Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА МАГДА КАРАБЕЛОВА И ЮБИЛЕЙНАТА Й КНИГА “ЗАПИСИ ИЗ БЪЛГАРСКИЯ ПЪТ”

Надежда Драгова

web

Магда Карабелова. Записи из българския път. София, 2004Уважаеми колеги и гости,

Получих честта да представя новата научна книга на ст.н.с. д-р Магда Карабелова, издадена от “Панорама плюс”. Но и затруднението, признавам си, понеже изданието е обявено за юбилейно. От пръв поглед се вижда, че това е поредната дързост на нашата колега - фемина всяческа, а често ни изненадва с неженски жестикулации като тази днес - да си обяви възрастта. Но да се подчиним на нейните стойности за летоброене.

Познавам я от преди хиляда години - като студентка първи курс. При първото ми влизане на семинарни занятия в тяхната група ме стъписа още на прага, порази ме, смаях се от изключителната й хубост. После разбрах, че това се случва с всички, дори да я срещнеха само на улицата. И за да преодолея непедагогичното си слисване, при четенето на имената им по списък (тогава, преди хиляда години, строго се отбелязваше присъствието на студентите) аз я попитах: “Вие откъде сте?” “От Ямбол”, отговори тя със самочувствие, като че ли е казала “От Стамбул”. Това ми дойде на сръки - току-що бях цитирала в едно мое писание османската хроника на Саадедин за завладяването на Тракия. Позволете ми отново да цитирам:

Тимурташ завършил пленяването на Ямбол с безбройна плячка, достойна за някой цар... А войниците станали господари на невероятно красиви робини... Лала Шахин довел роби, хубави като слънцето...

Явно, не всички момичета-слънца са били пленени в Ямбол, щом и сега се раждат хубавици! Но в диалога пред студентите само казах: “Да, тракийските момичета са необикновено хубави!” Аз се смутих, а тя никак. Навикнала беше.

Понеже общувахме непрекъснато - зорко се вглеждах да разбера в какво се състои неестественият магнетизъм у нея. И го установих: в детското й доверие към света и в неукротимото й любопитство към чудесата му. Тя посрещаше всекиго с очакването, че той ще й разкрие, само за нея, невероятното чудо, което му е присъщо. Вярваше, че го заслужава по рождение. А колцина те посрещат с подозрение, че си изключителен, че носиш чудеса! И се тълпяха наоколо обожатели, а вътре в нея - разочарования и травми.

Тази й детска болест е споделена с изобразително майсторство в художествената й книга “Докато Бог не покаже лицето Си” - уж изповедна, а колкото си искаш фантазна. Докрай вярвам само в един епизод: На екскурзия в Италия, привечер се напъхва в улицата на проститутките - да види какво е това чудо - само четено и подочувано. А те, съзрели появяването на красивата младочка на пиацата им, като по знак събуват обувките си с тънки токчета и връхлитат отгоре й. Навреме втурналите се български моряци от туристическия параход я измъкват. Ех, да се бяха позабавили моряците и проститутките тогава да я бяха понаиглили с токчетата си - та бързо, бързо да порасне и да не трябваше в следващ много, много дълъг период да лекува стигмати, получени повече от очаровани мъже, които като не постигаха друга възможност да я докосват, гледаха поне да я ударят.

И магнетизмът й се разгради. И изчезна. Остана й само утешението, че онова, което й се полага по рождение, е музиката. Нея, музиката, никой не се досеща да ревнува от другите...

И обратно на метаморфозата при Андерсен, от красивото пате се опери една дълбоко скептична жена, непростимо взискателна най-напред към нас, с които общуваше, и двойно повече към себе си - до днес, каквато всички я познаваме.

Дотук беше магийската й биография. В нея се вместват и авторските й книги - художествена проза, една от които за деца - бе преведена и издадена чак в Швейцария.

Оттук до днес всички сме свидетели на едно много самобитно научно развитие върху териториите на няколко дисциплини - избор, съвсем необичаен за онова време, защото номенклатурата бе наложена и върху научните специалности. Днес го наричаме интердисциплинарно изследване. Тя го постигна обаче не в интер-териториите, а като счупваше разграничителни черупки отвътре навън - първоначално задълбочи специализацията си по социология, съчета я с компетентността си по история и теория на българската литература и, което се оказа решаващо за днешния висок ранг на научната й методология, непрекъснато проверяваше постановките си в сътрудничество с полски и френски социолози на литературата.

Дойде дума и за полонистиката в творческия път на Магда Карабелова, която ярко присъства и в представяната днес книга. За разлика от нас, българистите, дето ахкахме от детското очарование на Магда, в началото на полската й специализация застана строга и недостъпна за снизхождение Тереса Домбек, сега покойница, непрежалената от нас приятелка и всяческа медиа на българо-полските културни контакти. Тереса изобщо не забелязваше външността й, или пък й придаваше отрицателни сигнални знаци, но - светла й памет! - не отстъпи нито в едно нещо при обучението на Карабелова в полонистиката. И днес нашата юбилярка владее полски без нито една грешка, сравнимо само с владеенето на български от Войчех Галонзка.

Полонистиката обогати Магда не само с книжовните си поуки, но и със съкровено общуване с две групи творчески личности - с поляците, главно жени литературоведи или литературни критици, но и с българската духовна емиграция там - студентите и специализантите, чиято най-представителна фигура е проф. Боян Биолчев. Той обаче не остана в Полша, а се върна поради две непреодолими свои стремления - пише художествена проза на български език и разчита на нас като читатели - това едното, а другото - вярва си, че ще внесе синхрон в структурите на Софийския университет, объркани между отреченото наследено и неясното ново. И третото - полското море е студено, а българското му е роднинско.

Към Биолчев Карабелова е запазила най-доброжелателния си, но и най-взискателен оценъчен поглед, което наблюдаваме и в тази книга. За да приключим с подловената тема и поради убеждението, че у присъстващите тук е най-свежо впечатлението от неговите публикации, тъй като са съвременни, ще представя посветения му раздел.

Наречен е “Несъответният диалог” и се състои от три етюда, съвършено различаващи се и по избраните за интерпретация творби, и особено по начина на преживяване и преценяване от критичката.

В първия, онасловен “Животът кръчма”, посветен на “незатворените кръгове на предпоставеното страдание”, авторката размишлява върху книгата “Славянска рикша”, 2001, съпоставимо с предишни нейни оценки за романа на Биолчев “Сатурнов кръг”, 1983, новелата “Холтер, 87” и “Мираж под наем”, и двете излезли в 1991 г. След като споделя, че не вижда епическото повествование за адекватно към днешния ни ден и определя времето ни като антиепично, критичката очаква изразяването му в непоявила се още “пестелива и силна поезия, нещо като лапидарни двустишия, издълбани върху сетните земни камъни”. Това предизвиква и методологията й, споделена открито: “Не се опитвам да правя анализ на прозата на Боян Биолчев в традиционния смисъл на това основополагащо литературоведско действие, опитвам се да моделирам”.

Карабелова открива в “Славянска рикша” КРЪГА, заложен за съпоставимост - кръга философски архетип и богословски знак с присъщата му в тези две полета семиотика. Това сближава макар и в не-характеристиката му българския автор с полските литератори, при които алтернативните “романтика и съвременност” са недеградирали творчески мотивации и са импулсиращи цялостен литературен живот и за това в книгата на Карабелова полските търсения са а-хронологични, систематизирани като “литературни поведенчески модели XIX-XX в.”.

Според мен, тук Биолчев се отдалечава от желаната визия на критичката. Той не си избира съпоставимост с архетиповете, защото се вижда в контекста на постмодернизма, поради което е задължен да изхвърли романтизма от рикшата им по време на среднощния път из Краков. Почти незабележимо окача “Шинела” на Гогол - не поради нощната му авария, а му е необходим за общославянска марка на екзотичното превозно средство - рикша. И надява фикционалната маска на пиянско безпътие. Въпреки старателните му усилия да се маскира, от текста на “Славянска рикша” вместо противопоставяне на студентската романтика у автора избива носталгия към среднощното очакване на “Омагьосания файтон” на Галчински, болезнено липсващ му тъкмо с мистичната си посока - от отвъдно постигната любов към неведомо предназначение на отпътуването. И тази липса превръща в абсурдно въртене посоката на подпийналите, които непрекъснато се оказват там, откъдето са потеглили, а това “там” си е кръчма.

Вторият етюд от “Несъответния диалог” осъществява съпреживяване на трагикомичните ефекти в прочита на историята от Биолчев в книгата му “Държавата Урария”!

Третият етюд е върху високо оценената от научната критика, у нас и в чужбина, монография на Биолчев за Мицкевич, озаглавена “Отвъд мита”. Сега Карабелова е в академична тога и говори за задачите на националната ни мицкевичология. Само човек, отрепетирал полската фонетика, може да произнесе на един дъх такъв чуруликащ термин. А иначе подходът е литературно-историчен и върху мита Мицкевич, и върху свързания с него български рецептивен модел, положен още в началото на миналия век, за да компенсира в българската художествена култура нереализирания романтизъм с профетически предвиждания.

* * *

При следващите анализи в автентичната полонистика успехът на Карабелова е вярното попадение за онези духовни сфери у нас, които могат да възприемат органично и функционално полските явления. Извършена е не само аналитично-оценъчна процедура, но са маркирани с интуиция, и с точност, вероятните, “канали” на художествено общуване. В тази книга е представена полската женска проза с три авторки: Олга Токарчук, Анна Болецка и Анна Нашиловска. Обединяващото заглавие на раздела е “Писма до битието”, което предупреждава и за принципа на селекцията.

Олга Токарчук е видяна в перспективата на творческото си израстване, но изследването е центрирано върху книгата й “Дневен дом - нощен дом” в обозначени периметри на интерпретация, формулирани като “паметта, с която се случваме, и пространството, в което се сбъдваме”.

Анна Болецка, метафоризирана като “полска Ева”, предизвиква рецептивния интерес със своя лабиринт на женска инициация - романа “Белия камък” - откровен свят на хаоса от знаци, за постигане на познанието, допълнен с ужаса й от постигнатото вече познание в романа на същата авторка “Скъпи Франц” - документално сближаване с Франц Кафка, определен жанрово като “роман кореспонденция и мистификация”.

Анна Нашиловска е въведена с пределно женската й “Книга за началото”, осмисляща тривиалното познание “жената и раждането”, но поставените въпроси и състояния в нейната книга Карабелова цени поради “самостоятелното им признаване като друг, различен диалог”.

Държа особено да изтъкна, че Карабелова притежава възприемчивост и чувствителност, възпитани за полската рецепция. Имам предвид не само знанието, безспорната компетентност, а особено необходимото в случая проникване в полската специфика, където художествеността избива неочаквано в митовете, идеите, вярата, комплексите и всевъзможни други средства за хуманитарно самоидентифициране - и масово, и индивидуално. Предложените в книгата на Карабелова етюди върху женската проза са не само аналитични. Те са и провокативни и с онова, което полските литератори виждат или искат да видят (!) в литературния живот. Разделът “Писма до битието” не ни предлага сензацията на неочаквани женски търсения, а разкрива осъществилия се вече синтез на осмислени реалности чрез женска интуиция.

* * *

Измежду разделите, които ни респектират с новаторството си не можем да не посочим културологичните, с формулираната теоретична постановка за “културните енергии и тяхното движение”. У нас въпросът за културните енергии е почти неизследван. Авторката го оценява като универсален. Пенчо Славейков, Боян Пенев и Гео Милев са коректно посочените “пулсиращи интелекти” в българското рецептивно пространство. Очертан е и необичаен образ - на рецепционен сюжет. Надявам се, че той няма да остане прекъснат в скиците на Карабелова. Тя в бъдеще ще представи и големите протагонисти от нашето съвремие: Цветан Стоянов, Тончо Жечев и Боян Ничев.

***

Книгата ни изненадва и с нов начин да се прави литературна балканистика. Посветен му е нарочен раздел с две заглавия “Метаморфозите на алкивиадството” и “Арменският свят от трилогията на Севда Севан в контекста на балканската разказваческа традиция” - постановка, колкото изненадваща, дори теоретично немислима с подобно съгласуване на понятия “арменски свят”, “български език, “балканска разказваческа традиция”, но и постановка, докрай адекватна към странната самобитност на арменската прозаичка, пък и на националния ни виртуален космос. Чрез дарбата на Севда Севан и проникновеността на Карабелова книгата изработва един литературен модел, примерен за наблюдаване в процеса на световната глобализация.

Духовната авантюра на критичката остава на този терен и в студията “Метаморфози на алкивиадството - психотрилър от XIX век” - съпоставително експониране на три типа герои-съвременници в Османската империя, взети от романите на Иво Андрич “Омер паша Латас”, на Реа Галанаки “Житието на Исмаил Ферик паша” и на Ядвига Худжиковска “Странният живот на Садък паша”.

Наблюдаваме сполуката на впечатляващ експеримент: сравнителното литературознание не е филологическо, или само литературно-художествено, а социално-психологическо. За да се извърши подобна манипулация, литературните персонажи са възприети като физически лица, а не в художествената им фикционалност. И съпоставката помежду им е анализ на човешки поведенчески типове, изпълняващи социални роли, избрани от самите тях. Тази предварителна трансформация на романовия свят дава възможност за прилагане на психоанализата.

Има ли право литературоведът да борави с толкова дословно сведени до истински всъщност художествени построения като литературните герои? Подобен въпрос вече е решавал Фройд, но психиатрите днес не признават жеста му за сполучлив.

А Магда Карабелова е сполучила преди всичко с художественото въздействие, което има студията й, поради оригинално моделиращите възможности на анализаторката, опитен изследовател на художествена проза и освен това сама изкушена в писането й.

Изборът доказва убедителността си и защото разкрива по-разностранни виждания за българската съдба; прави я не само принадлежаща към традиционните архитипове, прави я реално многонационална и доказва, че е кръстопътна, преплетена с други, които носят на Балканите чуждите вмешателства - в случаите като Чайка Чайковски - Садък паша: един човешки проект, превърнал се в османски, по който протича и чистата кръв на полския идеализъм, и замърсени фантазми на наполеонизма и казачеството, и още други, свързани с тежкия му грях да предизвикат фаталното пътуване на Мицкевич в заразените, смъртоносни Балкани. За българите тогава проектите на Садък паша са неразгадаеми и непонятни, но затова пък привлекателни помамки. Немалък знак, за “балканското” е, че българите през цялото късно Възраждане и след него възприемат и споменават Садък паша - Чайковски с респект. В този смисъл адекватно е обозначаването на етюда като психологически, подозирам и предстоящата му българска конкретизация като национално-психологически.

* * *

Преднамерено оставих за накрая представянето на централния текст на книгата, който й е подарил и заглавието си “Записи из български път” (XIV-XIX век), защото той няма познавателна интенция, а е предназначен за размишление. Така всеки ще се размисли и тогава ще отгърне текста. Подзаглавието е “Романът на историческото самопознание - незавършен текст”. Представлява финализиране на дългогодишните изследвания на Магда Карабелова върху историческите романи на Вера Мутафчиева, Димитър Талев, Генчо Стоев и, можем да прибавим от себе си, вече реферираната книга на Биолчев “Държавата Урария”. Не става въпрос обаче да се систематизират досегашните изводи на авторката. Придобивките им са база, от която се формира новият аспект на разбирането им - и съответен на българската ориентация към историческата проза, но и тревожен поради въпросите кое е автентично, кое подменено, заимствано или имитиращо нашата история. Излаз се открива в откроеното особено у Мутафчиева изследване на ”интелектуалността и нейните прояви в националното пространство”.

Централно място и за раздела, и за книгата, получават серия студии за Вера Мутафчиева, които се съчетават монографично.

Тук се срещаме с най-драматичния етап в творческите търсения на Магда Карабелова - да ни представи своя автор - Мутафчиева, не автора на литературната история, не моята и/или вашата, а нейната, съкровено разгаданата. Щеше да е чудо, ако не беше се състояло сближаване на двете интелектуалки, работещи в един и същ институт за литература при БАН, в една и съща секция - Сравнително литературознание. Те са предопределени валентно една към друга - писателката и критичката-изследователка.

Карабелова започна приближаването си към автора Мутафчиева от най-трудното: убедена, че е постигнала шифър за разчитане на творческото й своеобразие, тя заложи на предварителен стадий “Литературна анкета”. Работиха я дълго. Помежду им често прихвърчаха искри, не от стълкновения, а от взаимния страх у всяка, че другата прозира неразрешено дълбоко в творческия й свят и тя не може да опази тайната си. А жена без тайна си е просто никаква жена, още повече за жена - литератор. Мутафчиева задържа отпечатването на анкетата - поне засега. Но анкетата е вече завършена - един сериозен литературен влог, който рано или късно ще предостави на науката ни знанието за една цяла вселена, деликатно пребродена, детайлно опозната - укривана и разкривана - между две творчески личности. Това обяснява и преголемия ми интерес към тук публикуваните етюди на Карабелова. Тя познава съвършено книгите на Мутафчиева. Ситуира ги в художествения национален процес и съумява да формулира неповторимостта им. И тъкмо сега разгадаваме защо книгата е наречена юбилейна, т.е. гранична за един цялостен творчески етап, равен на целия досегашен научен живот на Карабелова. А прочели текста, осъзнаваме колко мъчително, но затова пък творческо време се е отворило за изследователката след отказа на писателката да бъде публикувана анкетата. Предполагам, че съображението на Мутафчиева е било, веднъж започнала вече поредицата “Бивалици”, да застане с чисто своя изповед пред читателите си без насочващата намеса на интервюиращите въпроси. А в книгата на Карабелова творческият процес у Мутафчиева се осмисля също автономно, без суфлиране от авторката. И резултатът е крайно продуктивен като размисъл за българската историческа литература (проза и драматургия), откакто в нея има автор - Вера Мутафчиева. Това е голяма тема, която тепърва ще проумяваме в дискусии и срещи.

Уважаеми дами и господа, колеги и приятели, много казах, изказах, показах, може би и доказах в реферирането на книгата, а имам чувството, че трябва оттук нататък да започна. Но що са дни напред, това ще се случва в контакта на юбилейната книга с рецепиентите й. На Магда Карабелова пожелавам непокорни читатели, а на тях обещавам територии на един наистина много щедър духовен юбилей! На добър час!

 


Слово на промоцията на книгата "Записи из българския път" (София: Панорама плюс, 2004) в Полския институт в София - 17 ноември 2004 г.

 

 

© Надежда Драгова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2004, № 12 (61)