1920-те години Иван Радославов си спомня първите стъпки на българските символисти в началото на XX век: "всички тия млади хора бяха още в началото на своята кариера изгнаници в родната си литература" (цит. в Илиев 1981: 345;за подробности вж. 1981: 345-357). През 1904 г. Тодоров говори за два типа в българската литература - негативен, на "удачника", който е най-ярко представен от Бай Ганьо, и положителен, на "несретника", "с някакво у себе си evige Streben Senucht, който не ги спогажда ни с[ъс] среда, ни с обстоятелства, ни с нищо!" Главната причина несретниците да се наплодят в по-новата литература бил "прелома след Освобождението". Българският несретник "не е герой, не е мъченик, а умекчен с всички благи чувства на славянската душа: синовна обич, гордо и мълчаливо самосъзнание за дълг, семейна наклонност и задоволство с ничтожни резултати, често пъти..." (Тодоров 1981: 345-46). През 1905 г. Попдимитров пише поемата "Чатертон" за историята на седемнайсетгодишния английски поет Томас Четъртън (Thomas Chatterton 1752-1770), който, недооценен от съвременниците си, се самоубива. Митът за Четъртън, който олицетворява слабия, безволевия литературен гений, е широко разпространен в Англия и Европа през XIX век. Романтично-модернистичната традиция за представяне на отчуждения творец като безпомощна жертва може да се открие и в поемата на Славейков "Успокоения", която по темата си се отличава от другите му поеми по сюжети от европейската култура, чиито герои са несломими духовни борци.

Тези примери подсказват, че в началото на XX столетие романтично-модернистичното разбиране за твореца като безволна жертва на враждебното общество е широко известно в Европа и не е чуждо и на българската литература.

В този ключ интерпретира По и статията на SS. Американският писател "няма нищо общо с Ницшевия свръхчовек", той бил "съвършено безпомощен". Такова представяне на По е само едно от възможните. Според Бодлер и мнозина модернисти подир него американецът е необикновен, ексцентричен, гордо предизвикателен, той е интелектуален колос. През втората половина на XIX век митът за По като интелектуален свръхчовек измества мита за безпомощния творец, олицетворяван от Четъртън. Аугуст Стриндберг например смята По и себе си за херкулесовци в "битката на мозъците", от която скандинавският писател се интересува за известно време (вж. Anderson 1973: 103-41).

Сравнителното литературознание се занимава не само с осъществените, но и с неосъществените интерпретации. Това са двете страни на един литературен процес. Бодлер налага някои от най-фрапиращите черти на автомита, обикновено именуван "мистър По" (за автомита вж.Нанков 1989б: 93-94). В българската критика, която общо взето следва неговите идеи, тези черти почти липсват. Причината навярно е загатната в цитата от Тодоров за литературния несретник. Романтично-модернистичният ексцентричен демонизъм (като напр. в стихотворението на Пейо Яворов "Демон") като че ли няма дълбок корен в творчеството и живота на българските модернисти. В България няма фигура като Константин Балмонт, който в живота - по примера най-вече на По - играе ролята на свръхчовек, луд, пророк и гений, който живее над света (Grossman 1973: 73, 160-162). Впрочем средата, откърмила демонизма на Балмонт, ражда и други "демонски" особености на руското модернистично изкуство на междата между XIX и XX век (вж. напр. Примочкина 1988).

Наблягането на страдалчеството на По в българската критика навярно не е без връзка и с факта, че когато се осъзнава като професионален творец и утвърждава това с псевдоним (Георгиев 1987: 16), българският художник на словото приема артистични имена като "Сирак Скитник", "Неволин" и "Самотник", подчертавайки, че модернистичното творчество и страданието са неделими.

2. По - писател на "болната душа". Твърдението, че По е писател на "болната душа" формулира, първо, проблема за психологизма в творчеството на писателя и, второ, интерпретацията на този психологизъм в aмериканската и европейската - предимно модернистична - литература. В тази част на изследването си в началото ще анализирам психологизма у По, тоест ще набележа неговата онтология така, както е известна днес от литературно-историческите изследвания, а след това ще представя различни негови интерпретaции.

2.1. Психологизмът в творчеството на По е резултат от две тенденции, които до голяма степен формират американската литература от първата половина на XIX век: първо, просвещенската мисловност, представена в естетиката най-осезаемо от шотландската философска школа от XVIII век (Scottish common sense philosophy или Scottish School of Common Sense), опираща се на материалистично-психологични предпоставки, и, второ, някои къснороманични тенденции. Ще щрихирам този сложен въпрос единствено с оглед на темата за По и българската критика.

Американската литература от XIX век може да се разглежда като сътворена от национално съзнание, силно повлияно от Просвещението (Carter). Ценностите на Просвещението и по-специално идеите на шотландската философска школа са в основата и на ранната американска проза (Martin). Една частна проява на просвещенски мисловно-естетически модели в литературата са връзките на американските готически жанрове с европейската просвещенска и романтична литературна традиция (Ringe).

Типологията на романтизма, неговото абстрактно-логическо развитие, към което се придържам по-нататък, се свежда до следното: романтичната мечта е потенциално осъществима и осъществяваща се в действителността; невъзможността на такова материализиране отвежда в две посоки - първо, към психологично-субективното и, второ, към отвъдно-божественото (Жирмунский 1919 и Берковский 1973). Трите статии на Бодлер за По следват същата историко-философска и естетическа стратегия.

У По се кръстосват просвещенско-материалистични и психологични, както и късноромантични естетически идеи и литературни модели (Davidson 1957; Wellek 1955-1992: 3: 152-63 и Jacobs 1969).

В изследванията за По като романтик се различават две линии, които следват, не винаги съзнателно, късноромантичното деление между субективно-психологическото и трансцендентно-божественото. Според първата линия символизмът на По е субективно-психологически, сиреч творбите му изразяват неговата душевност или душевността изобщо (вж. напр. Ringe 1982: 128-151; Ziff 1981: 67-86; и Smith 1980: 45-49). Според втората линия символизмът у По е трансцендентен - творчеството му е устрем към божествената хармония, към абсолюта (вж. напр. Davidson 1957; Rans 1965; Chiari 1956; Wilbur 1959; Levin 1958 (глави 4 и 5); Poulet 1966 и Carton 1985: 59-77). Всяка една от тези тенденции е вярна, но късогледа, доколкото не осъзнава, че исторически, естетически и философски е неделима от другата.

Ще конкретизирам тези общи положения за източниците и смисъла на психологизма у По. Много от психологическите си идеи По, както и неговите съвременници или предшественици като Натаниел Хоторн или Чарлз Брокдън Браун (Charles Brockden Brown 1771-1810), заема пряко, а повечето пъти опосредствено, от шотландската философия (Jacobs 1969; Smith 1980). Втори източник на философско-естетически и литературни идеи с отношение към психологията са готическите жанрове, които проникват от Европа в Съединените щати в края на XVIII и началото на XIX век. Тази литература, идваща предимно от Великобритания и Германия, е в руслото на просвещенско-рационалистичните възгледи за разумно устроения свят. В разновидностите на готическата проза тази идея се проявява различно, но като цяло разумът е победител над въображението и сетивата, които, изплъзнали се от неговия контрол, раждат ужасни химери (Ringe). Трети източник на психологически идеи и литературни модели е британската литературно-журналистическа традиция и нейните модификации в Съединените щати, които играят голяма роля за оформянето на По като писател (до края на анализа на психологизма у По, част 2. 1., използвам M. Allen 1969; Alterton 1965: 7-45; Campbell 1933: 103-109, 160-178; и Pope-Hennessy 1934: 127-150). По, който през по-голямата част от творческия си живот е професионален литературен журналист, трансформира сериозно, пародийно и автопародийно жанрови, фабулно-сюжетни, стилови и други особености на печатаното в големите литературни списания във Великобритания от първите три десетилетия на XIX столетие (Blackwood’s Edinburgh Magazine, излиза от 1817 г.; The London Magazine, възродено през 1820 г.; и The New Monthly Magazine, излизащо от 1821 г. като предимно литературно списание), както и някои образци от американските литературни списания, които следват отвъдокеанските си учители. Литературно-журналистическата поетика на тези списания е социално обусловена от културните възможности на тогавашната елитна четяща публика във Великобритания. Имуществено публиката се отнася към върха на социалната пирамида, а културно се подразделя на малцинството на стария културен елит и на слабокултурното мнозинство. За да задоволяват едновременно и двата вида публика, списанията са се придържали към разнообразие в тона и материала и са си служели с литературно-журналистически конвенции.

Съдържанието, най-общо казано, се състои, първо, от утвърдените и снизените до по-популярно равнище литературни модели от XVIII век и, второ, от модните, неясните и будещите любопитството романтични образци, които също са снизени при популяризирането им. За малцинството са предназначени бурлески в духа на Лорънс Стърн, Хенри Филдинг и Scriblerus, докато на мнозинството са поднасяни разкази на усещането (по-точно "приказки на усещането" - "tales of sensation"). Именно в тези разкази са заложени възможности за психологизъм. Ужасът в тях е задължителен и е в две разновидности. При германския ужас границите между реално и нереално свободно се пресичат, както е например при E. T. A. Хофман. Английският ужас се поражда от съзерцанието на ненормални, болестни физически и умствени състояния, и затова съдебната медицина е един от основните източници на разказен материал.

Английският ужас е по вкуса на По. Този тип разказ представлява късноготическият разказ на усещанията, усложнен с популярна философия и психология. В разказите си По използва теми, които се срещат в литературните списания на онова време: живот в смъртта, галванизъм, поразена от болест красота и тъй нататък. В този тип разказ героят-повествовател е в невероятно и задължително ужасно положение и педантично описва усещанията си - оттук и названието на този вид разказ. Произведения на По като "Как се пише разказ за списание Блакууд" ("How to Write a Blackwood Article") или "Опасно положение" ("A Predicament") пародират разказа на усещането. Ето примери за фантастичните обстоятелства, в които се разгръща психическото действие, взети от разкази на усещанията: затворник всеки ден с нарастващ ужас забелязва, че таванът на килията му се снишава; човек се озовава в камбана, чийто разлюлян език заплашва да го размаже; нещастник попада в казан, който започва да се нажежава. Тези примери напомнят за разказа на По "Кладенецът и махалото" ("The Pit and the Pendulum").

Ще илюстрирам как По борави с модела на разказа на усещането и как съчетава просвещенски и късноромантични модели. В свое писмо той се възхищава от един такъв разказ - "Погребаният жив" ("The Buried Alive"). Американският писател има подобен, но и много по-различен разказ - "Преждевременното погребение" ("The Premature Burial"). "Погребаният жив" е кратичък разказ в първо лице и предава усещанията на разказвача, който внезапно загубва всички признаци на живот, но запазва способността си да мисли и чувства. Той е сметнат за мъртъв, оплакват го, погребват го, но го изравят мародери, които го продават за учебна аутопсия. Бодването на скалпела връща на героя нормалната му жизненост. Разказът на По "Преждевременното погребение" е много по-дълъг и в края му разумът разпръсва ужасните химери на самотното затворено съзнание. По пародира модела на "Погребаният жив" и е близък до готическите модели, в които накрая ужасите се оказват измами на въображението, което временно е излязло изпод контрола на разума, който може да обясни и най-загадъчното и страшното.

Интересното в разказа на По е преплитането на просвещенски и късноромантични теми и модели - нещо, което го няма в "Погребаният жив". Произведението на По следва схемата на просвещенското есе - в началото е заявена тезата, а след това се дават доказателствата и примерите, които я илюстрират. Но между този вид есе и разказа на По има и съществена отлика. При По още в увода, в първите два параграфа, там, където се представя темата, пише, че за сериозната белетристика са неподходящи ужасните нещастия от рода на Лисабонското земетресение или Лондонската чума, понеже "в тези разкази вълнува фактът, действителността, историята", докато "истинското злощастие - в същност истинското страдание - е лично, то не се разлива навън" (Poe 2008). В просвещенското есе първата, проблемната обща част със самото си присъствие представя аналогията между макросвета (мирозданието, творението на Бога) и микросвета (творбата, творението на човека). Както творбата е частен аналог, илюстрация на мирозданието, така и доказателствата и примерите в нея са частни случаи на общото положение, изложено в увода. Творбата се строи апофтегматично, тоест подчинявайки частното на общото. Апофтегматично е и просвещенското телеологично мислене за света и изкуството. В първата, общата част на "Преждевременното погребение" обаче вече цитираните думи са метатекст, разсъждения на творбата за собствената й проблематика. Тази проблематика за личното страдание е повече късноромантична, отколкото просвещенска. Художественият резултат е, че в първата, общата част на "Преждевеременното погребение" рационалистично-апофтегматичната форма утвърждава ирационално-субективен смисъл. Просвещенската художествена форма е префункционализирана и изразява късноромантични значения. Същият тип трансформация на първата, общата, дедуктивната част има и в разказа на По "Човекът от тълпата" ("The Man of the Crowd"). И в двата разказа префункционализирането поражда важни художествени смисли. Общите части на "Преждевременното погребение" и "Човекът от тълпата" поради трансформацията са по-различни в художествения си смисъл отколкото сходните им дедуктивни части в разказите на логическото разсъждение (tales of ratiocination) на По, в които просвещенската мисловност не е конфронтирана от метатекстовост с късноромантични значения. "Погребаният жив" е изцяло в традицията на разказа на усещанията, докато "Преждевременното погребение", който заимства от него, съчетава просвещенска и късноромантична проблематика.

Да се върнем към британските литературни списания. Две от литературно-журналистическите конвенции в тях, следвани често и от По, са свързани с психологизма. Първата конвенция е "персоната" в списанието, условният герой-маска, от чието име "главният писател" на списанието се представя пред публиката. Тази условност е предназначена за слабокултурното мнозинство. Двата главни романтични житейски типа, към които са се придържали списанията, са представяни най-ярко от Лорд Байрон и Семюъл Тейлър Колридж (но те не са единствените модели на тези два типа). Колридж се свързва с морален конфликт, раполовяващ душата (като например в разказите на По "Уилям Уилсън" - "William Wilson" или "Берънaйси" - "Berenice") и с необикновена ученост и по най-сложните философски и литературни въпроси. (Типът, олицетворяван от Байрон, няма връзка с моята тема.) "Персоната" е литературно-журналистически механизъм за смесването на факта и фикцията. Така романтичният творец постоянно мени реалното и измисленото си лице пред публиката. Той й поднася "изповедни" разкази като творбите на По "Лайджиа/Лиджиа" ("Ligeia"), "Берънaйси" или "Бесът на противоречието" ("The Imp of the Perverse"). Те са в първо лице и слабокултурната публика се наслаждава на идентифицирането на автор и герой, докато културният читател разбира подобни произведения като изследване на умственото разстройство.

Втората конвенция е демонстрирането на "ученост". Хуманитарната начетеност и езотеричните знания са поднасят във форми, вариращи от умереността до шарлатанството и гъделичкащи интелектуалния снобизъм на културната публика. Неясната граница между факт и измислица се изразява и чрез "фикционализирана ученост". От такъв вид са разказите на По "Фактите в случая с г-н Валдемар" ("The Facts in the Case of M. Valdemar") и "Месмерическо откровение" ("Mesmeric Revelation"), където популярни научни теми като месмеризма се обсъждат във фикционална рамка.

2.2. След като видяхме как са се формирали и функционирали психологическите тенденции у По, предстои да разгледаме как този психологизъм е бил интерпретиран. Общо казано, модернистите, към които преди всичко е насочено вниманието ми, усещат най-добре късноромантичния смисъл на субективно-психологичното у По, докато психологизмът, идещ от шотландската философия и естетика, почти не се долавя и коментира. Това не е чудно, като се знае близостта между романтизма и модернизма, от една страна, и бунтът на романтизма срещу Просвещението, от друга.

В първата си статия за По Бодлер говори за рационализма на По, тема, която е била популярна около средата на XIX век. Отличителна черта в творчеството на По били "конжектюризмът и пробабилизмът" (Бодлер 1976: 145), тоест "възвеличаването на волята, движеща индукцията и анализа" (Бодлер 1976: 154). Бодлер обаче надълго преразказва и разнищва единствено два от психологическите шедьоври на По - разказите "Черната котка" ("The Black Cat") и "Берънaйси" (Бодлер 1976: 145-157). Във втората статия за По французинът се концентрира върху психологизма на американския писател. По бил писател на "изключението в нравствения живот", "писател на нервната възбуда и дори на нещо още по-тънко". Никой не бил разказвал "по-чародейно за изключенията в човешкия живот и природата". Бодлер мисли, че "По анализира най-неуловимото, измерва безтегловното и описва подробно и научно - поради това силно въздействащо - целия въображаем мир, който витае около възбудимите натури и ги води към гибел." По поднасял "някаква история, целият интерес на която се свежда до незабележимото отклонение на интелекта от нормата". Ако По дължал славата си предимно на това, че бил "удивителен фокусник", тоест майстор на рационалния анализ, то той "спечелва възхищението на мислещите хора" с психологическите си прозрения. Бодлер бил именно от тези хора и той не се съмнявал, че По е бил на същото мнение (Бодлер 1976: 178-179). Психологизмът у По многократно се споменава и от Валери Брюсов, един от най-видните по-млади руски символисти и голям познавач на По (Брюсов 1973: 97-99, 127, 137, 225).

Статията на SS следва Бодлер: По "избира за своя област проявленията на болната душа - [...] далеч от всякакви съотношения с недъзите на времето и страната". Американският писател показвал, че "душевната болест се корени в самата природа на нормалната човешка душа, че в някоя степен, тя е свойствена на всяка душа. [...] че човешката душа по своята природа е нещо неуравновесено и дисхармонично и като че ли в мечтата за всестранно хармоническо развитие на човешкия дух има вътрешно противоречие". Тези мисли напомнят мислите на Бодлер за първородния грях, които той приписва на По (вж. Quinn 143-44). Ужасът в творбите на американския писател, продължава SS, идел от сравнението на неговите болни герои със здравите хора и установяването на "чудна и страшна близост" между читатели и герои. В този смисъл По навярно бил "най-дълбокият психолог от всички писатели на света". В сравнение с Бодлер българският критик е по-категоричен в изравняването на цялото човечество с модернистичния герой и творец. За Бодлер само модернистичният герой и художник в лицето на По е чувствителен към най-тънките психологически промени. Според SS всички хора чувстват като модернисти. При Бодлер, както видяхме, психологизмът у По е логически обвързан със социалната и културната му самота. За SS психологизмът на американския писател е абстрактно-универсален и безпричинен. Бодлер е последователен и логичен в мислите си. Българският критик е епигонски повърхностен и изтъква една черта на По, взета извън връзката й с други характеристики на писателя и неговото общество, за разлика от Бодлер.

В статията на Б. психологизмът в разказите на По се свързва със символичността на американската романтична проза - в разказа "Елианора" ("Eleonora") "ландшафта се отождествява с душата на поета".

2.3. Отношението на Славейков към По и англоезичната литература в цялост не е изследвано. Споменавано е, че той е писал за Алфред Тенисън и е ценял Ралф Уолдо Емерсън (Каролев 1981б: 212). За да кажем нещо ново за Славейков и По, трябва да започнем по-отдалеч. В скандинавските литератури от края на 1880-те и през 1890-те години започва движение срещу натурализма и социалния реализъм. По онова време модернизмът, с характерния за него интерес към субективно-психологическото, печели нови привърженици. В тези литератури По се тълкува предимно като писател психолог. Въпреки че данните за живота на американския писател тогава са повече отколкото по времето на Бодлер, тоест през 1850-те години, когато французинът превежда разказите на По и пише статиите си за него, в скандинавските литератури се придържат към биографичната версия на френския поет и за По се говори като за загадъчна фигура. Той е мистериозният поет на душата, геният, който рационално анализира ирационалното. И тук, както и при Бодлер, социалното положение на твореца и повишеният интерес към психологическото вървят ръка за ръка. За разлика от Франция, където интерпретативната връзка между Бодлер и По става в началото на френската модернистична литература, в скандинавските литератури, както и в българската, По е само едно от многото усвоени чужди явления при прехода към модернизма (за този параграф използвам Anderson 5-7). В американската литература става нещо сходно на скандинавските литератури. Когато през 1890-те години се засилва научният и художественият интерес към психологическата проблематика, става връщане към някои готически модели, към Чарлз Брокдън Браун, По и Хоторн, и постиженията им се използват в променен вид (Ringe 1982: 182-189).

Четейки скандинавските модернисти, най-вече в немски превод, Славейков се запознава и с някои от възгледите им за По (Каролев 1981а: 87 и Сарандев 1977: 14). За отношението на Йенс Якобсен към По вж. Anderson 17-22). След като се завръща от Лайпциг, той се занимава с литературна журналистика. Правейки преглед на литературните списания през 1899 г., Славейков говори и за списание Праг на Антон Страшимиров и мимоходом отхвърля пренебрежителното изказване на Страшимиров за По (Страшимиров 1898). За да подчертае невежеството на Страшимиров, Славейков го съветва да прочете написаното за По от Ола Хансон (Ola Hansson 1860-1925) (Славейков 1958: 74). Какво се крие зад тези няколко думи на Славейков? Хансон е един от първите шведски модернисти. Трите му есета за По подкрепят модернистичния дух в литературата и негласно оспорват идеите на Георг Брандес за социално-реалистичната литература (за коментар на есетата вж. Anderson 1973: 64-102). Първото и най-важното есе, за което говори и Славейков, е "Едгар Алън По" (1889 г.). То е най-значителната интерпретация на По в модернистичната скандинавска литература и Хансон го е смятал за едно от най-високите си критически постижения (Anderson 1973: 65). Есето е било публикувано за първи път на немски с големи съкращения през 1889 г., а през 1894 и 1895 г. се появяват още две нови издания на немски под заглавието "Seher und Deuter" ("Пророк и тълкувател"), които също са с големи непълноти (Anderson 1973: 164). Именно този вариант препоръчва Славейков на Страшимиров. По-нататък излагам основните идеи в студията на Хансон по пълния й вариант (Hansson 1973).

Основната идея на Хансон за По е, че американският писател е предшественик на съвременния модерен психологически роман (с други думи, че е писател, близък на самия Хансон), на съвременната на Хансон криминална психология и мозъчна патология. Според шведския писател По бил такъв, защото неговата гениалност се проявявала чрез две взаимно зависими страни. Първата била социална, а втората се отнасяла до личността на По и способностите му на писател. В първото отношение По "се противопоставя на прозаичния реализъм на всекидневната действителност" (Hansson 1973: 188) подобно на немските романтици преди и френските декаденти след него. Поради това По избрал за своя тема "нощната страна" на душата, открита от немските романтици. Разработването й се улеснявало от щастливото съчетание на наследствено-расовите му черти, които Хансон излага в духа на Иполит Тен. Това съчетание водело до съюз между "фантазия и математика" (Hansson 1973: 190) в творчеството на По. Говорейки за втората страна, шведският писател посочва, че, за разлика от другите хора, у които била изявена една способост, у По всички способности били развити до "болезнена, ненормална" (Hansson 1973: 191) степен. Свръхспособностите на американския писател го поставяли над другите и той усещал явления от "физическия и духовния свят" (Hansson 1973: 197), които друг не можел да възприеме. Като споделя идеите на съвременната му психология, Хансон смята свръхспособния гений за болен и луд, когото съвременниците му презирали и замеряли с камъни. Затова По бил само тялом при съвременниците си, а истинското му място било при "бъдещите поколения", с които го свързвали "духовни връзки" (Hansson 1973: 198). С последното си твърдение Хансон преплита социалното и личностното и използва тогавашната психопатология в социално-културния си подход към По. Американският писател, продължава Хансон, не само интуитивно усещал недостъпното за другите, но можел съзнателно да превърне тези свои усещания в изкуство. (За Хансон По е пример на дуалистичната психологично-артистична същност на модерната литература. Самият Хансон иска да твори такава литература. За него По сочи бъдещото развитие на литературата - Anderson 1973: 68, 79.) С тези свои качества По се насочвал към онези душевни явления, които "не са изцяло нито мисъл, нито видение, които траят частица от секундата и за които езикът, този нескопосен инструмент, не притежава думи" (Hansson 1973: 199). В студията си Хансон използва достиженията на съвременната му психология и психопатология. Общото между Бодлер и Хансон е социално-културният подход при интерпретирането на американския писател. Близки са идеите им и за психологическата чувствителност и характер на много от творбите на По.

Студията на Хансон не е чужда на мисловността на ранните български модернисти. Без да твърдя, че студията е влияла на Славейков при написването на статията "Душата на художника", може да се допусне, че есето на Хансон е подхранвало общите идеи на българския писател в този случай. Досега като възможни вдъхновители на "Душата на художника" са споменавани Вилхелм Вунд и Томас Карлайл (Сарандев 1977: 69). В свои писма Славейков говори за Адам Мицкевич и Николай Гогол по начин, който напомня идеите на Хансон за По. За Мицкевич: "великоскръбник и глашатай на бога в човека" (1909 г.; Славейков 1959в: 118). За Гогол по повод на паметника му в Москва: "паметникът е модерна работа", която улавяла кризата на писателя, показана чрез "поглед, обърнат навътре, поглед на съзерцател, който през вътре иска да види вън, чрез себе си и другите" (Славейков 1959в: 127). Примерът със Славейковото споменаване на Хансон подкрепя по-общото наблюдение, че кръгът Мисъл гради рецепционната си стратегия според естетическите си доктрини и у класическите писатели търси и открива модернистични идеи (Ничев 1986: 119-23). Впрочем това е универсален интерпретативен принцип в епохата на модерността (вж. Calinescu 1987 - първа глава).

2.4. Близостта в разбирането на По като психологически писател у Славейков и SS се обяснява със състоянието на българския модернизъм в края на XIX и първите години на XX век. Във френската и скандинавската литератури (Бодлер, Хансон) прохождащият български модернизъм открива идеи за психологизма (По), близки до търсенията му, и ги използва. Статията на SS и подхвърленото от Славейков за По показват, че високата и масовата критика подчертават сходни характеристики на интерпретирания обект, макар да ги тълкуват на различно интелектуално равнище.

За едно-две десетилетия подир Освобождението българската литература развива остър интерес към субективно-психологическото, към "болната душа", както са казвали тогава. Това, което често се определя като следосвобожденско разочарование от действителността, е доловимо още през 1880-те години. Политическите сатири и християнските утопии на Стоян Михайловски и ранните критически и художествени изяви на Славейков се люшкат между социалното и нравствено-психологическото. В тези творби вече зрее подмяната на "временното" (земното, общественото, конкретно-историческото) с "вечното" (небесното, субективно-психологическото, душата като израз на всечовешкото, което е вън от пространство и време) (за Михайловски вж. Гуляшка-Балканска 1987; Натев 1987; Кьосев 1987; Михайлов 1994; за Славейков вж. Каролев 1981а: 64-69). През 1899 г. Тодоров заявявя в писмо: "Аз ще да оформя направлението, на което се явявам представител в България - рисуванието болките на човешката душа. [...] тая болезън, която аз обичам, в която виждам смисъла на живота, из която само аз забелязвам да се възвеличава индивидуума до божеството, е моята материя, моя предмет, моята наука. И напразно мислят мнозина, че се обиждам, когато ми рекат "болния писател"." (Тодоров 1981: 104). През първите едно-две десетилетия на XX век е написана почти забравената днес, но характерна за ранния български модернизъм психологическа проза на Емануил Попдимитров - Дневникът на самотния и Живот и блян (Попдимитров, Дневникът; и Попдимитров, Живот; за тази проза вж. Нанков (1989: 69-70). "Болната душа" е на почит и у ранните български символисти, които продължават кръга Мисъл по отношение на индивидуализма и неделимия от него психологизъм (Каролев 1981б: 34-58). В списание Художник (1905-1909 г.), което популяризира европейския символизъм, психологизмът на модернистичното изкуство е централен проблем (Илиев 1981: 45-47, 62-75, 86-89, 131-133). Яворов пише стихотворение за болни теменуги ("Теменуги"). "Болната душа" живее и в съзнанието на българските интелектуалци в ранния XX век. В писмо до Лилиев от 1906 г. Димитър Подвързачов споделя: "Ние сме хора с отровна подкваса... [...] Всичко, което описва грозотиите в живота, всичко, което запълва неговата безсмисленост, всичко, което е повече или по-малко пресилена лоша действителност, смесена с тайнственост - но хубаво мъчително, хубаво изразено от художника, - всичко това ни допада като отдавна лелеян въплътен блян... [...] ние сме болни!" (цит. по Илиев 1981: 185). Душевната болест е и пародирана - още през 1903 г. Елин Пелин в разказа си "Кал" чрез учителя Никола Нонин показва и претенциозно-смешната страна на "болната душа" (Нанков 2001). Ранният модернистичен психологизъм в българската литература се подхранва от скандинавските литератури, които през последните едно-две десетилетия на XIX век са в челото на европейския модернизъм. От писма на Тодоров е ясно, че между 1899 и 1901 г. той чете на немски предимно модерните скандинавски писатели: [Хенрик] Ибсен, Брандес (моден, но не модерен), [Арне] Гарборг, [?] Бьорне, [Пер] Халстрьом, [Бьорнстерне] Бьорнсон, Стриндберг, [Йен Петер] Якобсен, [Кнут] Хамсун, Хансон (Тодоров дава само вторите имена, а в квадратни скоби аз добавям това, което мисля, че са първите имена). Между някои от тези писатели и По има по-ярки или по-незначителни интерпретационни отношения при налагането на модернизма в скандинавските литератури (Anderson). По същото време Тодоров пише: "мисля [...] да се позанимая научно с психология" (Тодоров 4: 46) и по препоръка на Славейков изучава психологичната в ред отношения естетика на Йоханес Фолкелт. Посочван е интересът на Славейков към скандинавските литератури, към естетиката на Фолкелт и Конрад Ланге (Каролев 1981б). Гео Милев е писал за благотворното влияние на скандинавската литература върху българската и на първо място върху Тодоров (Милев 1976: 62-63).

2.5. У Бодлер социално-културната изолация на твореца и задълбаването му в субективно-психологичното има и по-частна проява - автобиографизмът в творчеството на По. В психопатологичните, психоаналитичните и тясно биографичните изследвания за По автобиографизмът, който му се приписва, няма социално-културни предпоставки, както е при Бодлер. В тези проучвания автобиографизмът не е конкретно-исторически, а биологично-идеалистичен. "Героите на По [...] е самият По", твърди Бодлер (Бодлер 1976: 180). Артур Арнолд (Arthur Arnold) в статия от 1865 г. казва почти същото - творчеството на По и особено разказите му и прозопоемата Еврика (Eureka) били автобиографични: "При Едгард (sic.) По [...] човекът е всичко, творбата е нищо; [...] тя само е разказала и възпроизвела самия творец." (цит. по Cambiaire 1970: 50).

В статията на SS се долавя ехо на идеята, че По е автобиографичен: По "е вложил в свойте герои своето "аз" - и те [...] представляват от себе си живи лица, но чужди на всяка националност, защото и сам той не е принадлежал на никоя нация".

Социално-културният и художественият автобиографизъм е характерен и за българските модернисти. Желанието за творчески себеизраз е основна характеристика в критическото и художественото творчество на Славейков (Каролев 1981а: 146-151). Тодоров споделя в писмо през 1904 г.: "аз, който цял живот вредом се чувствам нелегален и само затова съм писал и това чувство във всички варианти минава като червен конец в моите идиллии, то ги свързва в едно цяло" (Тодоров 1981: 357-358). Българските символисти и близките до тях поети дават израз на творческия индивидуализъм в стихове, където се самообожествяват (напр. в поемите на Христо Ясенов "Пан" и "Себепоклонник" или в стихотворението "Нарцис" на Попдимитров (1932), и в критически текстове като този на Гео Милев: "Аз става Космос. Аз става Изкуство. Аз става Вечност. Аз става Божество. - Алфа." (Милев 1976а: 178). Както отбелязва Никола Георгиев, култът към собственoто "аз" просмуква литературата от началото на XX век - в тогавашната поезия рязко в сравнение с предходния период се повишава употребата на деиксичното "аз". Модернистичният автобиографизъм е важна съставка в интерпретацията и на класически творби през онази епоха. В критиката си например Гео Милев психологизира пиесите на разнородни автори като Софокъл и Шекспир и пише, че Хамлет бил най-интимният автобиографичен образ на Шекспир (Нанков 1994: 156-157; 2001: 160-62).

2.6. В изследванията и критиките за По психологизмът, от една страна, и психопатологията и психоанализът, от друга, са два отделни проблема, които някъде са сплетени, а другаде нямат общи точки. Разликата между тях трябва да се спомене, тъй като не винаги се схваща от изследователите на рецепцията на американския писател в Европа (тази грешка правят напр. Anderson 1973: 67, 72; Grossman 1973: 38).Психологизмът е историко-социално и културно обусловена тенденция в изкуството, която е особено отчетлива в някои епохи. Изследването на изкуството от психопатологичен и психоаналитичен ъгъл е критико-научен метод. Психопатологичният и психоаналитичният интерес към По е проява на индуктивно-прагматичното и позитивистичното движение в науката от втората половина на XIX и първите десетилетия на XX столетие.

Изучаването на субективно-психологическото като социално и културно явление може да мине без психопатологията и психоанализа, както е при Бодлер, или може да ги използва, както е при Хансон. Главното за Хансон е литературната, а не социалната и културната страна на психологизма у По. В края на XIX и началото на XX век в Русия също има изследвания, които, както Хансон, анализират психологизма на По чрез психопатологията (Grossman 1973: 84-85).

По-ранни изследвания за По с деликатен или откровен фройдизъм представят психологичното у писателя като психологично-естетическа, тоест като независима от социалния контекст и време категория, а не като историко-естетическо явление, което е функция на обществената динамика (класически ранни фройдистки изследвания за По са на Krutch (1965) и Bonaparte (1949: 459), който дори обявява По за баща на фройдизма). В по-късни изследвания с психоаналитични принципи или техни модификации, фройдистките идеи са съчетани и с историзъм (напр. Levin 1958; Fiedler 1972; Humfries 1985). В трети род изследвания биографията на По се чете през очилата на професионалния психиатър (напр. Robertson 1923). В тях не е задължително психологично-субективното в творчеството на писателя да се свързва с психопатологичните проблеми на личността на По. Научни работи, които могат да се поставят на различните стъпала на набелязаната тристепенна класификация се правят в САЩ и Европа (за примери вж. Young 1951; Anderson 1973: 67-68; Grossman 1973: 36-38, 70-71, 75-76, 78-79, 84-85, 93-94, 228 бел. 121).

Причините за психопатологичния интерес към По са три. Първо, някои обективни дадености в живота на писателя. Второ, романтичният и модернистичният интерес към твореца и неговата нормалност или лудост (пример за изследване на ненормалността на модерния творец е Philips). И, трето, някои особености в развитието на литературната наука след кончината на По. Около седем десетилетия подир смъртта на По, докъм 1920-те години, преобладават биографичните изследвания за него. Тези десетилетия са и времето на позитивизма, а невропатологията в литературознанието е частна негова проява. За третата причина вече говорих. Нека кажа няколко думи и за първите две.

Още ранните биографи на По смятат, че въпросът за физическото му здраве е "основен" в неговата биография (Woodberry 1965: 123; Allen 1949: 457). След детските и юношеските си спортни подвизи По постепенно изпаднал в депресия, боейки се за умственото си здраве. Тази идея присъства както в най-солидните фройдистки изследвания за писателя (напр. Krutch 1965), така и в най-авторитетните му и добронамерени по-нови биографии (напр. A. H. Quinn 1957). Превръщането на психическите проблеми на По в един от централните въпроси в биографията му става, общо взето, както и при преувеличаването на ролята на пиянството му (за критическото обговаряне на пиянството на По вж. Нанков 1989б: 92-97).

Романтизмът и модернизмът, които са естетически и философски тясно свързани културни епохи, до голяма степен са построени на идеята за (себе)израз, за разкриване на скритото, за манифестиране на невидимото. Затова в тях творецът - много често като себеразкриващ се феномен - е в центъра на естетическото внимание. Един аспект на този интерес е (не)нормалността на художника. Проблемът е теоретичен и житейско-практически. В художественото и критическото творчество на По този въпрос се коментира нееднократно. В разказа "Елианора" четем: "още не е решен въпросът дали лудостта е или не е най-висша проява на интелигентността" (Poe 2008). Родърик Ашър в "Падението на дома Ашър" ("The Fall of the House of Usher") е всестранно надарен, но не съвсем нормален творец. В "Маргиналия" ("Marginalia") проблемът е поставен в социален и културен план - свръхинтелигентният ще се отличава от околните и в техните очи ще е луд: "И в ада няма по-голямо мъчение от това да си подвергнат на ужасна слабост заради това, че си нечувано силен." (Poe 1965: 165). Двама от ранните и най-авторитетните защитници на По - американският издател, редактор и журналист Джордж Рекс Грейъм (George Rex Graham 1813-1894) (Graham 1965) и Бодлер - пишат в същия смисъл за самия По (за защитата на По от Греъм вж. и A. H. Quinn 1957: 661-665, 681-683).

Идеите на По за творческия процес идват не от романтичните теории за боговдъхновения творец, а от психологичната шотландска естетика от XVIII век (за този параграф използвам Jacobs). Въпреки точните художествени портрети на неврози и умствени разстройства у По, теорията му за творчеството изисква писателят да е умствено здрав. За автора на "Гарванът" геният (поетът) не е човек, който е свръхразвит в едно отношение за сметка на останалите, а е висше развитие на всички способности. В критиката си По отстоява просвещенската идея, че напълно развитата човешка природа е аналогична на баланса във физическата природа (Jacobs 1969: 28-31, 129, 433). В живота си По се е стремил да бъде и да се показва като универсален гений, и това е важна съставка на автомита за "мистър По". Най-прословутата проява на съзнателно творчество е статията "Философията на композицията", където По разказва как е написал "Гарванът".

В края на XIX и началото на XX столетие в българската литература има примери за свързаността на психологизма и психопатологията. През 1901 г. например Тодоров е хулен като писател, понеже бил умопобъркан декадент, който изобразявал умопобъркани (Тодоров 1981: 535-36). Интересът към психопатологични изследвания на творчеството личи и от публикацията на статията на Чезаре Ломброзо "Геният и лудостта" в списание Мисъл (1894 г., кн. 3 - данните са в Арнаудов 1978: 47).

Преди да говоря за българските психопатологични критики за По, се налага едно обяснение. Предмет на моето изследване е единствено психологизмът у По и интерпретирането му в американската, европейската и българската критика. Интересува ме най-вече приемствеността между психологизма на късния романтизъм (споменах, че в модернистична Европа и България просвещенските особености у По остават почти незабелязани) и модернизма така, както тази приемственост е интерпретирана от критическото съзнание на модернизма. Поради това, ако следвам логиката на собственото си изследване, българските психопатологични статии за По не би трябвало да се разглеждат в тази статия. Все пак ги обсъждам тук, защото така изтъквам по обратен начин разликата между психологизма като романтично-модернистична характеристика на литературата и психопатологията като научен подход към литературата.

На български се появяват няколко статии за По, които гледат на него от елементарен психопатологичен ъгъл, но няма критически текстове, които свързват този научен подход с психологизма в творчеството му. В статията на д-р Осип Лурия (Лурия) се обсъжда книгата на двама френски психиатри, според които геният бил вид израждане. Тези психиатри мислят, че По бил един от примерите за това. Американският писател е представен като наследствен алкохолик, чието състояние се влошавало с времето. Алкохолните кризи влияели на творчеството му и създавали необикновените му творби. По обаче не търсел вдъхновение в чашката. Лурия не е съгласен с двамата психиатри и твърди, че геният бил проява на нормални човешки способности, изявени във висша степен.

В рецензия за книгата на К[амий?] Моклер за По (Боасон; вероятно книгата е Mauclair), алкохолизмът и лудостта на американския писател се отхърлят, защото творбите му били с ясна логика. Този критически ход за защита на По - макар и наивно представен в статията - е известен още от ранната американска критика за писателя. Авторът повтаря идеи на Моклер за По като математически гений в литературата.

Подобна е и статията на В. Делевски (1934). В около две трети от нея се представят мнения по темата гениалност и лудост от древността до времето на автора на статията. Споменават се изследванията за По от Ловриер и Дьо Фос (Emile Lauvriére, Marcel De Fosse. Библиография на работите на първия автор за По се намира в Dameron and Cauthen. Работата на Дьо Фос, за която говори Делевски, липсва в тази библиография. В Cambiaire (1970: 329) пише за Jules Delafosse (1896). Последната част на статията е за По. Тук се казва, че "загадъчната личност" на американския писател била "осветена от данните на невропатологията". Казаното за По наивно повтаря известни неща - връзката при По между наследствения алкохолизъм, опиуманията и безумството. Делевски мимоходом споменава и за отношението между творчеството и невропатологията.

Психопатологичните критики за По на български са малобройни, елементарни и вероятно преводни. Българската критика - навярно поради слабо познаване на психопатологическите течения в западната критика и литературознание - не интерпретира По от такова гледище. Ограниченият интерес към психопатологическата проблематика и По е пример на почти нулева интерпретация. Това показва, че българската критика има по-малко на брой, а и като обем и интелектуално качество, интерпретативни подходи към По от американската и европейската критика и литературознание.

3. По - антиреалист. Критическият топос за По като писател, който не принадлежи към американската литература, има две версии. Едната е американска и е историческо-литературоведска и анализационна, а другата е европейска и е модеристично-интерпретативна.

Мнението, че По е чужд на съвременната му американска литература, е общо място в американската критика и литературознание поне докъм 1920-те години. В различни форми то се усеща и в края на XX век. В американската литературна история мястото на По се е оспорвало най-вече защото в творчеството му - или поне в най-прочутите му разкази и стихотворения - не била отразена американската действителност. Тези мнения така жилаво са сплетени с репутацията на писателя, че в жалонни изследвания на американската литература и култура от 1920-те, 1930-те и 1940-те години По е поставен встрани от най-големите му литературни съвременници. По онова време на По обикновено се отрежда място според регионално-географски, а не културно-литературен признак. Той по-удобно е бил мислен като писател на американския Юг, отколкото като американски романтик (вж. напр. Parrington 1927-1930: 2: 57-59; Blankenship 1973: 212-18; и Matthiesen 1941).

Обобщено казано, в някои от интерпретациите на европейския модернизъм По е антиреалист, понеже самотува във враждебното на културата капиталистическо общество, не се занимава с конкретни, временни, социални явления, не се включва в идейни прения, не поучава, а пише за вечните проблеми на душата и като критик мери литературата с предимно естетически критерии и изисква от нея да бъде самодостатъчна красота. В третата си статия за По Бодлер изтъква аналогията между американското и френското общество и като следствие от това - сходството в културата и литературата на двете страни. Когато Америка започвала с "декаданс", тоест с буржоазна меркантилност, Франция завършвала с него (Бодлер 1976: 182). Според френския писател това му давало право да изследва много от идеите на По във връзка с френската литература. Преди да стигне до литературните идеали на По обаче, Бодлер излага мислите на своя кумир за американската демокрация, прогрес и цивилизация и така, с неговата уста, издумва своите възгледи за буржоазната цивилизация, която - както и По - той не приема. Бодлер споменава "алчното за материални облаги общество" (Бодлер 1976: 183), среда, която "съвсем не е създадена за поети" (Бодлер 1976: 189). След това Бодлер пристъпва към литературните идеи на По. Като повтаря мисълта на амриканския писател, че "поезията [...] няма друга цел освен самата поезия" (Бодлер 1976: 195), французинът излага и идеите за "ереста на Дидактичното", заета от лекцията "Поетическият принцип" на По (1979: 41). Двете критически формули на По - че поезията е естетически самодостатъчна и че тя не поучава - са били лозунги в борбата му срещу съвременната му просвещенско-утилитарна американска литература и са налагали естетико-литературни критерии в оценката на литературните явления. Бодлер променя смисъла им, за да го пригоди към френските условия. От името на "истинската поезия" и на "всяка душа, копнееща чиста поезия", той напада Виктор Юго, който бил въвел "насилствено и брутално в стиховете си най-опасната според Едгар По съвременна ерес - поучението" (Бодлер 1976: 195, 198).

Продължавайки с европейския модернизъм и интерпретирането на По като антиреалист, трябва да знаем, че през 1880-те и 1890-те години датската, норвежката и шведската литератури правят завой от социалния реализъм и натурализма към модернистичния субективизъм и психологизъм. Едно от главните обвинения на модернистичните писатели към съвременниците им е, че пренебрегват проблемите на душата и идеала за красота (Anderson 1973: 3-13). В студията на Хансон за По, която знаем, американският автор е изтълкуван като голям творец, който сочи пътя от остарялата социална литература, занимаваща се с повърхностни и временни явления, към новата, модерната литература, която открива пътя към големите истини на душата (Anderson 1973: 68). Идеите на Хансон и По са влизали в неогласена критическа битка срещу мненията на Брандес, най-авторитетният скандинавски литератор по онова време (Anderson 1973: 65). Според Брандес литературата изразява социалната психология, "духа на времето" и трябва да се оценява според нейната "тенденциозност" и според това дали съдейства на политическия либерализъм, религиозната свобода и модерната наука с нейните детерминистични и еволюционни доктрини. Тези идеи на Брандес са изложени най-вушително в шесттомния му труд Главни течения в литературата на деветнайсти век (1872-1890 г.), който в края на XIX век е бил много популярен (Wellek 1955-1992: 4: 358).

Българската модернистична литература също е враждебна към реалистичната, или, с думите на онова време, към "тенденциозната" литература, към "фейлетонизма". През 1880-те години например Славейков започва с творби, рецитирани по социалистическите сбирки, но десетина години по-късно е сред най-лютите противници на подобен реализъм. Интегралното понятие "живот" у Славейков претърпява показателна метаморфоза. През 1880-те години то означава най-вече социалното битие, а по-късно става знак за несоциалното, психологическото, извънвременното, вечното (Каролев 1981а: 42, 97, 185 и 1981б: 32). Особеностите на антиреализма на По така, както ги виждат Бодлер, Хансон и SS (за което ще стане дума след малко), са резултат от сходно литературно мислене. През 1906 г. Славейков го изразява така: "началото на началата" на младата българска поезия било "служене на правдата на живота", но на "онази правда, която ние чувствуваме и виждаме, а не каквато би поискал да ни натрапи този или онзи телалин на книжни доктрини" (Славейков 1959в: 187). Онова, което Бодлер не спестява по адрес на Юго, а Хансон не изрича за Брандес, напомня атаките на ранните български модернисти срещу овехтелите, както те смятат, "мудрини от Вазов" (Тодоров 1981: 411; за борбата на кръга Мисъл срещу Вазов и реализма вж. и Каролев 1981а: 277-308). Следващото поколение български модернисти продължава антиреализма на литературните си предходници и основанията му са вече не само психологически, но и трансцендентни (вж. напр. статията на Гео Милев "Против реализма" от 1914 г.). През 1914 г., повтаряйки По и Бодлер, Людмил Стоянов пише: "колкото едно произведение е по-близко до обикновения бит, толкова по-малко елементи на поезия носи и следователно не заслужава сянка от внимание. Призракът на Морала и истуканът на Истината нямат място в изкуството, което живее самò за себе си и черпи от извори по-чисти, нежели ония на признатите добродетели." (Стоянов 1914: 7). Триадата Морал, Истина и Красота се среща и в "Поетическият принцип" на По.

В статията на SS се казва, че интересът на По към болната душа го "сближава с[ъс] съвременната литература, която, изобщо, се стреми по-пълно и по-широко, по-дълбоко и по-правдиво да изобрази духовния живот на човека, от старите автори, които го рисуваха в по-опростена и [...] в очистена от противоречиви елементи форма". По "е обладавал чудната способност да вижда действителността такава, каквато е, а не през покривката на тенденциите, да оценява всеки факт в неговото действително значение и по тоя начин да възстановява логиката на събитията, логиката на фактите, без да им предава своя логика". Според SS по подобен начин пишели Габриеле Д’Анунцио, Морис Метерлинк, Леонид Андреев, Балмонт, Фьодор Сологуб. Тези твърдения са близки до интерпретацията на По у Бодлер и Хансон, както и до критико-художественото мислене на ранния български модернизъм.

4.1. По - начинател на модерната литература, но не символист. За да видим в какъв смисъл По бива мислен за начинател на модернизма, но не символист, нека започнем с няколко интерпретации, които изтъкват съчетанието между необикновената ситуация, в която са поставени героите в разказите му, и майсторското описание на психическите им движения. Вече знаем, че подобни интерпретации в най-голяма степен важат за творбите на По, свързани с разказите на усещанията. По-нататък характерното за По съчетаване между проникновен психологизъм и немислима ситуация ще наричам - използвайки понятие на Михаил Арнаудов, за когото ще стане дума в част 4.2. - психологически реализъм.

Бодлер споменава мимоходом поразителната материалност в описанията на трудноопределими психологически състояния в разказите на По. Разказът "Берънaйси" бил "неправдоподобна и пресилена [...] ужасна история", от която обаче "няма нищо по-логично и по-възможно" (Бодлер 150). Подобни наблюдения за прозата на По изказва още американският поет и критик Джеймз Ръсел Лоуъл (James Russell Lowell 1819-1891) (2008: 12-14).

Идеите на Лоуъл и Бодлер са подети от Фьодор Достоевски, когато през 1861 г. той представя три разказа на По - "Черната котка", "Сърцето-издайник" ("The Tell-Tale Heart") и "Дяволът на камбанарията" ("The Devil in the Belfry") - в своето списание Время (Достоевский 1993). Руският писател отграничава немския и английския ужас, за който вече стана дума, и говори за романтичния принцип на изразяване на абстрактното чрез конкретното. Творбите на По не били "чисто фантастични", тъй като тяхната "фантастичност е чисто външна". По с голямо умение представял логично възможността на неестественото събитие и "във всичко останало постъпва съвсем реалистично". В това била разликата между фантастичното у Хофман и По. Американският писател поставял героя си в необикновено външно или психологическо състояние и след това "описва вътрешното състояние на този човек с възхитителна проницателност и поразителен реализъм". Достоевски изтъква като несрещано у други писатели съчетанието между "пламенност на въображението" и огромна дарба за "отделния детайл".

Хансон в някои свои идеи е близък до Лоуъл, Бодлер и Достоевски. Помним, че според него По със свръхразвитите си сетива долавял недоловимото за обикновените хора в света на материята и душата (Hansson 1973: 197). По не бил "визионер" и благодарение на необикновения му артистичен дар "всички негови настроения получават телесно въплъщение, превръщат се във визии" (Hansson 1973: 192). Това важало както за "едно съвършено абстрактно настроение", така и за "една обща теория" (Hansson 1973: 194). Най-добрите творби на По "дължат своя ефект тъкмо на контраста между свръхнереалния сюжет и свръхточния начин на изобразяване" (Hansson 1973: 195).

Английският художник Обри Биърдзли (Aubrey Vincent Beardsley 1872-1898) определя четирите си илюстрации по разкази на По като художествен аналог на отношението между фантастичност и реалистичност в творбите на американския писател: "Фантастични впечатления, предадени с възможно най-изящен контур" и "необикновено фантастични по замисъл, но съвършено строги по изпълнение" (цит. по Wilson 1983: 13).

Психологическият реализъм, който е съчетание от фантастични обстоятелства и детайлно изследване на психиката, е частен случай в художествено-критическата практика и на първите български модернисти. Писателите от кръга Мисъл използват народностно-фолклорни и историко-културни структури, посредством които изразяват субективно-индивидуалистичното и психологичното (Каролев 1981б: 44-49). Този поблем е най-изследван за кръга Мисъл, но същото важи и за незаслужено забравените поеми на Попдимитров като "Чатертон" и "Прометей" от първите години на XX столетие, които боравят по сходен начин с историко-културни структури. Към тези две структури трябва да се добави и трета - темите от националната история със статут на национален мит - например Априлското въстание в Кървава песен, "Сто двадесет души" или "Бачо Киро" на Славейков.

Онова, което прави По психологически реалист в интерпретациите на Бодлер, Достоевски, Хансон и Биърдзли (и при SS, както ще видим) е типологическата близост в третирането на психологическата проблематика в късния романтизъм (По) и критически самоосъзнаващия се модернизъм (Бодлер, Достоевски, Хансон и други). Американският писател представя абстрактното чрез конкретното - например агонията на самотното индивидуално съзнание посредством преждевременното погребение (разказът "Преждевременното погребение") без посредничеството на социално-исторически обяснения. Конкретното (преждевременното погребение) и абстрактното (агонията на съзнанието) като че ли се комбинират фантастично, немислимо и без социално-историческа логика. (Друг е въпросът, че, погледнато онтологично, романтично-модернистичното бягство от реалността и историята към психологичното и трансцендентното има своите историко-социални и културни основания.) При модернизма има тенденция психологическата проблематика и въплъщаващите я структури или тематични полета да се мислят като необвързани със социално-историческите и културните промени. (Трите статии на Бодлер за По обаче свидетелстват, че такъв аисторизъм не е единственият, а само един от възможните начини за осмислянето на модернистичния психологизъм.) Привидната липса на социално-исторически обяснения на психологизма у късните романтици, художественото имплициране на тези причини, които могат да се експлицират само на метаравнище, и представянето на тази привидност и имплицитност в някои модернистични метатекстове като действителност, като липса на скрит художествено-исторически смисъл, който не може да се експлицира, е едно обяснение за възникването на интерпретацията за По като психологически реалист.

Привидната липса на социално-исторически характеристики, която обаче се мисли за действителна липса на такива характеристики, се хвърля в очи в някои случаи в творчеството на модернизма - например когато се използват фолклорно-приказни теми, където конкретното изображение е откровено фантастично и условно. (Принципното сходство на такива примери със случаите, в които изображението се строи върху национално-исторически и културно-исторически структури, се осъзнава по-трудно, понеже във втория случай изображението изглежда по-правдоподобно, по-реално.) Показателна е характеристиката, която Тодоров прави на идилията си "Слънчова женитба" (1904 г.): "сказка, грандиозный сюжет в который я воплотил всего Drang nach Freiheit, nach Luft, nach Übermänschliches современного гения" (Тодоров 1981: 468). Според Тодоров излиза, че идилията му е пример на психологически реализъм от типа на този, който се приписва и на По: условността и конкретността на приказката изразява абстрактния свръхчовешки порив към свобода на модернистичния гений. Психологическият реализъм от този вид се атакува от следващото поколение български модернисти (символистите - вж. напр. Гео Милев) и така става очевиден интерпретативният му характер.

Тъй като между ранните български модернисти и техните наследници, символистите, има приемственост (Каролев 1981б: 34-58), интерпретацията на По в статията на SS, която изложих дотук, би могла да е родена както от начинателите, така и от продължителите на това движение в България. Следващите щрихи в портрета на американския писател обаче категорично го свързват с по-ранния етап на модернизма. Те се отнасят към същността на художествения образ в модернизма - въпрос, по който първото и второто поколение български модернисти се различават. Макар че По е бил смятан за родоначалник на символизма и декаданса, пише SS, тези течения взимали от него само "необикновеното, чудноватото, фантастичното и извънредното". У новите символисти като Метерлинк обаче всеки образ бил "алегория, емблема, които искат тълкувания". Този символизъм "почти не играе" роля в творбите на По. "Неговите символи са по-прости и по-ясни и главната негова сила съставлява поразително реалното изображение на болната душа", "кошмарната страна на живота", "живота на болния дух". Най-характерното в разказите на По бил "реализма на изображението и дълбочината на психологическото проникване". В страстта на По към "необикновеното" нямало стремеж към "недействителното", неговите герои "се държат повече о реалната възможна почва, и твърде рядко прехождат към областта на небивалиците". За SS, както се вижда, По е психологически реалист.

Сходен е смисълът и на казаното за американския писател в статията на Б.: най-ценното качество на По било не толкова съвършената форма, колкото "нарастващата сила на трагическото въздействие и в реалността на този идеален мир, от който това въздействие произхожда".

4.2. В книгата си Психология на литературното творчество Михаил Арнаудов определя По като психологически реалист. Дял 4 на глава VI е онадсловен "Фантастичен реализъм" (Арнаудов 1931: 244-54). В този дял Арнаудов говори за "психологичен реализъм", "фантастичен реализъм", "вътрешен реализъм", "магически реализъм" и противопоставя тези синоними на "социалния реализъм" (Арнаудов 1931: 244, 245, 246, 249, 254). При първия вид реализъм творецът напускал "царството на опита [...] на всичко, което умът схваща като действителност" и се приютявал в бляновете, чийто първообраз били "образите на народната приказка" (Арнаудов 1931: 244). В по-широк смисъл това били готовите фабули, заемани от "традицията, книжна или устна" (Арнаудов 1931: 246). Художникът полагал усилия да сътвори "един вътрешен реализъм, който да ни мири с всичко невероятно на външното" (Арнаудов 1931: 246), той търсел "художествения реализъм по отношение на характерите" (Арнаудов 1931: 247). Като определя По за писател от такъв тип, Арнаудов следва интерпретациите на Лоуъл, Бодлер, Достоевски и Хансон: По "се отличава с особен усет за всичко необикновено и загадъчно както в нравствената, така и в мървата природа", той творял "сякаш халюцинации, които имат свойто разумно основание" (Арнаудов 1931: 252).

Писаното за По от Арнаудов показва, че той познава американския писател от втора ръка и гледа на него най-вече с очите на Бодлер. В първото издание на книгата от 1931 г. на с. 292 е цитирано мнение на Бодлер за По от предговора на Теофил Готие към Бодлеровата стихосбирка Цветя на злото. На с. 427-428 Арнаудов повтаря мислите на Бодлер за пиянството на По. На с. 437-38 е цитирано изказване на По по Емил Ловриер (през 1904 г. Ловриер защитава докторат върху По и след това издава няколко книги за него - Lauvriиre, Edgar Poe; Lauvrière, Edgar Poe, sa vie; Lauvrière, L’œuvre; Lauvrière, The Strange Life; и Lauvrière, Un génie). На с. 531-532 се цитира Бодлер по повод на прозаичния му превод на "Гарванът". На с. 353-54 е използвана статията "Философията на композицията" в превода на Бодлер. Прочутата статия на По, пише Арнаудов, излагала "добросъвестно и искрено" (Арнаудов 1931: 353) работата на поета над "Гарванът". Американските критици и литературоведи рано се усъмняват в искреността на статията и я смятат за литературна мистификация (вж. напр. коментара на Ingram в Poe 1885: 2-4; Ingram съобщава и за съмненията на немския автор Adolf Strodmann - Poe 1885: 72; Gill 1877: 136; Ingram 1880a: 227; Allen 1949: 489-490; Chiari 1956: 105, 108-109; Quinn 1957: 252; Davidson 1957: 84-85; Levin 1958: 161; Jacobs 1969: 438-439; Eliot 1966: 211; и Carton 1985: 99). Англоезичните автори, които вярват в искреността на По във "Философията на композицията" се броят на пръсти (Ingram съобщава за такова твърдение в статия от 1880 г. от W. Minto - Poe 1885: 3). Влиятелни френски критици също подозират По в неискреност (вж. напр. Бодлер 1976: 197; Gourmont 1904: 362-363; Маларме смята По за искрен, но с уговорка - Mallarmè 1945: 230). Във второто преработено издание на книгата си Арнаудов поправя това свое твърдение, граничещо с непознаване на По и писаното за него, и се присъединява към преобладаващото мнение, като допуска, че във "Философията на композицията" По мистифицира (Арнаудов 1978: 411). Като цяло българският учен цитира По по преводите на Бодлер, а мненията за него по Бодлер и Ловриер. Това показва, че Арнаудов едва ли е имал обширни и преки познания за По и писаното от него и за него.

Чертите на По, посочени от Арнаудов, са близки до казаното от Бодлер не само защото френският писател е основният източник на учения. Вярно е и обратното - Бодлер е избран за основен източник и най-разгърнатата характеристика на По у Арнаудов е в смисъла на психолохическия реализъм, понеже Психология на литературното творчество се гради на позитивистично-рационални предпоставки за творческия процес. (И това навярно е главното обяснение защо тази книга се преиздава в България след 1944 г. и се превежда в Съветския съюз (Арнаудов 1970). От сходни научни извори черпят и ранните модернисти в България. Подобни са научните предпоставки и на Хансон, който в студията си за По използва постиженията на психологията и психопатологията от втората половина на XIX век, което прави работата му "един вид позитивистичен опит [поради използването на научната психология - б.м., Н.Н.] да се обяви война на правилата на разума в литературата [война срещу натурализма, който претендира да изобразява живота обективно, като наука - б.м., Н.Н.]" (Anderson 1973: 69).

Арнаудов подчертава рационалното и съзнателното у По, което във френската критика и наука за този писател присъства както в модернистичните, така и в немодернистичните интерпретации за него. Българският учен обаче мълчи за ирационалното и интуитивното у По, което във Франция, Русия и България (Гео Милев, Людмил Стоянов - вж. Нанков 1997-1998; и Nankov 2000) е друга възможна модернистична интерпретация на автора на "Гарванът". От единайсетте споменавания на По в първото издание на Психология на литературното творчество шест са примери за съзнателност и търпение в творческия процес при американския писател (Арнаудов 1931: 292, 304, 353-354, 357, 437-438, 457). От петнайсетте споменавания във второто издание тези примери са осем (Арнаудов 1978: 346, 350, 363, 411-412, 414, 416, 508, 534).

4.3. Ранните български модернисти - а видяхме, че и SS отграничава По от символистите - интерпретират По предимно като психологически реалист и това е следствие на факта, че те не приемат принципите за строене на художествения образ при символизма (за отношението на Славейков към символизма вж. Каролев 1981б: 39, 49-58). Показателно съвпадение е, че SS, Тодоров и Гео Милев споменават Метерлинк като типичен символист (Милев 1976а: 148, 1976б: 336). Гео Милев издава Метерлинк и По по сходен начин - като образцови символистични поети (Нанков 1997-1998: 137-138). Видяхме обаче, че SS, противно на Гео Милев, разграничава художествените образи у По и Метерлинк според степента на тяхната символност. Тодоров, засилвайки докрай линията на SS, направо отхвърля принципите на символистичния образ, понеже те не използвали митичните структури, които според Тодоров, както бе споменато, били основата на модернистичната художественост: "Я не против декадентства. [Тодоров нарича символистите "декаденти" - б.м., Н.Н.] Пока мне дают жизнь, хоть больную [...] ничего не имею против. Но когда начинают люди искать жизнь в форме, тогда это для меня не искусство". За Метерлинк Тодоров пише: "Maeterlink-а я не понимаю". Брюсов и руските му литературни събратя, тоест символистите, той характеризира като "жалки и бездарны" и смята, че направлението на Бодлер и Пол Верлен "выродилось" (Тодоров 1981: 452-453). Славейков, в духа на Тодоров, пародийно формулира смислотворчеството - което е и формотворчество - при символистичния образ: "синьото е зелено, желтото - котка, жената - карфица, а септемврий - пръч" (Славейков 1959б: 208; посочвано е, че връзката между Славейков и символистите е "главно във философско-естетическите, а не в литературно-теоретическите възгледи, а още по-малко в художественото творчество" (Каролев 1981б: 39, вж. и 1981б: 57).

Гео Милев, представител на второто, символистичното поколение модернисти, е на противоположното мнение за същността на модернистичния художествен образ: "всичко е формата - в нея самата стои съдържанието" (Милев 1976а: 320; за подобни твърдения вж. и 1976б: 24, 108). Според него основният въпрос при възникването на новата българска литература - а това за Гео Милев значи модернистичната поезия - е изказът, художественото формообразуване (Милев 1976б: 7-43, 112, 115-116, 120-121, 123). Людмил Стоянов, който в началото на литературния си път мисли като Гео Милев, пише, че добър поет е само онзи, който отлично владее езика (Стоянов 1920-1921б). Стоянов е склонен да признае Славейков само като голям модерен критик и голяма културна личност, като борец за нова, модерна българска литература, но не и като поет, понеже изказът му куцал: "Езикът, тоя божествен инструмент, става в неговите ръце оръдие за изтезание, превръща се в нещо уродливо и нелепо, способно сякаш да ни разтроши зъбите". (Стоянов 1920-1921а: 35). Разбира се, владеенето на езика в подобни случаи се мери със символистичен аршин.

4.4. Статията на SS за По, както и сходните й текстове на българската популярна и висока модернистична критика и литературна наука, съдържа интерпретативни идеи за американския писател, които са общи и за ранния, и за символистичния етап на българския модернизъм. Онова, което прави тези интерпретации по-характерни за ранния модернизъм, е подчертаването на психологическия реализъм у По, възможността за тълкуването му посредством индуктивно-психологически контекст, наблягането на рационално-съзнателното в творческия процес при него и различният вид символност на неговите художествени образи в сравнение със символизма.

Типът интерпретация на По, очертан в нашето изследване, се среща в българската популярна критика до началото на 1920-те години (вж. Попов 1922 и Теодоров 1923). Статиите на Ив. Попов и Евгени К. Теодоров са много близки до статията на SS и вероятно са заимствани от нея. Статията на Евгени К. Теодоров говори за липсата на национални корени в творчеството на По, за типичната му американска логичност, за страстта му към сензациите, за ексцентричното и необикновеното у него. Такова съчетание на характеристики за По не е неизвестно. Видяхме, че Бодлер тълкува самотата на По в Америка в социално-културен, а другите характеристики - главно в литературен смисъл.

Съчетанията от разнородни характеристики за По имат дълъг живот във френската критическа и научна традиция. Тук По се свързва с два вида идеи. Първо, че САЩ е страна на материализма и бездуховността, която отблъсква френските интелектуалци, че По е изгнаник в собствената си родина. Това са идеи на Бодлер и символистите. Второ, че По има много от типичните американски черти - логичност, съзнателност, деловитост и прочие. Френската критика одобрява втория вид качества у По, понеже те придават на индивидуализма, който му приписват във Франция, сила и интелектуален блясък (Alexander 1924: 27-50). Подобно съчетаване на характеристики има и в американското литературознание през първите десетилетия на XX век. То е резултат на стремежа за утвърждаване на По като национален американски писател, тенденция, която започва да се развива, когато САЩ искат да подкрепят индустриалната и финансовата си мощ и с културен престиж.

1988-1989 г.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1970: Арнаудов, Михаил. Психология литературного творчества. Москва: Прогресс, 1970.

Арнаудов 1931: Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество. София: Кооперативна печатница "Гутенбергъ", 1931.

Арнаудов 1965: Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество. Второ поправено и допълнено издание. София: Наука и изкуство, 1965.

Арнаудов 1978: Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество. Трето издание. София: Наука и изкуство, 1978 (препечатка на второто издание от 1965 г.)

Б. 1929: Б. Едгар Алън По, по случай 80 год. от неговата смърт. // Обзор, 1929, No 19, с. 4-5.

Берковский 1973: Берковский, Наум Яковлевич. Романтизм в Германии. Ленинград: Художественная литература, Ленинградское отделение, 1973.

Боасон 1925: Боасон, М. Геният на Едгард (sic.) По. // Комедия, 1925, No 58, с. 2.

Бодлер 1976: Бодлер, Шарл. Естетически и критически съчинения. Съставител Димитър Аврамов. Прев. Лилия Сталева, Димитър Аврамов, Димитър Григоров. София: Наука и изкуство, 1976.

Брюсов 1973: Брюсов, Валерий. Собрание сочинений в семи томах. Том 6. Ред. П. Г. Антокольский, А. С. Мясников, С. С. Наровчатов и Н. С. Тихонов. Москва: Художественная литература, 1973.

Георгиев 1987: Георгиев, Никола. Тезиси по историята на новата българска литература. // Литературна история, 1987, No 16, с. 3-27.

Гуляшка-Балканска 1987: Гуляшка-Балканска, Светла. Стоян Михайловски и френската философска мисъл и литература. София: Български писател, 1987.

Делевски 1934: Делевски, В. Гениалност и лудост (Трагедията на Едгар По). Прев. К. Зидаров. // Предел, 1934, No 3, с. 14-16.

Достоевский 1993: Достоевский, Федор Михайлович. Предисловие к публикации "Три рассказа Эдгара Поэ". // Собрание сочинений в пятнадцати томах. Том 11. Ленинград: Наука, Ленинградское отделение, 1993, с. 160-161. Също и: Достоевский, Федор Михайлович. Предисловие к публикации "Три рассказа Эдгара Поэ". // Русская виртуальная библиотека, 1999-2013 <http://www.rvb.ru/dostoevski/01text/vol11/1861/81.htm> (05.03.2013).

Жирмунский 1919: Жирмунский, Виктор Максимович. Религиозное отречение в истории романтизма: Материалы для характеристики Клеманса Брентано и гайдельбергских романтиков. Москва: Издание С. И. Сахарова, 1919.

Илиев 1981: Илиев, Стоян. Пътищата на българските символисти. София: Наука и изкуство, 1981.

Каролев 1981а: Каролев, Стоян. Жрецът воин. В два тома. Том 1. София: Български писател, 1981.

Каролев 1981б: Каролев, Стоян. Жрецът воин. В два тома. Том 2. София: Български писател, 1981.

Кьосев 1987: Кьосев, Александър. Съдбата на едно творчество или за творчеството на "Неприспособимия" и неговото "приспособяване". // Михайловски, Стоян. Божествен размирник. София: Български писател, 1987, с. 679-721.

Лурия 1912: Лурия, Осип. Писма от Париж. Културният живот във Франция. Прев. Г. С. Никитов. // Съвременна мисъл, 1912, No 6, с. 415.

Милев 1976а: Милев, Гео. Съчинения в три тома. Том 2. Ред. Георги Марков, Леда Милева. София: Български писател, 1976.

Милев 1976б: Милев, Гео. Съчинения в три тома. Том 3. Ред. Георги Марков, Леда Милева. София: Български писател, 1976.

Михайлов 1994: Михайлов, Димитър. Стоян Михайловски. София: Просвета, 1994.

Михайловски 1987: Михайловски, Стоян. Божествен размирник: Философска поезия и проза. София: Български писател, 1987.

Нанков 1989a: Нанков, Никита. Бележки за процесуалността в българския литературен модернизъм. // Литературна мисъл, 1989, No 7, с. 65-84.

Нанков 1989б: Нанков, Никита. Първи критически отзиви за Едгар По в България. // Език и литература, 1989, No 1, с. 91-100.

Нанков 1991: Нанков, Никита. Едгар По в българската масова критическа литература. // Език и литература, 1991, No 4, с. 23-36.

Нанков 1994: Нанков, Никита. Hamlet и Хамлет: Опит за "стерео"- четене. // Литературна мисъл, 1994, No 4, с. 148-65.

Нанков 1997-1998: Нанков, Никита. Начален монумент пред прага на един нов обет: Гео Милев и Едгар По. // Литературна мисъл, 1997-1998, No 1, с. 137-64.

Нанков 2001: Нанков, Никита. В огледалната стая: Из поетиката на "интелигентските" разкази на Елин Пелин". // Нанков, Никита. В огледалната стая: Седем образа на българския литературен селоград. София: Сонм, 2001, с. 178-239.

Нанчев 1989: Нанчев, Йордан. За живота и поетичното творчество на Емануил Попдимитров в Хасково. // Език и литература, 1989, No 1, с. 59-67.

Натев 1987: Натев, Атанас. Неприспособимият. // Михайловски, Стоян. Божествен размирник. София: Български писател, 1987, с. 5-21.

Ничев 1986: Ничев, Боян. Основи на сравнителното литературознание: Сравнителното изучаване на литературите и проблемите на съвременната литературна наука. София: Наука и изкуство, 1986.

По 1979: По, Едгар Алан. Поетическият принцип. // Слово и символ: Из естетиката на европейския символизъм. Съставител Стоян Илиев. София: Наука и изкуство, 1979.

По 1981: По, Едгар Алан. Избрани творби. Съставител Борис Дамянов. Прев. Борис Дамянов и др. София: Народна култура, 1981.

Попдимитров 1914: Попдимитров, Емануил. Дневникът на самотния, 1903-1914 година. Хасково, 1914.

Попдимитров 1919: Попдимитров, Емануил. Живот и блян. Кюстендил: [не е даден издател], 1919.

Попдимитров 1932: Попдимитров, Емануил. Нарцис. // Събрани съчинения. Том 2. 1932, с. 93.

Попов 1922: Попов, Ив. Едгард (sic.) По (Литературен силует). // Литературен лист, 1922, No 2, с. 25-28.

Примочкина 1988: Примочкина, Н. Н. Сопоставительный анализ произведений словесного и изобразительного искусства. ("Демоническая" тема в творчестве А. Блока и М. Врубеля). // Методология анализа литературного произведения. Отв. ред. Юрий Б. Борев. Москва: Наука, 1988, с. 107-32.

Сарандев 1977: Сарандев, Иван. Пенчо Славейков: Естетически и литературно-критически възгледи. София: Български писател, 1977.

Славейков 1958: Славейков, Пенчо. Праг. Месечен научно-популярен журнал за самообразование. // П[енчо] П[етков] Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Том 4. София: Български писател, 1958, с. 62-76.

Славейков 1959а: Славейков, Пенчо. Събрани съчинения в осем тома. Том 5. София: Български писател, 1959.

Славейков 1959б: Славейков, Пенчо. Праг. Месечен научно-популярен журнал за самообразование. // П[енчо] П[етков] Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Том 7. София: Български писател, 1959.

Славейков 1959в: Славейков, Пенчо. Праг. Месечен научно-популярен журнал за самообразование. // П[енчо] П[етков] Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Том 8. София: Български писател, 1959.

Стоянов 1914: Стоянов, Людмил. Предговор. Видения на кръстопът. София: Кооперативна печатница "Гутенбергъ", 1914.

Стоянов 1920-1921а: Стоянов, Людмил. Две основни тенденции в българската литература. // Везни, 1920-1921, No 1, с. 31-39.

Стоянов 1920-1921б: Стоянов, Людмил. Отзиви за съвременни книги. // Везни, 1920-1921, No 4-5, с. 185-187.

Страшимиров 1898: Страшимиров, Антон. "Мисъл", кн. I, год. VIII. // Праг, год. I, 1898, No 3, с. 172-180. (Подпис К. Кънчев).

SS. 1910: SS. Едгар По (Литературен портрет). // Свобода, 1910, No 4, с. 88-91.

Теодоров 1923: Теодоров, Евгени К. Едгар Алън По. Литературен силует. // Модерно изкуство, 1923, No 2, с. 27-31.

Тодоров 1981: Тодоров, П[етко] Ю[рданов]. Събрани съчинения в четири тома. Том 4. Редакционна колегия Любен Георгиев, Николай П. Тодоров, Васил Стефанов. София: Български писател, 1981.

Alexander 1971: Alexander, Jean. Affidavits of Genius: Edgar Allan Poe and the French Critics, 1847-1924. Port Washington: New York: Kennikat Press, 1971.

Allen 1949: Allen, Hervey. Israfel: The Life and Times of Edgar Allan Poe. New York: Rinehart, 1949 (първо издание 1926 г.).

Allen 1969: Allen, Michael L. Poe and the British Magazine Tradition. New York: Oxford UP, 1969.

Alterton 1965: Alterton, Margaret. Origins of Poe’s Critical Theory. New York: Russell & Russell, 1965 (първо издание 1925 г.).

Anderson 1973: Anderson, Carl L. Poe in Northlight: The Scandinavian Response to His Life and Work. Durham, N. C., Duke UP, 1973.

Anonymous 1977: Anonymous. The Buried Alive. // The Edgar Allan Poe Scrapbook: Articles, Essays, Letters, Anecdotes, Illustrations, Photographs and Memorabilia about the Legendary American Genius. Ed. Peter Haining. London: New English Library, 1977. 81-84.

Blankenship 1973: Blankenship, Russell. American Literature as an Expression of the National Mind. Revised edition. New York: Cooper Square Publishers, 1973 (първо издание 1931 г.; второ поправено издание 1949 г.).

Bonaparte 1949: Bonaparte, Мarie, Princess. The Life and Works of Edgar Allan Poe: A Psycho-Analytic Interpretation. Trans. John Rodker. London: Imago Publishing Co. L. T. D., 1949 (първо издание на френски 1933 г.).

Calinescu 1987: Calinescu, Matei. Five Faces of Modernity: Modernism, Avant-garde, Decadence, Kitsch, Postmodernism. Durham: Duke UP, 1987.

Cambiaire 1970: Cambiaire, Célestin Pierre. The Influence of Edgar Allan Poe in France. New York: Stechert, 1970 (първо издание 1927 г.).

Campbell 1933: Campbell, Killis. The Mind of Poe and Other Studies. Cambridge, Massachusetts: Harvard UP, 1933.

The Recognition 1966: The Recognition of Edgar Allan Poe: Selected Criticism Since 1829. Carlson, Eric W., ed. Michigan: Ann Arbor University of Michigan Press, 1966.

Carter 1977: Carter, Everett. The American Idea: The Literary Response to American Optimism. Chapel Hill: The University of North Carolina Press, 1977.

Carton 1985: Carton, Evan. The Rhetoric of American Romance: Dialectic and Identity in Emerson, Dickinson, Poe, and Hawthorne. Baltimore: John Hopkins University Press, 1985.

Chiari 1956: Chiari, Joseph. Symbolisme from Poe to Mallarmé: The Growth of a Myth. London: Rockliff, 1956.

Davidson 1957: Davidson, Edward Hutchins. Poe: A Critical Study. Cambridge: The Belknap Press, 1957.

Dameron, Cauthen, Irby 1974: Dameron, J. Lasley, Cauthen Jr., Irby B. Edgar Allan Poe: A Bibliography of Criticism 1927-1967. Charlottesville: Published for the Bibliographical Society of the University of Virginia by the UP of Virginia, 1974.

Delafosse 1896: Delafosse, Jules. Les Evolutions du Style. // La Nouvelle Revue, May 1, 1896, vol. C, p. 42-69.

Eliot 1966: Eliot, T. S. From Poe to Valéry. // The Recognition of Edgar Allan Poe. 1966, p. 205-219.

Fiedler 1972: Fiedler, L. The American Hero and the Evasion of Love. // Donald M. Kartiganer, Malcolm A. Grifith, eds. Theories of American Literature. New York: Macmillan, 1972, p. 246-273.

Gill 1877: Gill, William Fearing. The Life of Edgar Allan Poe. New York, Boston, Mass., 1877.

Gourmont 1904: Gourmont, Remy de. Promenades littéraires. Paris: Société du Mercure de France, 1904.

Gourmont 1965: Graham, George Rex. Defense of Poe. // James Albert Harrison. The Life of Edgar Allan Poe. New York: AMS Press, 1965 (първо издание 1902 г.), p. 399-410.

Grossman 1973: Grossman, Joan Delaney. Edgar Allan Poe in Russia: A Study in Legend and Literary Influence. Würzburg: Jal-Verlag, 1973.

Hansson 1973: Hansson, Ola. Edgar Allan Poe. // Anderson, Carl L. Poe in Northlight: The Scandinavian Response to His Life and Work. Durham, N. C., Duke UP, 1973, p. 167-217.

Humfries 1985: Humfries, Jefferson. Metamorphoses of the Raven: Literary Overdeterminedness in France and the South Since Poe. Baton Rouge: Louisiana State UP, 1985.

Ingram 1880a: Ingram, John Henry. Edgar Allan Poe: His Life, Letters and Opinions. 2 vols. Vol 1. London: John Hogg, Paternoster Row, 1880.

Ingram 1880b: Ingram, John Henry. Edgar Allan Poe: His Life, Letters and Opinions. 2 vols. Vol 2. London: John Hogg, Paternoster Row, 1880.

Jacobs 1969: Jacobs, Robert D. Poe: Journalist and Critic. Baton Rouge: Louisiana State UP, 1969.

Krutch 1965: Krutch, Joseph Wood. Edgar Allan Poe: A Study in Genius. New York: Russell & Russell, 1965 (първо издание 1926 г.).

Lauvrière 1904a: Lauvrière, Émile. Edgar Poe, sa vie et son œuvre: Étude de psychologie pathologique. Paris: F. Alcan, 1904.

Lauvrière 1904b: Lauvrière, Émile. L’œuvre d’Edgar A. Poe. Thesis (doctoral). Université de Paris, 1904.

Lauvrière 1911: Lauvrière, Émile. Edgar Poe. Paris: Bloud & Cie, 1911.

Lauvrière 1935: Lauvrière, Émile. The Strange Life and Strange Loves of Edgar Allan Poe. English Version by Edwin Gile Rich; with 8 illustrations. Philadelphia, London: J. B. Lippincott Company, 1935.

Lauvrière 1904: Lauvrière, Émile. Un génie morbide: L’oeuvre d’Edgar A. Poe. Paris: F. Alcan, 1904.

Levin 1958: Levin, Harry. The Power or Blackness: Hawthorne, Poe, Melville. New York: Knopf, 1958.

Lowell 2008: Lowell, James Russell. Edgar Allan Poe. The Works of Edgar Allan Poe. The Raven Edition. 5 vols. Project Gutenberg. Vol. 1. // Free ebooks - Project Gutenberg, May 19, 2008 <http://www.gutenberg.org/files/2147/2147-h/2147-h.htm#2H_4_0002> (05.03.2013).

Mallarmé 1945: Mallarmé, Stéphane. Œeuvres completès. Texte établi et annoté par Henri Mondor et G. Jean-Aubry. Bibliothèque de la Plèiade. Paris: Gallimard, 1945.

Martin 1961: Martin, Terence. The Instructed Vision: Scottish Common Sense Philosophy and the Origin of American Fiction. Bloomington: Indiana University Press, 1961.

Matthiesen 1941: Matthiesen, Francis Otto. American Renaissance: Art and Expression in the Age of Emerson and Whitman. London, New York: Oxford UP, 1941.

Mauclair 1925: Mauclair, Camille. Le genie d’Edgar Poe: La légende et la vérité, la méthode, la pensée, l’influence en France. Paris: Albim Michel, 1925.

Nankov 2000: Nankov, Nikita. The Infinite World of the Soul, ... the Horizons of Unseen Supernatural Skies’: Liudmil Stoianov on Edgar Allan Poe. // Poe Studies. 2000, No 1-2, p. 41-53.

Parrington 1927-1930: Parrington, Vernon Louis. Main Currents in American Thought: An Interpretation of American Literature from the Beginnings to 1920. 3 vols. New York: Harcourt, Brace and Company, 1927-1930.

Philips 1967: Philips, W. Artistic Truth and Warped Vision. // The Idea of the Modern in Literature and the Arts. Ed. Irving Howe. New York: Horizon Press, 1967, p. 97-108.

Poe 1885: Poe, Edgar Allan. The Raven by Edgar Allan Poe with Literary and Historical Commentary by John H. Ingram. London: George Redway; New York: A. C. Armstrong & Son, 1885.

Poe 1965: Poe, Edgar Allan. The Complete Works of Edgar Allan Poe. Ed. James Albert Harrison. Virginia Edition. 17 vols. New York: AMS Press, 1965 (първо издание 1902 г.).

Poe 2008: Poe, Edgar Allan. The Works of Edgar Allan Poe. The Raven Edition. Project Gutenberg. 5 vols. // Free ebooks - Project Gutenberg, May 19, 2008 <http://www.gutenberg.org/files/25525/25525-h/25525-h.htm> (05.03.2013).

Pope-Hennessy 1934: Pope-Hennessy, Una. Edgar Allan Poe 1809-1849: A Critical Biography. London: Macmillan, 1934.

Poulet 1966: Poulet, G. Poe. // The Recognition of Edgar Allan Poe. 1966, p. 231-235.

Quinn 1941: Quinn, Arthur Hobson. Edgar Allan Poe: A Critical Biography. New York, London: D. Appleton-Century Company, Incorporated, 1941. Също и: Edgar Allan Poe Society of Baltimore Allan Poe, n.d. <http://www.eapoe.org/papers/misc1921/quinn00c.htm> (05.03.2013).

Quinn 1957: Quinn, Patrick Francis. The French Face of Edgar Poe. Carbondale: Southern Illinois UP, 1957.

Rans 1965: Rans, Geoffrey. Edgar Allan Poe. Edinburgh: Oliver and Boyd, 1965.

Ringe 1982: Ringe, Donald A. American Gothic: Imagination and Reason in Nineteenth-Century Fiction. Lexington, Ky.: The UP of Kentucky, 1982.

Robertson 1923: Robertson, John Wooster. Edgar A. Poe: A Psychopathic Study. New York, London: G. P. Putnam’s Sons, 1923.

Shanks 1937: Shanks, Edward. Edgar Allan Poe. New York: The MacMillan Co., 1937.

Smith 1980: Smith, Allan Gardner. The Analysis of Motives: Early American Psychology and Fiction. Costerus: New Series. Vol. XXVII. Amsterdam: Rodopi, 1980.

Wellek 1955-1992: Wellek, René. A History of Modern Criticism 1750-1950. 8 vols. New Haven, Yale UP, 1955-1992.

Wilbur 1959: Wilbur, Richard. The House of Poe. // Anniversary Lectures, 1959. Lectures Presented under the Auspices of the Gertrude Clarke Whittall Poetry and Literature Fund. Washington: Reference Dept., Library of Congress, 1959, p. 21-38.

Wilson 1983: Wilson, Simon. Beardsley. Revised and enlarged. Oxford: Phaidon, 1983.

Woodberry 1965: Woodberry, George Edward. The Life of Edgar Allan Poe Personal and Literary with His Chief Correspondence with Men of Letters. Vols. 1-2. New York: Biblo and Tannen, 1965 (първо издание 1909 г.).

Young 1951: Young, Philip. The Earlier Psychologists and Poe. // American Literature 22.4 (Jan. 1951), 442-454.

Ziff 1981: Ziff, Larzer. Literary Democracy: The Declaration of Cultural Independence in America. New York: Viking Press, 1981.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2013, № 3(160)