Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Изчезналите старобългарски книги (IX-XII В.)

ВЪВЕДЕНИЕ

Надежда Драгова

web

Голямата трудност на специалистите по старобългарска литература и култура е да възстановят автентичната картина на ранните й векове, защото не са опазени тогавашните оригинални книги. Византийски, латински и славянски текстове подсказват за изключителна книжовна продуктивност след идването в България на Кирило-Методиевите ученици (885-886 г.) и след съдбовното решение на народния събор в 893 г., наричано “преложение книг” - обявяването на родния български език за ДЪРЖАВЕН, ЛИТУРГИЧЕН и ЮРИДИЧЕСКИ (в литературната редакция на Кирило-Методиевата школа).

Българските археолози с разкритията си непрекъснато доказват тогавашния културен взрив.

А на полето на книжовното изследване боравим с единично опазени преписи на старобългарските книги в руска, сръбска или по-сетнешна молдовска редакция - два-три века по-късни от възникването на оригиналите. Практически обаче и те не бяха достъпни за всички - пазят се в чуждестранни библиотеки и архиви. А в годините на търсещата ми младост не бях от предвидените в списъците на БАН за работа в чужди библиотеки...

От четиридесет години насам се специализирам в балканистика - една много динамична и перспективна научна област в България през 60-те години на миналия век. Навлизах в неспокойното й море с почти прилична компетентност по старобългарска литература и много скоро ми се случи да разпозная дословно вмъкнати пасажи от известни ни старобългарски творби в някои византийски и латински текстове.

Това ме шокира истински. По същество - нищо неестествено за културните процеси тогава, когато КОМПИЛАЦИЯТА (т.е. структурирането от предишни текстове) е най-уважаваният книжовен труд и гаранция за правоверност на пишещия. ИЗУМЛЕНИЕТО ми беше от високия ранг, който бе даден на познатите старобългарски книги от книжовниците на тогавашни големи литератури, щом са ги вмъкнали в дословни фрагменти в своите писания. По този начин те изравняват по оценка старобългарската литература със собствената си.

Компилациите! Ето полето, което подлежи на АРХЕОЛОГИЧЕСКО ПРЕТЪРСВАНЕ! Познатите старобългарски текстове са установими, макар и не толкова лесно, колкото си мислех в началото.

Ами непознатите? - Тях ще търся:

1) тематично - отнасящи се към български сюжети, ако начинът на тълкованието им е познат от други старобългарски произведения на същата епоха;

2) комуникативно - според реалната възможност за общуване на чуждия книжовник с българския свят;

3) съпоставимо - при щастливо съвпадение на български фрагменти, възприети едновременно в компилации и на гръцки, и на латински. В процеса на анализите ще видим това у византийския писател Теофилакт Охридски (края на XI, началото на XII в.) и у латинския анонимен писател от Далмация (средата на XII в.), наричан Дуклянския презвитер или само Дуклянеца.

Така в непрекъсната вяра и невяра, с втурване и отказване, с прилагане на едни похвати и с отричането им - за четири десетилетия се домогнах до методика за приблизителна реконструкция на изчезнали старобългарски творби. Нарекох я за себе си КНИЖОВНА АРХЕОЛОГИЯ.

Преднамерено я обвързах със съществуващата класическа научна област - АРХЕОЛОГИЯТА, за да се уповавам на шлифованата й вече методика. Би било рисковано да се съберат много неизвестни (х.х.х. = непознати) неща в едно наименование.

В предложения цикъл - като първа публикация - спестявам на читателите лабораторните етапи. Отстранявам и оригиналните текстове - установените византийски, латински и чуждославянски, в които са използвани старобългарски фрагменти. Запазвам възможността за консултирането им с препратки към съответните им научни издания.

Установените текстове като старобългарски фрагменти предавам само в превод на съвременен български език.

Пазя се от професионалния сленг (диалект на литературознанието или културологията). Държа да се изразявам просто, убедена, че естественият израз е най-искрен.

Соча само най-необходимия научен апарат.

Търся съмишленици и ги очаквам в по-широк кръг от специалности.

Не ги намерих у моите учители, които и сега високо уважавам. Не случих и при многобройните си ученици (научен ръководител и консултант съм на повече от 20 докторанти) - не ги укорявам: те воюват за място в научната гилдия, а подетата тематика винаги буди подозрение. Малцината, на които разчитах, умряха млади - останаха ми само опонентите им.

И така: с методиката на книжовната археология ще търся старобългарски фрагменти в съвременни им балкански книги и от тях ще предлагам реконструкции на изчезнали старобългарски творби.

Несъгласните с мен колеги следяха да не си позволявам дори епизодични публикации по темата и винаги ми противопоставяха въпросите - “А де са тия творби? Как така едни са се запазили, а други не? Кой е селекционирал кои трябва да изчезнат?”

Когато през 1966 г., по повод на 1050 г. от смъртта на Климент Охридски подготвих книгата за юбилея: ”Климент Охридски - разказ за него и за враговете му”, в рецензия, отпечатана в Солун, гръцки историк ме упреква, че робувам на остарели представи, щом твърдя, че след като архиепископ Теофилакт Охридски е написал житията си за Климент и за Тивериуполските мъченици върху български текстове - те са били унищожени. Не видяха дързостта ми (дължаща се на зелената ми младост - сега не бих се престрашила) от една книжовна легенда на гръцки език, каквато беше тогава историографията за Климент, и при задължението да не изтъквам светостта му, да представя силуета на голяма историческа фигура. Освен всичко, това беше времето, преди да са издадени научно творенията му (сега са три големи академични тома!), преди да са изследвани богословските и богослужебните книги, с които си е служил, преди Г. Попов и Ст. Кожухаров да са открили оригиналните служби и трипесненици, преди множеството днешни изследвания върху езика и поетиката му... И въпреки всичко - очертан бе силует с убедително присъствие! (Книгата претърпя две издания във високи тиражи).

Не отговорих на гръцките си критици, макар и да знаех как, защото само с обяснения не би било убедително. Отдавна вярвам и съм доказала, че монументалното е онова, което първо се разрушава при преломи. А преломът в случая е преминаването на богослужение от гръцки на славянски в 893 г. и после отново от славянски на гръцки след 1020 г. в Българската Охридска архиепископия.

Имало е селекционер, знаещ кое да се унищожи! И той е известен от памтивека - изчезва онова, което е представлявало и материална ценност. И безсъмнено е скъпият материал за писане - ПЕРГАМЕНТЪТ, още по-скъп като качество в царската и патриаршеската библиотека, особено за жития на светия княз Борис-Михаил Покръстител и за Климент Охридски, за най-високите религиозни култове на държавата като Тивериуполските мъченици. Щом църквата в Преслав по онова време е наречена “Златна” - колко ли златни са били споменатите тук кодекси, включително и богослужебните книги на старобългарски: от най-избрани кожи, преработени от най-опитни майстори, със златни, а не с пиринчени закопчалки.

С асистента от Шуменския университет, сега покойник, д-р Пейо Димитров, изключителен медиевист с обобщаващите си визии и с проникновената си дарба, свикахме в центъра “Преславска книжовна школа” международна научна конференция: “Библиотеката на цар Симеон”. В отговор чухме и българско хихикане: “Ами ще ни я покажете ли?”

А Симеоновата библиотека отдавна е доказана от безспорни славистични изследвания с участието и на неславянски специалисти. Потърсихме да подготвим публикуването й (тогава всичко беше държавно) и си представяхме около 20 тома - непременно със златен надпис?!? Там налетяхме на идеологизиран негативизъм - “Как ще издаваме книги руска редакция като български? Как ще отстоим, че са български?” “Но поне за Симеоновата юридическа книга “Номоканон” В. Бенешевич доказа, че е българска! - “А да сте чули, че Бенешевич в 1937 г. за такова “доказване” е бил изпратен на Беломорканал и там е оставил костите си.”

...И беше поканен съветски изследовател, който издаде у нас, с пари на Българската академия на науките и в нейната печатница, уж някакво продължение на Бенешевич - а с български и руски юридически текстове заедно под общо заглавие “Древнеславянская кормчая”. Върви, че разбери къде е потънал Цар-Симеоновия номоканон от началото на X в.

А Пейо Димитров го няма днес. И я няма Симеоновата библиотека в българско издание на библиотечните ни рафтове. Но сега пък вече има изгледи за Симеоновата библиотека - да е виртуална. Пак има главоломно мислещи млади медиевисти, има и интернет. Така че продължавам да търся съмишленици. А вече зная за книги и от библиотеката на княз Борис-Михаил.

Междувременно се появи и аргумент за моя отговор - кой и защо е унищожавал българските текстове през XI и XII в.? Изследователят ст.н.с. Трендафил Кръстанов се вгледа в гръцките палимпсести1 във Ватиканската библиотека в Рим (Ватикански гръцки кодекс 2502) и установи, и разчете в голямата му част, първоначално старобългарско изборно евангелие от X в. с източнобългарски произход, на кирилица - засега най-старото българско евангелие!

Подпомогна го за окончателна публикация много силен научен екип - чл.-кор. проф. Иван Добрев и доц. Анна-Мария Тотоманова - те тримата подготвиха и издадоха “Български ватикански палимпсест” (1996).

Ватикански гръцки кодекс 2502 не е единствен, но за мен е търсеният аргумент: старобългарският текст е измит (не съвсем старателно, слава Богу!) и върху същия пергамент е преписано евангелие от същия тип АПРАКОС = ИЗБОРНО, само че на гръцки.

МЕХАНИЗМЪТ на унищожаване е документиран безспорно: на новите гръцки свещенослужители в новоучредената от Василий II, при завладяването на България, Българска Охридска архиепископия им е трябвало материал за писане. Те вземат завареното българско евангелие - апракос, измиват го, почистват “несресания български език” (изразът е взет от Теóфилакт) и написват същата книга вече на гръцки, за да не извършват повече богослужение на български в българските църкви.

И за да не останат моите Солунски критици (от 1966 г.) с впечатление, че имам овехтяло антигръцко мислене, ще приведа и друг пример, пак от работата на Тр. Кръстанов, който сочи тази процедура като честа практика: напр. т.нар. “Барберински палимпсест” № 388 - химнографски. Първоначално е бил написан на гръцки, през XII в. е бил измит и върху страниците са записани богослужебни химни на български и на сръбски, а после наново е измит и написан на гръцки.

Не са подозирали нашите балкански прадеди, че ще треперим над всяка опазена буква и са били усърдно старателни при измиването на пергаментите. Процедурата не е свързана със съвестоугризения на книжовници, защото е вършена от слугите.

Разбира се, не забравяме и другите възможности - войни, разселвания, бягства... Два века византийско господство и непрекъснати въстания срещу него могат да ни предложат всякаква изобретателност за погубване на книги. Киевският княз Светослав в 969 г. си изнася с трофеите от двореца в Преслав и “Симеоновия изборник”.

Но не ми се отделя време за предположения как? - пред невъзвратимото, че са изчезнали. Пò е резултатно да се вгледаме в опазеното, и то задължително не само в границите на една или друга тогавашна държава, а в цялата книжовна памет на Балканите, която започва де се формира като обща още през X в.

Признавам си, че не престава “да ми пали главата” сведението на Тр. Кръстанов (1984: 6-10) за десетки неидентифицирани славянски палимпсести във Ватиканската библиотека.

Вярвам, “находките” от моята книжовна археология един ден ще бъдат в помощ и на онези специалисти, които ще имат късмета в Рим да разчитат изчезнали старобългарски творби, оцелели в “изпрани” пергаменти изпод гръцки и латински букви.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Палимпсест - книга върху пергамент, написана след измиването на първоначалния текст. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Ватиканско 1996: Ватиканско евангелие. Старобългарски кирилски апракос от X в. в палимсестен кодекс Vat. Gr. 2502. Подготвили за издаване: Трендафил Кръстанов, Анна-Мария Тотоманова, Иван Добрев. София: CIBAL, 1996.

Кръстанов 1984: Кръстанов, Трендафил. Славянските палимпсести. // Descriptio et catalogage des manuscrits medialevaux. София: CIBAL, 1984, c. 6-10.

 

 

© Надежда Драгова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2005, № 2 (63)