Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОЯН НИЧЕВ. 75 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

Надежда Драгова

web

Професор д-р на филологическите науки Боян Ничев е изтъкнат представител на нашата литературна наука с приноси, които получиха сериозно международно признание. Монографията му “Съвременният български роман” бе издадена и на руски език. Персонални статии са му посветени в престижната енциклопедия “Брокхаус” и в литературни речници в Германия, Чехословакия и др. В последните две десетилетия негови теоретични постановки неотменно се цитират в чуждестранни публикации по славистика, балканистика и особено в опуси по сравнително литературознание.

Участието на Боян Ничев в международни конференции и конгреси се посрещаше с интерес и биваше последвано от нови междууниверситетски контакти. Канен бе за лекции (гост-професор) в Австрия, Германия, Югославия, Полша, Русия и др. В последните години общуваше отблизо с чешките университетски среди.

От 1987 г. е избран за председател на Комисията по сравнително изучаване на славянските литератури в Международния комитет на славистите, където работеше ангажирано до смъртта си.

Професионалният път на Боян Ничев е мотивиран и целенасочен през всичките му възрасти. Роден е на 6 януари 1930 г. в Берковица, в семейство на учители. Там, в родния си град завършва и средното си образование с много сериозна литературна подготовка. От 1948 до 1952 г. следва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Първоначалните му интереси бяха в областта на българската граматика. С група състуденти (днес видни езиковеди) формираха студентски кръжок, ръководен от проф. Любомир Андрейчин. Двегодишното му участие в кръжока програмира у него непреходен интерес към проблемите на социолингвистиката, която той продължаваше да следи и изучава. И в по-сетнешните си литературни анализи винаги отделяше внимание и значимост на езиковите явления.

През 1950 г., в навечерието на юнската изпитна сесия бе обнародвано писмото на Й. В. Сталин, което ликвидира авторитета на Мар, втълпяван ни цели две години в различни университетски четения като безотказен за езиковедските дисциплини. За нас, 19-годишните филолози, за първи път стана очевидно, че цял живот ще сме принудени да надаваме “чувствителен слух” към постановки “от горе”, които да приемаме за меродавни. Разбра се също, че нашите професори се зарадваха на този обрат, който ги спасяваше от едно административно наложено задължение. Това още повече ни обърка. Уплашихме се! Идвахме от провинциални гимназии и в патриархалното си възпитание не подозирахме, че са възможни такива драстични размествания на ценности. Разклати се и безспорният авторитет на Софийския университет като проводник на академизма.

Езикознанието ни отчуждя. С мъка напуснахме любимия си учител проф. Андрейчин и кръжока по българска граматика, който имахме за свой. “Преминахме” към литературоведите и фолклористите в кръжока на проф. Петър Динеков по Българско възраждане. Като национална дисциплина тя още си оставаше защитена в традиционните нагласи.

След дипломирането си през 1952 г. Боян Ничев спечели конкурс за редовна аспирантура по литературознание с научен ръководител проф. д-р Емил Георгиев. А след завършването на тригодишния срок бе назначен за асистент по южнославянски литератури (1956 г.).

През 1957 г. защити кандидатска дисертация на тема “Реализмът на Бранислав Нушич”. Приет бе в Института за литература на БАН, където премина последователните степени от научен сътрудник до старши научен сътрудник І степен.

В Института: завежда секция по “Сравнително литературознание”. От 1978 г. е заместник-директор, а от април 1989 до септември 1991 е титуляр - Директор на Института за литература при БАН.

През 1979 г. защити дисертационен труд “Съвременният български роман”, за който му бе присъдена научната степен “Доктор на филологическите науки”. Това са интензивните години на неговото израстване, когато се ценеше и професионализмът му на изследовател, и високата му класа на университетски преподавател. През 1980 г. получи и университетското звание професор. Избран бе и за ръководител на Катедрата по славянски литератури в Софийския университет. Там подготви шестима аспиранти - по нови славянски литератури, по история на старите славянски литератури, по хърватска литература, по фолклор.

Междувременно бе избран и за член на Съюза на писателите - заради убедителната му изследователска продукция върху български автори и книги, и за яркия му почерк на литературен критик. В рамките на СБП му възлагаха отговорни длъжности на редактор в писателските литературни издания. А в Института за литература той основа списанието “Сравнително литературознание”. Бе и отговорният му редактор.

Настъпи 1990 - година, изпълнена с патос, реални програми и пожелателни перспективи. Боян Ничев избра определено дейна политическа позиция - посвети се на промяната. През септември 1991 г. бе назначен за посланик на Република България в Чешката република, където остана до юни 1996 г.

След завръщането си в България, загина от лекарска небрежност при рутинна операция. Постъпи в болницата, след като завърши книгата си “Непознатата и позната Чехия”, която издателство “Отворено общество” издаде посмъртно при съдействието на сина му Димитър Ничев.

 

Зад тези кратки данни от биографията на Боян Ничев стои едно ежедневие, изпълнено с неуморим труд, с ангажираност в няколко институции: Академията, Университета, Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите, Съюза на научните работници, Дружеството на филолозите-българисти, Националния комитет на славистите в България и Комисията по сравнително изучаване на славянските литератури при Международния комитет на славистите. Но непреходното в неговата биография се съдържа главно в творческото му дело, отличаващо се с широк диапазон на научните интереси.

Личните научни приноси на проф. Боян Ничев са в широкото поле на литературната българистика, славистика и балканистика. Без да е възможно да обхванем мотивациите му в пълнота, ще съсредоточим вниманието си върху главното: литературната теория, в която ученият има едно от първите места, признато не само в български измерения, но и с категоричен международен резонанс. Двете му теоретични книги са задължителни за всяка литературна библиотека и са цитирани, коментирани и привеждани във всички сериозни литературоведски разработки у нас и в чужбина: “Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през ХVІІІ и ХІХ век” (1971) и “Основи на сравнителното литературознание. (Сравнително изучаване на литературата и проблемите на съвременната литературна наука)” (1986).

Българската литературна теория има високите си постижения във всички важни етапи от живото литературно движение: Иван Д. Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, П. Динеков и др. Теорията е бивала неотменно предизвиквана и импулсирана от възхода или стагнациите в литературния ни живот. Може би този импулс на мотивирането е предопределил литературната ни теория в преобладаващите случаи да се твори в есеистични или дидактични жанрове (учебници). Тя формулира понятия и тези, стабилизирани в литературно-критичните анализи и в литературно-историческите студии. Така се получава едно непрекъснато преливане, поради родство, между тези литературоведски коридори - преливане и в нагласи, и в личностно присъствие. Всъщност всеки би се затруднил да определи дали утвърдените български творци-теоретици не са повече или главно критици и историци на литературата. Тази констатация няма ценностни измерения. Тя е необходима, за да разберем интроспективния характер на българското литературнокритическо мислене. Мислене върху българската литература, предназначено да създаде (което е по-важното) система за нейното обяснение, за рецепцията й, а в много случаи и за откриване на посоки за ориентацията й. Оттук и жанровете, в които се постига - вече казахме: дидактични и есеистични.

Гладът на българското литературознание за синтез с философията и социологията се отля в неосмисленото в дълбочина марксическо обществознание. Така настъпи великото интернационализиране и социалистическо глобализиране на теорията, което я отдалечи както от конкретната наша литература, така и от литературознанието като автономна интелектуална сфера.

Творчеството на Боян Ничев се дистанцира и от двете традиции - и от есеизирането, и от марксическото социологично глобализиране.

Половинвековните усилия на Боян Ничев - най-напред да вникне в автономните предели на литературната теория, после да я приеме (да я припознае) като най-присъщо на дарбата си литературно поле - дадоха великолепен резултат: той създаде и днес имаме Българска теоретична школа. Сериозният международен отзвук и интерес към неговите книги бе предопределен от програмната им ориентация: да отговори на нерешените въпроси за спецификата на славянския и конкретно на балканския литературен развой, за движенията в балканския литературен феномен и конкретно да обясни прехода от средновековие към модерна литература.

Вече протичащите дискусии, решения и въпроси събраха във фокус вниманието на талантливия изследовател. От резултата на постигнатото сега вече можем с нови акценти да видим началото на автора. Висока чест за него е, че пръв написа монография за творчеството на Димитър Талев, докато още не бяха улегнали оценките. В перспективата на днешния ни интерес ще разберем, че още в тази монография бе заявено присъствието на силен литературен теоретик. Ще припомня само един пример: преодоляването на силния за българското литературознание възглед за битоописателството и за писателите битоописатели. Когато се искаше да бъдат разграничени талантливо постигнатото в литературата от безпомощното копиране, в критичната практика явлението биваше класифицирано в две графи: ”битовизъм” - наивен и неприемлив, и “реализъм”, защитен от общата цялостна адмирация на метода.

Б. Ничев не се зае да коментира тази постановка или да я възприеме на части. Той просто я прекрачи, уверен в правомерността на другото възможно тълкуване - в културологичен порядък. Той анализира бита в художествените творби на Балканите като система от знаци на културната памет. Важно бе да се намери автентична постановка поради спецификата на балканската проза, в която ритуализирането на бита или пък космизирането на бита са еднакво примамливи и за възрожденския етноцентризъм, и за модерния психологизъм на ХХ век.

Безспорно е, че подобна ориентация за трактовка бе подсказана от самите творби. Да си спомним само урока на Димитър Талев, превърнал “железния светилник” в център на дълбока ментална конфликтност между поколенията. Но никой литературовед не беше уловил този признак. До Боян Ничев битоописателството се разбираше най-често като противоречиво конфликтно по естеството си забъркване на веществена истинност с литературна фикционалност. Ничев преобразува явлението битоописателство в понятие от семиотичен порядък, чрез което се домогваше до спецификата на балканската проза.

Крайният щедър резултат - СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРНО-ТЕОРЕТИЧНА ШКОЛА - не бива да ни навежда на мисъл, че е лесно постигната. И Боян Ничев не предвиждаше теоретичната си ориентация като определяща в бъдеще. И той тръгна от портретуване на писатели и анализиране на книги. Но си избра онези, които вече бяха белязани с уникалност, със самобитност, с трайна жизненост в манталитета на четящите ги поколения. Аналитичната нагласа на неговото мислене намери опора и откри механизмите (и творчески, и рецептивни), които “сътворяват емблематичността” на “Бай Ганьо”, “Г-жа Министершата”, “Железният светилник” и др.

Когато потърси неуловените черти на балканския литературен модел, Боян Ничев вече прояви завидна компетентност. Той избра сатирата за обект на теоретично осветление. Тя, сатирата, му предложи типично балканските съвкупности от многослойни процеси: на социологично ниво, на ментално, на “естетическо поданство” (термин, открит от него и въведен трайно в съвременното ни литературознание). Тъкмо сатирата съблича от сакралност наследени литературно-изобразителни архетипи и прецеденти и оголва новата криворазбрана цивилизация.

Сатирата го изправи пред изненада - чудото на езика - творец на литературните модели. Но Ничев бе подготвен да провери това чудо във всички славянски литератури, чието градиво е езикова материя от същия генотип. Високо ерудиран в областта на литературната славистика, авторът не само организира съвкупно славистични знания за своите теоретични изводи, но постигна методики и модели, които работят в цялата славистика. Не подлежи на преоценка тезата на Боян Ничев, че движението и промените в естетическата природа на литературния феномен се извеждат от същността на езика. Езикът е и начало на промяната, и средство за нейното утвърждаване.

В представите ни за ТЕОРИЯ витае статичност, образът на “хванат” белег или резултат. Ничев не допуща подобно разбиране. Овреме професионализираното му мислене, поради силния си философски уклон, го принуждаваше упорито да дълбае пластовете на литературната материя, докато не улови движенията, процесите й. Така, представено чрез образ - изглежда лесно и достъпно. Но конкретно в авторовата практика означава усилия да се установят движенията на жанровите форми. На тази задача е посветено крупното изследване на българската епика “Съвременният български роман. Към история и теория на епичното в съвременната българска художествена проза” (1978).

Неизбежно за балканската специфика идват задълженията за исторична интерпретация. И тъкмо разликите на аналогични явления в хронологичното им осъществяване издига пред учения задължението за типологични сравнения. Днес това е азбука на балканистичното литературознание. Но на Боян Ничев се падна успеха да намери своя мярка за динамиката на това противоречиво отношение: исторично-типологично.

Неговият извод, че литератури като българската, не са подвластни на представи от рода на “закъсняло ускорено развитие”, бе посрещнат с интерес в европейското литературознание, защото той доказа същината на тяхната самобитност: в неестествените условия много от развойните процеси не са се осъществили в “чисти литературни форми”, както в други литератури. Но техният растеж е постигнат по друг механизъм - в “квазилитературна форма”, представена от Боян Ничев в две явления: нареченото от него “баладно течение” и от “анекдотична проза”. В тях българският литературен живот постига пълнотата си, когато се ориентира към модерното. По този начин авторът посочва, че развоят има “историческа идентичност”.

За незапознатите с десетилетното развитие на автора й, книгата “Основи на сравнителното литературознание” бе изненада с категоричната му научна дързост: той уверено изостави (пренебрегна, не забелязваше) остарелите или субективните постулати на тогавашната литературна компаративистика. Ориентира систематизацията си върху литературознание с категорично отрицание на европоцентризма като модел за верификация. С проверени изводи от богатството на славянските и балканските литератури Боян Ничев създаде книга, в която:

  • дава ново определение на литературната компаративистика - наука за “динамичното битие” (движението) на художествения феномен във времето и пространството;
  • изнася като предмет на компаративистиката - литературната динамика;
  • посочва и изследва механизмите на литературната динамика в трансформационни процеси на равнище “чуждо-свое”, ”вътрешно-външно”, “център-периферия”, “същност-маргиналност”, които в крайна сметка свързват литературното с културното развитие;
  • разрешава проблема за “литературното движение” чрез възможностите за преноса на литературния смисъл. Предложена е авторова типологическа система чрез термините: превод-информация, превод-адаптация, превод със свой художествен смисъл, превод in senso stricto.

Страстен отрицател на логоцентризма, Б. Ничев полага усилия да се освободи от неговото методологическо абсолютизиране, което означава да се откаже от затвореността на понятията на “концептуалната методология”. За него термините и моделите имат работен характер и не бива да се вкаменяват.

Боян Ничев е и един от авторите, които потърсиха и наложиха свои възгледи и виждания във връзка с творчеството на редица емблематични в съвременната българска литература автори като Никола Вапцаров, Д. Талев, Ем. Станев, Павел Вежинов, Ивайло Петров, Йордан Радичков и др. Посвети проникновени страници на славянските класици Бранислав Нушич, Иво Андрич, Мирослав Кърлежа и др.

На читателите много от тук подчертаните за открития на Боян Ничев виждания, методически и литературоведски операции ще им изглеждат познати, вече ежедневни. Но те са постигнати за първи път от него и поради значимостта им бързо бяха приети и осмислени като ниво на професионализма.

 

След като представих областите на научните му приноси, намирам, че е редно да направя едно признание: с Боян Ничев ни свързва половинвековно приятелство. Не можех да не го споделя, защото субективната ми привързаност неизбежно се издаваше между редовете. Но главното е, че искам да ситуирам литературното му дело в собственото му време, т.е. в нашето общо време с конкретните завоевания за даден момент, с актуалните тогава търсения и открития. Някои от книгите на Боян Ничев претърпяха по две издания “Съвременният български роман. Към история и теория на епичните форми в художественото развитие на българската проза” (1979, 1984), “Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическото развитие на южните славяни през ХVІІІ-ХІХ век” (1971, 1976), основните студии от “Критика и литературна история” (1980). Навярно е внасял допълнения и уточнявания. Но аз умишлено не ги сверих. Иска ми се да остана свидетел на първото им появяване - да опазя процеса на възникването им. А понятието “процес в литературния живот” бе основополагащо за Боян Ничев. Винаги ни напомняше да не го омаловажаваме.

С това не ощетявам оценките. Моите редове тук имат амбицията - да придружават твореца Боян Ничев като съвременник и приятел. А вярвам, че с времето още много негови черти ще бъдат видени и оценени.

С Боян сме приятели и колеги от първия ни учебен ден в Софийския университет - октомври 1948 г., първи курс българска филология. Тогава бяха съквартиранти - в една студентска стая под наем на улица “Парчевич” - с Първан Стефанов, с когото се оженихме след завършването на университета. Бяхме в един випуск аспиранти, преподаватели на едни и същи студенти в Софийския университет, в общи специалности, в едни и същи литературни среди, с общи нови приятели. А вън от професионалните ни прояви - общи грижи за болни родители, за деца...

Едно приятелство - и Божи дар, и изпитание, защото Боян е различен от всички нас; особен, встрастен в творчеството си, интровертен, предан главно на идеите, които го мъчат да ги превърне в слово, да ги огласи, да им постигне формулите. Отстрани погледнато - това е строг и затворен човек, труднодостъпен. Да, труднодостъпен, защото пребивава по-нависоко от делничното, обсебен от контакта си с големи световни творци и книги. В много случаи само от възпитание се спира да те види и изслуша. Но веднъж станеш ли му приятел, а това се случи при нас с Първан на 17-годишна възраст - то е завинаги. И човекът е различен - топъл, ласкав, загрижен за твоята съдба и щедър на време - заедно да открием решение, перспектива дори в дребни тревоги. В часове на такива срещи си обяснявам защо този ярко, подчертано интелектуален човек се занимава и с политика. В същината си той е сърдечен, сантиментален даже. Човеколюбив е и в прагматичен, и във философски смисъл. Притежава фанатично чувство за справедливост. Той вярва на силния си ум, че може да открие спасително решение, че може да го подскаже като открои позитивното и разобличи маскираното.

Боян имаше труден характер. Да, труден! Никога не можеш да предвидиш как ще реагира - дали отзивчиво или настръхнало. И въпреки непредвидимостта - ти се втурваш без задръжки към общуването с него, защото няма значение как ще те посрещне - дали ще те приласкае или укори, дали ще те осмее или разсмее. Той винаги съумяваше да бъде адекватен и от това самият ти си даваш сметка какво се е случило с теб и доколко е значимо... и какъв си ти самият вътре в случилото се.

Боян беше перманентно влюбен. Тук проницателният му ум не му бе полезен. Както се случва с приятели, и ние не бяхме във възторг от повечето му обекти. Но на него му беше необходимо пиянството на състоянията, напрежението на обратите, съкрушението на пораженията даже. Този заклет трезвеник (никога не сложи и капка алкохол в устата си) се нуждаеше от причини, които да отхвърлят задръжките му, да го покажат автентичен. Промяната настъпи едва след раждането на децата му. В тях той се влюби неудържимо и не скриваше слабостта си на обожаващ ги, безрезервно подвластен на съпругата си Дияна, на сина Димитър и дъщерята Фани, щом нещата опираха до бащин дълг. А с присъщата му фантазия той беше хиперболизирал това понятие и когато те станаха вече зрели хора, той заживя чрез тях и само за тях.

Безспорната дарба на Боян е силният му ум - и по ген, и култивиран и развиван до съвършенство. Боян беше четвърто поколение интелигент. Родословие, започнало от възрожденски учители - родителите му, и баба му, и дядо му, и прадядо му - всички са учители. Когато някога ме изругаваше, че по селски непрецизно съм произнесла току-що появила се чуждица в терминологията ни, аз заядливо му отвръщах, че все пак селското си е в реда на нещата и не се налага да обяснявам (като него) как така майка ми се казва Илияда, а вуйчо ми Океан. Дядо му, учителят от ХІХ век беше кръстил децата си антично, за да ни разсмива след век с обръщението на внуците им - баба Илияда и вуйчо Океан. Но не можем да не си дадем сметка след теоретичните завоевания на Боян, че и прещедрата дарба има нужда от традиция, каквато в България мъчно се постига. У него тя беше по наследство.

Умът на Боян Ничев е от най-рядка у нас порода във възможностите си да теоретизира. Преобладаващата категория от моето поколение сме наративни. А Бояновият ум бе хем с неограничени възможности за систематизация и абстрактни процедури, хем първично динамичен. Това, което днес в литературознанието наричаме с гръцката дума агон (борбеност, състезателност), бе неотделима същина на Боян. Ум състезател и затова не му дава мира да спре, да се отпусне. Ако пише своя книга до обяд, когато вече дойде в кафенето или в стола - не споменава за нея, а дискутира с колеги новопрочетени текстове. После чете лекции или ръководи обсъждане, свършва редакторската си работа. Привечер ще се събере карето за карти - редовно с Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, периодично и с гросмайсторите Павел Вежинов и Нина. Разпадне ли се игровата партия - слиза до ниво да играе шах с някой от нас или с децата си. Непрекъсната потребност на този ум да се състезава!

В приятелското ни ежедневие Боян властваше и с друга своя дарба - изумително чувство за хумор и находчивост. Дарба, култивирана от многостранна култура, побрала и прочетено, и чуто, с гъвкава моделировка на думите. Знаел ли е човек да си записва това гейзерово остроумие! Смятали сме, че радостта от преживяването да се наддумваме и да остроумничим ни се полага и че ще е безкрайна.

Боян ни държеше в респект с умението си да мълчи, да мълчи и да те прободе с духовитост. Но това предизвикваше и другите остроумници. И тогава настъпва празникът! Не мога да забравя искрите между него и проф. Динеков - с по-елегантен, галски хумор, но амбициран да не се даде на младока (тогава).

Вървим по улицата с академик Динеков и насреща ни - Боян води Дора Габе под ръка с тогавашния си навик да говори наведен над събеседника си. Нещо й обяснява. При срещата, вместо поздрав, Динеков го закача: “Тоя Боян, не стига, че взе на Боян Пенев брадата, ами иска да му вземе и жената!” Отговорът е моментален: “След като други му взеха катедрата - това останало за мен!” Смеем се. И след като ги подминахме, Динеков смутено подхвърли: “Исках да направя удоволствие на Дора”.

Хуморът за Боян беше потребност като дишането. И затова нямаше табу или задръжки от каквото и да е естество. И сексуален, и черен хумор. Черният му хумор не ни притесняваше. Свикнали му бяхме и той го сипеше върху главите ни безпощадно.

Веднъж питам тихо д-р Груева (Дияна, съпругата му) каква тема са утвърдили в изследователския й план. Той я изпреварва: “Тлъстините и рака”. Тлъстините за мене, а ракът за нея!”.

А ние си мислехме, че не ни чува.

Силен социален ефект имаха прякорите, които той даваше на колегите-литератори. Имена на литературни герои, а на часа убиваха: Мунчо, Унамунчо... А застъпеха ли се със Св. Игов - канонада от словоформи, откривани в момента на наддумването! И тях не събрахме и не записахме.

Вярвам, мнозина от общувалите с Боян Ничев са присъствали поне веднъж в смеховите му празници. И затова не е изненада, че като учен той постигна най-завършения анализ на балканския хумор. Посвети се на изследване на емблематични произведения - “Бай Ганьо”, “Госпожа Министерша”, сдобри ги типологично и постигна модела на балканския смях. Това е едно всепризнато теоретично завоевание на българската балканистика.

Ние се ласкаехме, че личните качества на Боян биваха открити само пред нас поради приятелството ни. Винаги съм била опровергавана. И винаги съм продължавала да си пазя тази илюзия.

...Отиваме на международни конгреси. Той още не беше постигнал днешното си международно признание. А интересните хора интуитивно се ориентираха към него и ставахме за няколкото конгресни дни “заедно”. Сигурно не зная всичко, но там, където съм била с Боян - така ставаше. През 1970 година сме на конгрес по фолклористика в Букурещ. Бяхме само трима от България - академик П. Динеков, Боян и аз. (Предишните две години 1966-1968 бях университетски преподавател в Букурещ). Августовската горещина на Букурещ скри академика в стаята му, а на нас ни се разхожда из “малкия Париж”. Като трети в разходката се присъедини руският делегат Е. М. Мелетинский. После тръгнахме с проф. Лорд, с когото аз предварително, от неговите лекции в Букурещ, се познавах. След скитането - вече в конгресната зала сядахме “заедно”, обсъждахме помежду си, репликирахме, заедно се срещахме и с други делегати.

...На конгреса по славистика в Киев през 1984 г. непрекъснато бяхме трима - със Зоран Константинович...

Тогава аз съм преживяла всичко като текущо, случайно. А ето, излиза, че личният контакт на Боян Ничев с Е. М. Мелетинский, с проф. Лорд се е получил от привличане на научните им същности. В тези срещи Боян Ничев непременно е проверявал и теоретичните си търсения от книгата, която пише “Увод в южнославянския реализъм”. Между Зоран Константинович и Боян я нямаше академичната официалност на букурещките контакти. Те общуваха като равни и спонтанно се допитваха за неща, които трябва да осмислят докрай. Зоран Константинович преподаваше сравнително литературознание в Инсбрук; след години и Боян Ничев се наложи като европейски специалист по тази материя.

...На конгреса по славистика (Прага, 1968) не помня срещите, защото уморително тичахме по аудиториите, където ще четат руските ОПОЯЗ-овци, за пръв път пуснати зад граница. Беседвали ли сме с някого - не ми е останало в ума. Яркият ми спомен от Прага е скитането ни с Боян из тревожната столица, изпълнена с народ по площадите - включвахме се с реплики в спонтанни разговори между непознати - това беше достъпният ни образ на Пражката пролет. Почувствахме я в пълнота със сетивата си - картини, жестове, думи, спорове; с кожата си даже, провирайки се в многолюдието, излязло на площадите. Ние, участниците в конгреса, си тръгнахме ден преди инвазията. На унгарската граница научихме, че отсреща са влезли войските на Варшавския договор. А после последва чувството за национална вина.

Убедена съм, че и тези спомени са надделели в решението му да замени професорската катедра с поста български посланик в Чехия. Ласкаеше се от контактите си с Хавел. Даже укорно ми телефонираше - “Не мога да те срещна бе, аз по-лесно се срещам с Хавел, отколкото с вас”. Това в кръга на закачката. А за сериозното - Боян Ничев посвети цялото си време и сили в Прага за сродяването на светлите програми между двата народа. Увенча усилията си там с една великолепна книга у нас “Познатата и непозната Чехия”.

 

 

© Надежда Драгова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2005, № 1 (62)