Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Изчезналите старобългарски книги (IX-XII В.)

СТАРОБЪЛГАРСКИ "ВОИНСКИ СКАЗАНИЯ" В "СТРАТЕГИКОН" (XI В.) НА ВИЗАНТИЙСКИЯ ВОЕНАЧАЛНИК КЕКАВМЕН

Надежда Драгова

web

Старобългарската воинска идеология е областта, в която са вложени досега най-малко научни търсения. А воинската идеология е пространна област на старобългарската култура, ако се отнесем към нея не само като присъщ на войната набор от правила, а от гледна точка на социалните и духовните й рефлексии.

Дори и да започнем с войната, трябва да отбележим, че историческата памет в средновековните хроники, анали и летописи се структурира от:

а) воинското поведение, където дефинитивният знак победа/поражение се налага не само от конкретните териториални, трофейни или политически придобивки, а се сакрализира от идеята, че всяка победа е по волята на Бога (боговете).

(Боговете присъстват на бойното поле и няма как културологията да им откаже внимание.)

б) поведението на войската - и най-вече от способността й да защитава населението и да коригира/защитава държавния модел.

Елементи на воинската идеологическа нормативност обаче се откриват и в областта на прагматиката и материалната култура. През Средновековието т.нар. “технологичен прогрес” се стимулира от военните действия. Откритията в областта на военните технологии изпреварват развитието на производителните технически средства (защото плячките многократно превъзхождат възможните добиви от земеделие и ловуване), което дава основание да се твърди, че именно те определят динамиката в развитието на цивилизациите.

Воинската идеология е същностна част от вярата и философията на епохата. Воинът е в общност - дружина, войска - при настъпление и в битка. А остава сам, превръща се в индивид при раняване, плен или смърт. Той носи двойствена идея за себе си (сега е трудно да кажем коя е по-съкровената), но интимната е Аз-човекът, Аз-личността, незакриляна от рангове и санове. Затова и воинската идеология първа налага всеобщо разбиране за личност - макар много бавно, първоначално в привилегированите воински системи, но необратимо, върху все по-широк обсег в епохата си. Известно е, че християнството се утвърждава предимно чрез воинските претенции за отстояване на човека, създаден по образ и подобие на Бога. Воинската общност най-напрегнато търси определението “що е човек?” и “кога е човек?”. В наше време удивително точно го формулира немският писател Хайнрих Бьол: “Къде беше, Адаме, че те нямаше? - Бях на война, Господи.”

В старобългарската картина на воините и воинската идеология се очертават три епохи:

    1. Митологична - VII-X в.;
    2. Стратегическа (примерите на Одисей, Александър Македонски, Симеон, Самуил и др.): X-XII в.;
    3. Рицарска: XII-XIV в.

Документация:

Реконструирането им е възможно само върху старобългарско воинско сказание. В старобългарските текстове то е регистрирано единствено в разказа “Чудото с българина” - религиозно-провиденческа преработка на Воинско сказание от войните на българския княз Симеон (през 893 и през 894 г.) с унгарците. Разполагаме с препис от XIV в. в сборник-конволют в ръкописния отдел на Българската академия на науките.

Воински повести или разкази обаче не са документирани в достигналата до нас старобългарска литература1 - нито в присъщите им наративни жанрове, нито в онова многообразие на въздействие, познати ни в другите средновековни славянски традиции. Обяснението е просто - не е опазена старобългарската летописна или хронографска книжнина. А типологически воинските сказания там са в пълноправно присъствие, както можем да съдим по руските летописи, или на Балканите - по византийските хронографи, много пъти разказващи и за български воински опит.

Изгубени са и старобългарските княжески и царски жития или похвални слова - акламации. А в старославянските литератури тъкмо тези жанрове са и продуктивното поле за воински повести и разкази.

 

І-ва епоха: Съзнание и проявление на езическа вяра

Тази епоха (VІІ и VІІІ в.!) в развитието на прабългарската воинска идеология е уникална за Балканите, защото е проявление на поведение и съзнание за ЕЗИЧЕСКА ВЯРА - унаследена и пренесена етнохарактеристика от българите при преселението им от Кавказ и Приазовието - т.нар. Волжска България.

Текстовете, с които разполагаме (освен единствения оригинален старобългарски “Чудото с българина”) - са и малобройни, и в късна, вече християнизирана редакция като чудеса по време на война. Освен конфесионалната им преработка те са преминали и през три езикови трансформации - старобългарска в записан текст - гръцка агиография - и отново славянски превод през ХІV в.2

Но и в това сложно пътешествие между езикови варианти са се запазили в убедителен вид: сюжети, протагонисти, ритуали, молитвени контакти и пр. Те разкриват, че предхристиянската воинска вяра е МИТОЛОГИЧЕСКА и я показват като свързана с воинската мъжка инициация. В ритуала “инициация” юношата придобива оръжие, боен кон и личен помощник - трансцендентен воин на кон, който го следи в боя и се отзовава на призивите му.

Прабългарският случай, експониран върху традиционното воинско посвещение, е особено интересен, защото, първо, не е инициация в условията на първобитното общество: той е традиционен реликт (поддържан от езическата вяра в контекста на високо развита култура за държавност - непознат другаде случай на съчетаване, и второ, специфична е мотивацията му: отстояване на етноидентичност в държава с разноплеменни мъжки воински практики - траки, славяни, остатъчни римляни и византийци.

 

ІІ-ра епоха: Прелом към универсализация

Този прелом, характеризиращ втората епоха, става възможен след Покръстването на България. Княз (цар) Симеон (893-927) налага християнската реформа във воинската идеология. Езическият трансцендентен воински покровител се трансфигурира като свети Георги. Реформаторската военна програма на Симеон обаче не завършва с универсализирането на култа.

Но чрез него започват трансформиращи процеси

Вътре в държавата:

Изживяването и отменянето на “страшната тайна” (“великата тайна” на инициацията) вдига непреодолимата граница вътре в социума между военните (посветените) и производителното население. Приближава по култура социални пластове, дистанцирани преди по санове и пол - преодолява недостъпността на жените до автономния свят на воинските дружини.

Обществото тръгва към хомогенизиране и търси нови интегриращи идеологии за “воини - дружини” плюс “племе”, което предизвестява идеята за народ. Колко дълго време е било необходимо за този процес, може да се види в уникалния ръкопис на Дуклянския презвитер (ХІІ в.), в който са преведени на латински език и старобългарски воински сказания. Образованият духовник постоянно се лута между назовавания “воини” и “народ”, а най-често нарежда и двете думи една след друга.

И във войската:

Сваля се от военното знаме конската опашка, символизираща присъствието на бойния кон на ханския прадед, придобит при неговата инициация и разпростиращ покровителството си върху армията на наследилите го ханове. Това знаме побира сакралността на племенните мотивации на прабългарите във военните им сблъсъци по пътищата на Евразия, докато постигнат своя държава на Балканите. Образните му внушения са заложени и в каменопластиката на Мадарския конник. А в динамиката на сраженията и в положените жертви те са затвърдявали старобългарската култура за държавност.

(В този аспект на реформата - отстраняването на символиката за покровителстващия кон на прадедите - е най-силната колективна травма, която впоследствие ерозира и държавния модел. Но за Х век преобразуванията остават в организиращите правила на войската и функционират положително.)

След като се преодолява “непроходимостта”, характерна за митологичния етап, се открива възможност за сработване на воински формации, организирани от различни митове на инициация. Новият образ на св. Георги ги изравнява култово, но от друга страна - отдалечава покровителя от индивидуална помощ - той вече не е личен, а общ. Не присъства до боеца и връзката с него е мистична, а мистичният опит на новопокръстените воини е почти нищожен. Това увеличава значимостта на реалните качества на бойците.

Разбира се, не може да се мисли, че и в предишните битки воинската храброст, съвършенствата на оръжието и тактическите ходове са били пренебрегвани. Но те са били занаятът, а митологията, идеологията моделира бойното поведение.

Княз/цар Симеон налага ново мислене за военните действия с приоритет на стратегията. Философията е потърсена в средиземноморската историческа традиция, с което се възстановява и усвоява агоналния (състезателния) белег на гръцкото мислене в Античността, коренно противоположен на мирогледите в тогавашните култово затворени общества на Балканите.

Между енциклопедичните сборници, създадени в Преславската дворцова школа (Х в.) и лично конципирани от Симеон (Димитров 1995: 115-130), с широк универсализъм се отличава сборникът по световна история, наричан от учените Архивски (по мястото, където се пази най-старият препис в руска редакция - Историческия архив в Москва).

Архивският сборник предлага изключително ценни знания за старобългарските книги. Но тук ще го коментираме като кодекс, като книжовен корпус, замислен да универсализира воинската култура. Определящ белег е нареченото тогава качество “хитрост”, което днес ще си представим като “воинско изкуство”, но средновековното понятие “изкуство” няма положително звучене. Положителни са уменията и състезателните качества.

Съдържанието на Архивския сборник е следното: кратък Шестодневец (за Сътворението), следван от Библейската история, виртуозно преведена от Григорий Преславски, Юдейската война на Йосиф Флавий, Хрониката на Йоан Малала (VI в.) (вж. Истрин 1897-1914), която преразказва Илиада и Енеида като исторически текстове и естествено въвежда хитрия Одисей в българското мислене за войните.

Централната книга в сборника е пълен старобългарски превод на византийската “Александрия” (вж. Животът 1994), чийто герой Александър Македонски е равностоен на Одисей по хитрост. Всички познаваме епизодите от Александрията, но не сме си давали сметка, че в старобългарския исторически кодекс те са свързани пряко с формирането на нов тип воинско поведение.

Хитростите на Александър Македонски, предупрежденията за вражески намерения в сънища, реалната помощ на божествата в боя протичат не само магически, но и реално практически. И двата случая обаче имат еднакво силно предизвикателство за военачалниците от Х в. - да подражават и да ги прилагат в свои варианти.

В част първа и в началото на част втора в историческото повествование са инкрустирани множество писма (литературна епистолография) между воюващите цар Дарий и Александър - предизвикателни, унизителни, подвеждащи, демонстриращи сила и мощ, за да всеят страх. Но във всички думи, приписвани на Дарий пред царедворците му, Александър е признат за хитър и мъдър:

Елинската хитрост сама побеждава варварските народи, както едно куче зайчар разпръсква цяло стадо овце или Смятах, че Александър има ум на разбойник, но той захваща царски дела. Ние, персите, се мислим за могъщи, но Александър е по-силен от нас със своя голям ум.(с. 61)

Между фантастичните събития се акцентува и върху реални тактически решения:

Александър достигна с много войска до страната на персите. Пред погледа на македонците се откриха високите стени на града. Мъдрият Александър се замисли малко, а сетне събра добитъка, който пасеше там, отсече от дърветата клони и ги привърза към опашките на животните. Сетне подкараха добитъка след войската. Клоните се влачеха по земята, загребвайки пръст. Вдигна прах чак до Олимп, така че персите, като гледат от града, да помислят, че броят на воините е безкраен. Когато настъпи вечерта, Александър заповяда да привържат към рогата на тези животни факли и да запалят свещи. Мястото беше равнинно и за окото изглеждаше, че цялото поле гори. Персите се изплашиха. (ч. II, гл. 13, с. 65-66)

Примерите са многобройни. Показателен е фактът, че единственото воинско сказание за цар Симеон, възпроизведено във византийската литература - “Стратегикон” на Кекавмен (XI в.), вижда българския монарх в аналогична роля - мъдър и съобразителен, с хитрост превзема гръцката крепост Костур без кръвопролитие (вж. тук Приложение 4: “Как Симеон превзел една крепост в Елада”).

Старобългарски воински разкази ще откроим и у други византийски автори от XI-XII в. (Драгова 1972), когато описват българските и южнославянските въстания.

Византийският сборник “Стратегикон”, в който е поместено воинското сказание за княз Симеон, сам по себе си е представителен за господстващото мислене на Балканите през Х-ХІ век за методиката на войната. Заглавието на ръкописа я формулира като “стратегия”, но всъщност се застъпва преди всичко тактическата изобретателност. Очевидно е, че вече думата “стратегия” означава и воинско изкуство.

Ако разширим наблюденията си върху целия гръцки текст, в който четем сказанието за Симеон, ще разпознаем и други старобългарски разкази, които документират преобразеното мислене за войната. Наричаме го “стратегически етап” според заглавието на византийския ръкопис.

Византинистиката добре познава автора на книгата “Стратегикон”, издадена научно първоначално като “Съвети на анонима”. Впоследствие се постига и атрибуцията: това е висшият военачалник от XI в. Кекавмен, който сам участва в потушаване на балкански въстания срещу византийците. Съчинението му е съставено около 1075-1078 г. и се състои от две части: първата са съвети към синовете му, които той вижда като бъдещи висши военни или администратори, а втората съдържа съвети към императора. Вероятно тя е наследена от дядо му по майчина линия, българския воевода на Самуил Димитър Полемарх, когото след завладяването на България Василий II издигнал в сан патриций, като го направил и “мистик”, т.е. частен секретар на императора (почетна длъжност).

Най-старият достигнал до нас препис на “Стратегикон” е от началото на XIII в., вмъкнат като част от по-голям сборник (от края на XIV и началото на XV в.), собственост на манастира Ивирон в Света гора. Иверският сборник впоследствие бива пренесен в Русия в Московската синодална библиотека, където се пази и досега. Това е причината научните му издания да са на бележити руски византинисти, а на немски да е публикуван само в превод3.

Внук на византийски велможа от арменски произход и на двама български войводи, Кекавмен разбира и български език. Предупреждава синовете си, че не е писател, а опитен воин:

Аз наистина съм неопитен в словото, защото не съм бил в училище за елинско образование, та да добия изящен стил и да се науча на добър език... Но аз съчиних настоящето не като поетически съчинения за други някои, а за теб и за братята ти... Разказвах не измислени приказки, в които няма нищо полезно, но изложих това, което сам съм извършил и изпитал, и видял и узнал истински дела... (ГИБИ 1970: 32-33).

Израсъл в среда на военачалници, той е формиран в ценностните йерархии за воинско поведение от новия стратегически тип. Най-интересният му разказ обаче за завладяването на Лариса от Самуил не е по българска информация. Той е личен опит на дядо му Кекавмен, управител тогава на Елада, пребиваващ в Лариса, изпратен да отблъсква ходовете на Самуил. Те двамата, Кекавмен и Самуил, в продължение на четири години прилагат всякакви похвати, за да постигнат надмощие:

Българският владетел често опитвал ту с война, ту с хитрост да превземе Лариса и не успявал, но бил отблъскван и изиграван от него.

Самуил решил победата със своя хитрост срещу жителите на града едва след смяната на стратега с друг, който, по определението на Кекавмен, нямал

...такава способност да измисли някаква военна хитрост. Самуил дошъл и не ги оставил да жънат. Във време на сеитба той им давал възможност да сеят, а през лятото въобще не им позволявал да излизат. Това правил три години, та като не им стигала храната, те яли кучета, магарета и други някакви нечисти меса... Принудени от непоносимия глад, те се предали на Самуил без сражение и той поробил всички ларисейци без рода на Никулица. Само тях той преселил невредими и свободни с имуществото им, като казал: “Благодаря много на багрянородния господар Василий, че взе твоя сват Кекавмен от Елада и ме спаси от хитрините му.4

Този и още други случаи внушават на Кекавмен да напише без уговорки, че Самуил е бил “най-вещият в стратегията”.

В съветите на Кекавмен има и други примери, оценени от него като воинска хитрост или глупост на българите във войните им с Византия, също разказани от позициите на византийски информатор. Вътрешната композиция на разказите - примери (екземплум), е винаги наративна, което ясно показва на чий воински лагер принадлежи разказвачът.

В Стратегикона можем да откроим най-малко шест разказа със старобългарска подложка, т.е. основаващи се върху неопазени днес старобългарски записани воински сказания: 1. Алусиан обсажда Солун (негативен пример); 2. Петър Делян превзема Димитриада, а Литовой от Девол я изгубва (негативен); 3. Димитър Полемарх превзема Сервия (позитивен); 4. Михаил Пафлагон разбива въстаниците в Бояна, предвождани от Ботко (Бойко) (негативен); 5. Жителите на българската крепост Мория се спасяват от обсадата на Василий II (позитивен); 6. Българският владетел Симеон превзема крепост в Елада (позитивен).

Тук приведеният ред на предполаганите като старобългарски воински сказания е по последователността в “Стратегикона”. Очевидно е, че Кекавмен напълно игнорира хронологическия принцип. Те са от различни битки, с различни военачалници и само чрез съвременните исторически знания ги разпознаваме: от княз Симеон (IX-X в.) през битките срещу Василий II до въстанието на българите начело с Петър Делян (реално наричан Оделян) и временно присъединилия се към него принц Алусиан (към 1040 г.)5.

За Кекавмен сказанието е носител на воински опит, а не на историческо знание. Този подход проличава в разказ № 4 за Симеон, където в гръцкия ръкопис е оставено празно място за името на града, при превземането на който българският владетел проявил вещината си. Разчитано е било да се попълни допълнително. Но според изискванията на жанра сказанието е дошло до него, без да се чувства липсата на географско уточняване. То е съсредоточено към реалии, които опазват опита, проверен в оценка. В събитието с равностойна отговорност участват “Архонтът Симеон, тогавашният български тиран” и пратениците му. Той залага на престорване - че търси приятелство с жителите на крепостта. С това алиби влизат пратениците, които “забелязали, че градските порти имат висящи панти и са вдигнати от земята”. За мисията на съгледвачи са определени хора с най-много качества: “най-досетливи и от всички най-смели и най-силни. Нищо не им убягвало и забелязали...” Сега идва вече ред на екзекуторите: “Той избрал петима души много юначни и ги изпратил в града, уж че търсят работа. На тях пък заповядал да си носят брадви на пояса отзад и още щом приближат портите, да убият портарската стража и да пресекат пантите на вратите. Така и направили”. След рухването на портата “изпратените дали уговорения знак и с това накарали да побързат с все сила онези, които били приготвени от владетеля за такъв случай”. Те също трябва да са съобразителни: “настъпил смут между гражданите, а хората на владетеля това и чакали, навлезли вътре и завзели града без кръвопролитие”.

Прави силно впечатление лапидарната стилистика - епизодите са в безотказен порядък; всеки следващ обозначава точно от какви хора се нуждае и как да постъпят. Остава впечатлението, че четем много конкретизирана заповед. В тази си форма сказанието е функционално и не може да подведе. От наблюдаваните примери нямаме достатъчна увереност дали финалът завзели града без кръвопролитие влиза в новите военни програми като предпочитан от политически или християнски съображения. Би могло да се очаква.

Ексцепираните от нас старобългарски разкази у Кекавмен последователно изтъкват новата таблица на воински предимства, в която безспорно хитростта е задължителна и първенстваща. Класическото воинско качество - мъжеството, отстъпва по значимост на резултата. Виждаме го в отрицателния пример (Приложение 2) на поражението при Бояна.

Защитниците имат яка твърдина: “Бояна е силна българска крепост”. Началникът им е известен: “тъй нареченият Бойко”. Воините са “славни и юначни българи. Като се осланяли на своето юначество, като че ли се срамували да останат вътре [в крепостта]”. Обрисувани са апотеозно: за българските бранители е срам да се засланят между градските стени. Те излизат на обречено сражение против войска, командвана лично от византийския император. Сюжет за прослава! А е разказан за отрицателна поука не поради поражението:

Завързало се сражението, започнала жестока сеч и онези прочути българи били разбити. Побягнали и когато поискали да си влязат през портите, заедно с тях се вмъкнали и ромеите и като превзели града, устроили голямо клане. Пази се от това!

В очите на византийския пълководец Кекавмен две са грешките на екзалтираните, но не хитри бранители на Бояна. Едната, неовладеният им порив да демонстрират непримиримостта си пред лицето на самия император:

Ако неприятелят настъпи с цялата си войска, не излизай от крепостта да се сражаваш с него, а защитавай твърдината и воювай с него отгоре два или три дена. Когато изучиш силите му, напора му, как и с какво се бие, тогава, ако можеш, нападни го внезапно!

Византийският писател няма мотивацията на бранителите: смърт или свобода. Осъдително за него (което е и втората грешка на българите) е и отказът им от спасителен завършек:

И да не излизат онези, които пазят стените, те въобще да не слизат от стените, защото ти стига само да опазиш крепостта.

А на българите от Бояна това не им стига.

Този разказ ни подава много автентични черти с противостоенето на двете воински стратегии - на висшия опитен пълководец Кекавмен и на боянските бранители, които вярват, че тяхната победа е за спасяването на Средец и независимостта на царството. Тази идея диктува поведението им.

Съдбоносни опущения са възможни при всички. Осуетява се поход на император Василий II (Приложение 3) чрез добре премислената хитрост на обсадените българи в Мория и опитното й прилагане: “Багрянородният император, господарят Василий, като стигнал до Мория, разположил стенобитните си машини, силно обстрелвал града, а след това започнал да прави насип.” Срещу прецизно подготвената обсада българите “намислили такава хитрост, която трябва да се помни”. Изпратили насреща няколко млади и смели мъже, като ги надарили богато. Те се промъкнали вътре в насипа по скелетните греди и проникнали надълбоко. Носили си факли, смола и огнехвъргачки. Подпалили вътрешността на насипа и се оттеглили. Пламъкът не се виждал, защото горял надълбоко, отвътре под пръстта и дървената грамада. “На утрото пламъкът лумнал нависоко и насипът рухнал.” Изобразеното огорчение на императора носи злорадството на обсадените. Разказът завършва триумфиращо: “Жителите на града останали свободни и непобедени.”

Примерите са достатъчни, за да представят процеса подчиняване до степен на обвързване на бойните резултати на интелектуално, креативно решение - хитрия ход, и то такъв, че да не повтаря нищо познато, да не е преобразуване на вече прилагани тактики. Хитростта трябва да е уникална. Това е новият културен модел за войната - интелектуалното присъствие в най-грубата физическа разправа.

За разлика от повечето фолклорни жанрове, които уеднаквяват образите и изразяват ситуациите с общи места - топоси, тук се предпочита реалната конкретност на обстоятелствата, бита, условията. А въведените образи опазват своята неповторимост единствено чрез воинското решение. То е задачата. То е загадката. И след като знаем името на протагонистите, при тях няма никаква индивидуализация. Координацията между командващия и събитието е обобщена в решението. В този смисъл най-близко по структурата на жанра стоят гатанките на фантастичните и митологични приказки, което ни насочва към фолклора на инициацията.

Различително е само, че героят е историческо лице. За поучението са нужни не само резултатите от приложената хитрост, но и авторитети, които да носят възможностите му за утвърждаване.

С това балканската култура придобива авторитети от нов тип.

На военачалниците - за да постигнат умното хрумване или да съумеят да заложат верига от неочакваности - им е необходима информация в огромно количество.

Тя идва по два коловоза - от книгите за древни и далечни събития и от устните фолклорни воински сказания като етнокултурна памет.

Хитрият ход е продукт на начетеност, но и на напрегната креативност. Това се илюстрира с разказа (Приложение 1) за дядото на писателя по майчина линия - Димитър Полемарх, “виден началник в тази област на границата”, поставил си за цел да завладее непристъпната византийска крепост Сервия:

Той цяла година се мъчил, сън не го хващало да крои как да овладее този град, така недостъпен... Целият му труд бил напразен, защото твърдината била защитена от пропасти и страхотни урви. Но в подножието на крепостта, при един скат имало баня, където слизали стратегът и таксиарсите му да се къпят, когато поискат.

Едногодишните наблюдения на Димитър Полемарх са обгледали ландшафта в изключителна конкретност. Придвижването на войската му към крепостта е могло да бъде само нощем. Разположил нависоко съгледвачи да следят кога стратегът и таксиарсите ще влязат в банята да се къпят. Съгледвачите и тук, и в другите текстове са наречени хусари, дума от готски произход. Тя е валидна за всички случаи, защото я срещаме още в старобългарския превод на “Александрията”, а и тук, в разставянето на силите преди нападението:

И дядо ми намислил следната хитрост. Промъкнал се нощем и разположил хората си срещу крепостта - мястото било зашумено, покрито с храсти. И той заповядал на своите хора да донесат големи храсти, да ги държат пред себе си и с тях да засенчват и прикриват и конете, и конниците, така че да изглежда, че там няма хора, а си е познатата на това място гора.

В заключението на успешния поход и тук четем:

Щом като ги заловил, той превзел и крепостта без кръвопролитие.

Нашата памет, обременена с литературни реминисценции, не може да остане в края на Х в., когато българите прилагат тази маскировка за първи път. И прескача шестстотин години до 1605 г., когато Шекспир въвежда в драматургична развръзка фаталното пророчество към Макбет от сеанса при вещиците (IV действие. Трето видение):

...непобедим ще е Макбет, додето,
не тръгне Бърнамският лес в полето
към хълма Дънсинейн...
Макбет:
Кога до днес
изскубнал корени е тръгвал лес?
Кой набори до днес е сбирал бойни
от дървеса и стволове безбройни?
Да, радостна прокоба е това! (Шекспир 1974: 383)

И финалът:

Вестителят:
Като стоях на пост, погледнах, сър,
към Бърнамския лес и изведнаж
той сякаш тръгна...
Макбет:
Лъжеш, долен раб!
Вестителят:
Да ме срази гневът Ви, ако лъжа!
Най-много на три мили! Вие сам
ще видите как иде той насам.
Гора, а пък върви...
Макбет:
Съмнявам се във сатаната, който
с двусмислици ни лъже, като казва
уж истини: “Макбет, не се страхувай,
додето Бърнамският лес не тръгне
към Дънсинейн!” И ето, че е тръгнал
...
Удряйте в набат!
Вий, ветре! Смей се, гибел! Идвай, смърт!
Макбет във броня ще те срещне, твърд! (Шекспир 1974: 414-5)

Няма място да говорим за случайно съвпадение. В други културни феномени е доказана информираност на Шекспир за балкански неща. Но в студията си “Цикълът за Марко Кралевич и неговите отгласи във френско-италианската рицарска книжнина” Н. Банашевич доказва видим преход от балкански компоненти в западното рицарство. Така и в този случай - съвпадението показва приемственост не директно от Шекспир, а отдавна преди него. Геният на Шекспир обаче е увенчал едногодишното безсъние на Самуиловия войвода Димитър Полемарх - как да превземе крепостта, щръкнала до самата граница на неговите земи. Крепостта е с името на малкоизвестния град Селфидже, а приложената хитрост чрез ужаса на Макбет е вписана в световните демонични чудеса.

Успоредяването с Шекспир ми беше нужно, за да придам по-голяма категоричност на двете постановки в текста. Първата, че в епохата на Симеон, Самуил и българските въстания наблюдаваме как фолклорът предизвиква, а книжнината откликва на универсализирането на воинската култура, и, втората, двупосочното дифузиране в средиземноморската воинска ценностна система.

 

III-та епоха: Старобългарското воинско сказание като рицарско (ХІ-ХIІ в.)

За отделния воин рицарско поведение е убеждението му за справедливост, чест. Тази черта в широка скала от морални ценности - за пръв път тогава се осъзнава и възприема във воинското мислене. Да си спомним, че изобщо липсва в “Стратегикона” на Кекавмен, който борави само с поляризирани характеристики: победа - поражение; вярност към императора, награждавана със сан - изгубване на доверието му, отнемане на сана му, лично спасение или гибел.

Историята на Балканите от XI до XIII в. доказва, че моралните понятия на западните католически рицари, защитници на Божи Гроб, са останали само демонстрация или претекст, а не реална практика. Но съвременната им книжнина ги отстоява като идеални, желани, благородни и с това ги налага в присъдите над воюването.

Намираме ги обосновани и илюстрирани в многобройни воински разкази на българи, сърби, далматинци против византийската власт в ръкописа от средата на ХІІ в. на тъй наречения Дуклянец.

Освен чрез ерудицията на анонимния латински духовник, регистрирането на воинското поведение като нова, рицарска епоха, e наложено и от реалното поведение на въстаническите славянски отряди в безпощадните им битки за отхвърляне, изтласкване, физическо ликвидиране на византийските окупатори.

Като определящ белег на рицарското воюване се налага съзнанието за една висша духовна инстанция, пред която “се докладват” всички воински жестове. Тя е не само Бог. Със осъзнавана сакралност, въстаниците се сражават за недопущане на чуждото робство или отхвърлянето му, за възстановяване на собствена държавност. Думата “свобода”, която се чува и тогава, в този случай ще извадим от изследователския си речник, защото не сме в състояние да обясним конкретното й съдържание освен с алтернативата “свободен - роб”. Във воинските сказания са показани противниците й, но не и протагонистите й и точно какво е означавала тя. Но тази висша инстанция - както и да е изглеждала през ХІ и ХІІ в., е била надредна по отношение на лични интереси, собствено спасение и пр. Тя не е разрешавала пътища за отстъпление.

И тук отново ще се върнем към оценката на Кекавмен за глупаво поведение на защитниците в Бояна. Кекавмен, както и всички византийски военачалници, които командват потушаването на въстанията, нямат и не могат да имат съзнание за съществуването на новата духовна инстанция. Недоумяват пред какво ще се срамуват бойците, ако се спотайват в крепостта и не излизат да се бият вън от нея.

Не ни изненадва и другото обяснение на византийския военачалник - за сполучливата отбрана на българската крепост Мория. Според него решаващото е, че “са надарили богато” изпратените “насреща млади и смели мъже”, които отвътре подпалили изграденото съоръжение от Василий ІІ - насипа за атакуване. А българите от Мория, в своето воинско сказание, разказано от Кекавмен като пример, подчертават смисъла на победите си, че са “останали свободни и непокорени”.

Пълно проявление на новия рицарски етап във воинското поведение, с трите задължителни черти на идеала: набожност, справедливост/чест, династична отговорност (йерархизиране на воинските роли) - наблюдаваме в Търновското освободително въстание на Асен и Петър в 1185-1186 г., с което започва историята на Второто българско царство.

При обявяването на въстанието българските военни сили се поставят под закрилата на друг воин мъченик - св. Димитър Солунски, комуто вменяват и антикатолически послания, поради опитите си и със западните кръстоносци.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Повече по този въпрос вж. Драгова (1991а) и Драгова (1991б). [обратно]

2. Виж при Ангелов (1978: 61-78) текстовете на с. 79-98. [обратно]

3. Представените в настоящия текст разкази са според изданието на Литаврин (1972), придружени с критичния коментар и интерпретации на автора. Виж също и Бек (1956). [обратно]

4. От този текст се изяснява, че ларисецът Никулица е сват на Кекавмен - може да се мисли, че е баща на съпругата му. То ще рече - един от дядовците на писателя. По тази причина в процеса на идентифицирането му в научната литература срещаме името му и като Никулица-Кекавмен. [обратно]

5. Кекавмен съобщава, че се е сражавал за византийския император Михаил Пафлагон при потушаване въстанието на Оделян. Движението, оглавявано от Оделян, той нарича "бунт". "След като покори България, василевсът се върна. Впрочем и аз тогава се сражавах за императора според своите сили" (с. 283). Това дискретно упоменаване по скромност не съвпада с образа на автора, който високо цени личните си воински умения. Г. Г. Литаврин (1972) предполага, че по онова време (1040-1041 г.) Кекавмен е бил юноша, много млад, за да има основания за заслуги. [обратно]

 

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

Приложение № 1

Как Димитър Полемарх превзел крепостта Сервия1
(в гръцкия текст заглавието под параграф 76: “За стражата на крепостта да не излиза”)

Сервия е укрепен град в темата България. Тогава2 го охранявал ромейски стратиг, който се казвал Магирин, и двама таксиарси с дружини от по хиляда войника. А моят дядо, баща на майка ми, Димитър, наречен Полемарх3 (Войвода), бил виден началник в тази област на границата.

И така: той цяла година се мъчил, сън не го хващало да крои как да овладее този град, така недостъпен, но не могъл да го превземе. Целият му труд бил напразен, защото твърдината била защитена от пропасти и страхотни урви. Но в подножието на крепостта, при един скат, имало баня, където слизали стратига и таксиарсите му да се къпят, когато поискат. И дядо ми измислил следната хитрост. Промъкнал се нощем и разположил хората си срещу крепостта - мястото било зашумено, покрито с храсти. И той заповядал на своите хора да донесат големи храсти, да ги държат пред себе си и с тях да засенчват и прикриват и конете, и конниците, така че да изглежда, че там няма хора, а си е познатата на това място гора. Той поставил и двама хусари4 на високо, близо до крепостта. И щом стратига и таксиарсите му слезли долу и почнали да се къпят, хусарите дали уговорения знак. Тогава прикритите конници пришпорили, втурнали се и обградили банята и изловили всички, които били вътре. Така е, невнимателният човек, който ходи и без стража, често попада в беда. Щом като ги заловил, то превзел и крепостта без кръвопролитие. Помни това! И ако ти си бранител на крепост, много внимателно следи и онези, които са вън от стените, и онези, които са вътре, и не се доверявай дори на своя си човек. Иначе ще погубиш и себе си, и хората си...

 

БЕЛЕЖКИ

1. В Извори за българската история, т. XIV, с. 17, заглавието, поставено от издателя, е също обяснително: “Димитър Полемарх превзема Сервия”. У Г. Г. Литаврин (1972: 174-175), този разказ не е отделен от повествованието в особен параграф.

2. Този исторически епизод В. Н. Златарски отнася към 989 г., т. II, с. 647. Близка е и датировката в академичната История на България (1981: 410).

3. Полемарх значи военачалник, поради което българските византинисти Г. Цанкова-Петкова и И. Дуйчев с различна степен на сигурност смятат, че би могло да бъде превод-калка на българското Войвода.

4. Хусари = съгледвачи.

 

 

Приложение № 2

Разказ за българския войвода Бойко от крепостта Бояна1
(заглавието в гръцкия текст: “История за друга крепост”)

Ако неприятелят настъпи с цялата си войска, не излизай от крепостта да се сражаваш с него, а защитавай твърдината и воювай с него отгоре два или три дена. Когато изучиш силите му, напора му, как и с какво се бие, тогава, ако можеш, нападни го внезапно. И да не излизат онези, които пазят стените, те въобще да не слизат от стените, защото ти стига само да опазиш крепостта. Ще ти разкажа един такъв случай.

Бояна2 е силна българска крепост. Като навлязъл в България да воюва, василевсът Михаил нападнал Триадица3, стигнал и до Бояна. Там имало славни и юначни българи. Началник им бил тъй нареченият Бойко4. Като се осланяли на своето юначество, те излезли да се бият вън от крепостта, като че ли се срамували да останат вътре. Завързало се сражението, започнала жестока сеч и онези прочути българи били разбити. Побягнали и когато поискали да си влязат в крепостта през портите, заедно с тях се вмъкнали и ромеите и като превзели града, устроили голямо клане. Пази се от това!

 

БЕЛЕЖКИ

1. В Извори за българската история, т. XIV, с. 18-19, този разказ е озаглавен “Михаил Пафлагон разбива войската на българския войвода Ботко и превзема Бояна”. У Г. Г. Литаврин не е отделен, а е групиран с други разкази в параграф 33 “За отбрана на обсадена крепост и за уловките на врага”. Вж. Литаврин (1972: 180-1).

2. Това свидетелство на Кекавмен показва, че въстанието на Оделян от 1040-1041 г. е обхващало и района на София.

3. Византинистите историци смятат, че това е наказателният поход на Михаил IV Пафлагон срещу въстаналите български земи.

4. Ив. Дуйчев смята, че трябва да се чете Бойко наместо Ботко, както е у останалите издатели на текста. Името Бойко възприема и Литаврин.

 

 

Приложение № 3

За отбраната на крепостта Мория1
(заглавието в гръцкия текст: “История за друга крепост”)

Има един град, който се нарича Мория2, между Филипопол и Триадица. Владеели го българите. Но багрянородният император, господарят Василий, тръгнал на военен поход3. Като стигнал до Мория, разположил стенобитните си машини, силно обстрелвал града, а след това започнал да прави насип. Когато насипът се издигнал нависоко, ония, които се намирали вътре в крепостта, измислили такава хитрост, която трябва да се помни. Изпратили насреща няколко млади и смели мъже, като ги надарили богато. Те се промъкнали вътре в насипа по скелетните греди и проникнали надълбоко. Носили си факли, смола и огнехвъргачки. Подпалили вътрешността на насипа и се оттеглили. Пламъкът не се виждал, защото горяло надълбоко отвътре под пръстта и дървената грамада. През нощта огънят обхванал всичко, което подпирало отвътре, на утрото пламъкът лумнал нависоко и насипът рухнал. Императорът огорчен се върнал назад, а жителите на града останали свободни и непобедени.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавието е обяснително. Анотирано е и в Извори за българската история, т. XIV, с. 19, “Император Василий II обсажда крепостта Мория”. Тъй като този разказ следва веднага след предишния за бранителите на Бояна, Литаврин не го отделя с ново заглавие. Съединително изречение между двете случки е изразът на Кекавмен “Ще ти разкажа и друг подобен случай.”

2. Съществува дългогодишна научна дискусия за идентифицирането на тази българка крепост. Историците я сочат североизточно от Ихтиман.

3. Специалистите смятат, че тук се разказва за обсадата на града от Василий II през 986 г.

 

 

Приложение № 4

Как Симеон превзел една крепост в Елада1

Имало един многолюден град в Елада2. Архонтът Симеон, тогавашният български тиран3, положил много труд да го завладее, но напразно. Тогава той се престорил, че желае да завърже приятелство с жителите на тази крепост2 и изпратил посланици, които уж трябвало да им предадат вести от него: за пратеници били подбрани хора най-досетливи и от всички най-смели и най-силни. Нищо не им убягвало и забелязвали, че градските порти имат висящи панти и са вдигнати от земята. Това и казали на тирана (владетеля)3. А той избрал петима души, много юначни и ги изпратил в града уж, че търсят работа. На тях пък заповядал да си носят брадви на пояса отзад и още щом приближат портите, да убият портарската стража и да пресекат пантите на вратите. Така и направили. Когато пантите били изсечени, портите рухнали на земята. Тогава изпратените дали уговорения знак и с това накарали да побързат с все сила онези, които били приготвени от тиранина (владетеля)3 за такъв случай. Настъпил смут между гражданите, а хората на тиранина (владетеля)3 това и чакали, навлезли вътре и завзели града без кръвопролитие.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавието е обяснително. В Извори за българската история, т. XIV, с. 19-20, е “Симеон превзема крепост в Елада”, у Литаврин (1972: 182-3) следва непосредствено след разказа за крепостта Мория, само е отбелязано, че в текста има оставено празно място, предназначено вероятно за попълване с името на крепостта.

2. В научната литература е изказана хипотезата, че това е Кастория, дн. Костур. Историците отнасят битките на Симеон в Средна Гърция между 918 и 920 г.

3. Във византийската литература от XI век тиран се нарича обикновено владетел, който е присвоил властта си противозаконно. Някои историци смятат, че с този термин Кекавмен назовава владетелите чужденци.

 

 

Приложение № 5

За почивка преди сражение1
(заглавието в гръцкия текст: “Ако ти започнеш война срещу иноплеменен народ или крепост”)

Ако водиш война срещу някой народ или нападаш крепост, най-напред да си построиш лагера - да си разположиш стана с ред, като разместиш войската си всеки в своя отряд. Но да не стануваш много близо [до противника], за да не попаднеш под наблюдението му. Когато подредиш войската си и когато си почине, чак тогава нападай неприятеля или крепостта.

Сега послушай какво изпатиха ония, които не спазиха тоя ред. Солун е крепост... многолюден... [Алусиан]2 повел голямо множество българи да го превземе. Но не разпънал най-напред шатрата си, не настанил войската си на удобен лагер, ами още щом пристигнал, така както си били смесени бойци и обоз, приближил към стените и почнал нападението. Войниците му били изтощени от трудности и лишения, защото умората от пътуването размеква и подкосява и мъжете, които се славят със сила и снажност. И тъй като не бил ги разположил на лагер, както казах, българите се пръснали нагоре-надолу - един тръгнал да търси вода, друг спрял да си почине конят му, трети пък, изморен, гледал сам да се съвземе. Онези вътре в крепостта, като видели, че българите се суетят така безредно, изскочили внезапно, нападнали ги и бързо им нанесли голямо поражение. Едни от тях били заклани, други загинали от жажда и пек, а останалите пък, подкарани като овце в кошара, били заловени живи. А Алусиан, тоя наперен пълководец, избягал сам, като хвърлил и доспехите си. За това да се пазиш от такива работи!

 

БЕЛЕЖКИ

1. В Извори за българската история, т. XIV, с. 14, заглавието е “Алусиан обсажда Солун”, у Литаврин (1972: 160-3), е обособено като параграф 27 “За поход срещу враг и за почивка преди сражение”.

2. Тук името на Алусиан е поставено от издателите, защото в ръкописа е оставено празно място за попълване, но името Алусиан е вписано в заключителната фраза за бягството на военачалника. Тази случка е трудна за датиране, защото времето, през което Алусиан може да е обсадил Солун, е възможно през зимата на 1040 г., а тук се говори за нечувана суша и жега, която наистина е ознаменувала лятото на 1041 г. според свидетелството на Скилица.

 

 

Приложение № 6

За опасните последици от нехайството на стратига1
(в гръцкия текст стои параграф 75 “Друга история за хитрост вътре в крепостта”)

Димитриада е крайбрежен град в Елада, защитен и от морето, и от блатата околвръст. Този град бил завзет от Оделян2, топарх3 на българите. След като завладял Димитриада, той изпратил там стария и опитен във военните дела стратиг Лютивой от Девол (а стратиг на български език се казва “челник”4), като му дал и войска за защита на крепостта. Щом пристигнал, стратигът потегнал занемарените стени, сложил в ред оръдия и механизми, всичко, каквото е бил длъжен да направи. Прочее, като укрепил крепостта, той се отпуснал, защото не се плашел от нападение отвън и не подозирал заговор отвътре, тъй като местните жители били простовати и съвършено неизкушени, пък и той се бил осигурил, като взел клетва от тях. Но тъкмо успокоението най-често донася неочаквани скърби и опасности. И тъй, без да мисли за тях и без да подозира жителите на крепостта, стратигът се предал на удоволствия и безделие. А местните жители (макар и да били неопитни, но природата е учителка на всякакви хитрини и коварства) тайно съобщили на дука на Солун да изпрати някого да му предадат крепостта и да ги награди. Дукът изпратил един пантеот5 на име Зепе с кораби и войска. Той пуснал котва близо до пристанището на укрито място и жителите тайно били известени за това. Ясно е, че те се отправили начаса, заловили стратига, вързали го и го предали на ромеите заедно с гарнизона му.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Това заглавие възприемаме от изданието на Г. Г. Литаврин (1972: 172).

2. В историографската традиция името се е наложило като Делян, поради византийските автори, които първия звук “О” от славянското име Оделян са схващали като граматически член, съвпадащ звуково с гръцкия за мъжки род; за облика на името “Оделян” свидетелства Михаил Деволски (вж. Prokic, B. Die Zuzätze in der Handschrift des Iohannes Scylitzes. München, 1906, S. 36).

3. Топарх се употребява в смисъл на малък чуждоземен княз. Тази ниска титла на въстаника вероятно се е употребявала от византийските военни, които са воювали срещу метежниците.

4. Свидетелство, че за Кекавмен българският език е разбираем.

5. Значението на “пантеот” не е уточнено.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1978: Ангелов, Б. Ст. Сказание за железния кръст. // Из старата българска, руска и сръбска литература. С., 1978, с. 61-78 (текстовете на с. 79-98).

Бек 1956: Beck, H. G. Vademecum des byzantinischen Aristokraten. Das sogennante Strategicon des Kekaumenos, übersetz, eingeleitet und erklärt. // Byzantinische Geschichtscreiber, V, 1956.

ГИБИ 1970: ГИБИ, VII, С., 1970, с. 32-33.

Димитров 1995: Димитров, Пейо. Изборниците на цар Симеон. // Преславска книжовна школа. Т. І. С., 1995, с. 115-30.

Драгова 1972: Драгова, Н. Към изворознанието на българския фолклор. // Проблеми на българския фолклор. Доклади и изследвания. С., 1972, с. 98-99 (от хрониката на Скилица-Кедрин).

Драгова 1991а: Драгова, Надежда. Старобългарско воинско сказание от IX в. // Проблеми на българския фолклор, № 8, 1991, с. 156-167.

Драгова 1991б: Драгова, Надежда. Воинското сказание в старобългарската литература от Симеоновата епоха (IX-X в.). // Старобългарска литература, № 24-25, 1991, с. 47-57.

Животът 1994: Животът на Александър Македонски. Александрия. Средновековен роман. Хронографска редакция. Превод Антоанета Делева. Предговор Майа Йонова. Библиотека Средновековни творби в превод. С.: Време, 1994.

История 1981: История на България. Т. 2. С., 1981.

Истрин 1897-1914: Истрин, В. М. Хроника Йоанна Маллалы в славянском переводе. Кн. 1: СПб., 1897, кн. II-V: Одесса 1902, кн. VI-VII: СПб., 1911, кн. VII-IX: СПб. 1912, кн. XI-XIV: 1913 г., кн. XI-XVIII: 1914 г. Частичен новобългарски превод от А.-М. Тотоманова в: Стара българска литература. Т. 3. Съст. и ред. Иван Божилов. С.: Български писател, 1983, 123-150 и 386-389 (коментар).

Литаврин 1972: Литаврин, Г. Литаврин, Г. Г. Советы и рассказы Кекавмена. Москва: АН СССР, Институт истории, Институт славяноведения и балканистики, 1972. Пълно привеждане и обзор на научната литература на с. 689-710 и с. 741-742.

Шекспир 1974: Шекспир, Уилям. Трагедии. Т. 2. Превод от англ. Валери Петров. София, 1974.

 

 

© Надежда Драгова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2005, № 3 (64)