ПИСМА ДО ПЕТЪР

(8)

Николай Бойков

web

5 февруари

Днес сутринта, след като свърших предишното писмо, между крачолите на проснатото си долнище на пижамата (проснато между зелените, жълтите, сините, червените и др. фанелки) видях да прозира небето и облаците, иззад които прозираше слънцето, първоначално ми се сториха перести, но после, вглеждайки се по-добре, реших, че са буреносни и докато гледах плъпналите облаци, първом различих един като навирен кур, а после друг като политнало грозно патенце, покривите на кооперациите се белееха, на стената в стаята ми се беше изрязал един правоъгълник слънце, а някъде чикчирикаха врабчета, когато тръгнах към Аз, ги зърнах накокошинени да чуруликат в многогласен хор в клоните на двете дървета срещу прозорците на Калин, на когото това разбира се говори нещо, вървях по Неофит Рилски, после свих по Ангел Кънчев до Гладстон, оттам през Славейков към пощата, откъдето се опитах да звънна до редакцията, но беше заето, после покрай задния изход на Народния театър излязох на Славянска, откъдето зърнах Слънцето отново да прозира, но този път опасано от облаков пръстен, един Сатурн с пръстен от облак, продължих нататък и след като от Кристал успях най-сетне да се свържа с Az, се упътих натам като си тананиках от днес пак съм цял, в градинката при паметника на Климент Охридски едно самотно синигерче чикчирикаше в един от храстите, после подхвръкна нанякъде, вече беше почнало да ръми, след като пристигнах, дълго време се опитвахме да влезем в сайта на бг-радиото, за да си пусна София, но все не успявахме да влезем заради разширението, което все изписвахме грешно: ту bg, ту com, накрая уцелихме net, когато вече си я пусках и свалях текста, все нещо недочувах, да не говорим за гласа, който в началото ни съобщава нещо си като глас от Приказки от Криптата, на когото това говори нещо, та седях и си свалях текста, вече се бях опитвал да го сторя в края на септември в автобуса софия - будапеща, някъде към сръбско-българската граница, това беше първата песен, която чухме след почти четиринадесет-часовото друсане: днес пак като мътна река се завръщам в себе си; вече бях написал седмото си писмо до теб от Писма до Петър, където бях описал и онази снимка, защипана на маймуната ми ники, когато пристигна колета с подаръци от Атила Яс, ушите й се бяхa счупили, безушата маймуна си мислех да я кръстя, но после с каноконлит залепих ушите, сега дори не личи, че някога е била лишавана от тях, рекламната чаша на кафе Якобс също се беше счупила, нея също я залепих, като археолог пробвах и напасвах парчетата, а после лепях, сега там си държа всякакви нужни и ненужни хартийки, получих колета някъде около шести януари, когато зърнах огромната кутия, облепена с безброй марки, първоначално се стреснах, в кутията нещо подрънкваше, впоследствие се оказа счупената чаша, седях в 84 и разопаковах и вадех подаръците си: унгарско нес кафе Килиманджаро, много фин прах, но не се разтваря в студена вода, все трябва да си притоплям вода, стъклен буркан с фурми, които опитаха и студентите ми, научавайки как се казва фурма на унгарски (datolya - [датоя]), бонбони унгарски коледни, кутия острещи се пастели, сега тях нося в сухарника, за да са ми под ръка, ако ми се пририсува картичка, борови клонки, портокал, набучен с канела?, с карамфил?, малка картичка с ангелче, свещичка, рисунка на Анна, която някъде потъна: на нея самата тя, дърво или дървета, котки, кучета и птици; вече бях изчел Темата на новото време на Ортега-и-Гасет, с онзи така прихващащ ме патос, за истината и за направата й в житейска истина, за живеенето на истината, за живеенето на живота, заради него самия, за призива: не живот за културата, култура за живота, за самоценността на живота, за това как от безкрайното множество на фактите, съставляващи действителността, всеки един от нас пропуска определено количество в зависимост от пропускливостта и чувствителността на личната си мрежа, за това, което бил забелязал Ницше, че повече ни влияе не случилото ни се, случващото ни се, а онова, което не ни се случва, бях гледал вече с теб няколко филма, Приятели мои, Самотници и Облаци над Ганг, където нещо не се случи, но се случиха други неща, например това, че сега пиша това; докато слушах София в редакцията, откъдето изкрънках Кама сутра и Четенето забранено, притъмня и заваля, после тръгнах да си тръгвам и се прибирах в капещия дъжд, прибрал се забелязах, че снегът почти се е стопил в дъжда, сега завършвайки това писмо, вдигайки поглед, забелязвам, небето се синее, леки перести облаци обточват отрязъка небе в прозореца ми, някой трака с токове и покривите блестят в грейналото слънце.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.