Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(7)

Николай Бойков

web

5 февруари

Днес сутринта, когато исках да напиша първото изречение на днешното си писмо - Вчера след като ти написах писмото, - и след като си бях отворил нов файл, компютъра нещо не искаше да го приеме, не разбирах защо, досега не ми беше правил подобни номера, забелязах, че и вчерашния документ се казва по същия начин - 5.februari, дадох същото име, но без точка и почнах да пиша: вчера сутринта, след като ти написах писмото, забелязах: новата ми свещ, която си я бях запалил, докато ти пишех, се е разтекла и се е спекла във формата на делфин и по покривката на масичката ми, опитах се да отчегъртам восъка (в наброските си съм записал отлюспя), но той се разпадна на парчета, които изхвърлих в една чашка, която ми подариха за рождения ден с надпис Време за любов, напоследък там изхвърлям изгорелите клечки, с които паля свещта, дръжчиците на ябълките, филтърчетата чай, празните пликченца захар и разни други боклучета, разпадна се точно там, където восъкът беше протекъл и от другата страна, после остъргах с ножа за рязане на хартия залепилия се восък от двете страни на покривчицата, свещта преместих на направената като че ли от талашит дъска за писане, свещта се разтече и там, и там във вид на делфинче с вдигната във мах опашка, оттам също отчегъртах восъка, беше все още мек и делфина се обезформи, на дъската остана следа, наподобяваща риба ли, делфин ли с вдигната опашка, после слънцето грейна в стаята и засия, после сияеше цяла сутрин, докато пътувах към Четвърти километър, по-късно написах на Ланг Жолт, че слънцето греело като един странен вестител, макар да ми се искаше да напиша ненавременен, а той ми отговори, че и в Берлин слънцето е вестител; на Четвърти километър си снимах на унгарски стихотворението на Бабич, ето тук ти го превеждам непоетически: Като странен вестител Като странен вестител, който не знае никаква новина, защото през лятото си седя на върха на хълма и когато вечер под него се палеха лампите на града, той не ги виждаше нито по-големи, нито по-близки от звездите и когато чуваше пробръмчаване, гадаеше: кола ли? или пък самолет? или моторница в гладкия Дунав?, а когато му се причуваха откъслечни удари приглушено да остават в долината, си казваше, дом ли вдигат зидари или злият съсед оттатък реката изпробва картечница - тъй безразлично му беше, знаеше, глупав е човешкият род, няма покой, разваля дори и доброто, гради дълги столетия и заради някаква детинска препирня отново всичко събаря; по-важни за него са правото на бандите, отколкото земята да разцъфти и ослепявайки своеволните богове, да запламтят до небето духът и свободата - знаеше всичко това вестителят от планината и се криеше, далеч от вестите; но когато дойдеше подсвиркващият, шибащ развратник вятърът и когато безмилостно отдалечаващото се слънце гледаше със сладострастна усмивка как побледняват по него в самоубийствена мъка изоставените му любовници - короните на дърветата - и се полюшват, като болна танцьорка, която мъртва изскача от танца: тогава вестителят се изправя, хваща тояжката си, и тръгва към олюдените долини като човек, когото от планината прогонва голямата вест и питат ли за вестта, не може друго да каже освен: есен е! извиква голямата вест, дето всички я знаят: есен е!, същото правя и аз, знаещият голямата вест: и както скалата, която все по се разяжда от ручеите, колкото повече сняг се е струпал отгоре й, тъй и сърцето ми старо яде се от думите; да, но пък аз каква ли вест нося? какво ли ми пука за вестите; светът ври и кипи, дните се състезават с годините, годините със столетията, лудналите народи са неспокойни: има ли някво значение? аз само есента гледам, есента чувствам, както мъдро растение или кротко животно, чувствам как се обръща небето към по-безсвестни краища и отмалява, както на любовниците, дъхът му - о, ритъме свят, големи ми ритъме на любовта вечна, на годините ритъм, на Божия стих ритъм - колко малко е всяко човешко случване! чувам меките стъпки на зимата, идва белият тигър, ще се изтегне в тези ми краища, ще трака със зъби, ще хапе, после ще събере тежките крайници и ще върви, ще се нашари поляната от падащата му козина, ще върви и ще изчезне в благоуханната джунгла на новата пролет; стаята ми плуваше в слънце (знаех, в наброските си бях записах, 6-то писмо: Дневник, 7-мо: Слънце, и не можех, дори сега не мога да си спомня какво съм имал предвид, че съм бил искал да ти разкажа), слънцето сияеше и падаше и върху онази снимка, която бях сложил на маймунката nici, снимката ми я направиха Наско и Петя, двама от студентите ми, бях в преводаческата къща в Балатонфюред, бяха дошли за два дена и бяхме отишли до Тихан, снимали са ме горе до абатството, полуизвърнал съм се към езерото, очите ми не се виждат, а само щръкналите ми очила, ръцете ми са пъхнати в джобовете на по-грубия ми ленен панталон, в анорака съм и обувките, които си купих за премиерата на Естерхази, застанал съм до нисък парапет, който стига до под коляното ми, иззад него се подават клони на дървета, по някои има все още листа, а други са голи, долу при езерото се различава пътя, който води към вклиняващото се във водата пристанище на туристическите корабчета, във водата се очертават две дървета, едното тумбесто, а другото по-скоро окръглено, бялата сграда на пристанището, както и хвърляните от тях в езерото отражения; малко зад парчето земя си личи и едно от корабчетата, зад него - бяла, разпенила се бразда, над мен небето прелива в облаци от бяло и синьо, под мен водата е равномерно по-синя, взрял съм се нанякъде, главата ми се равнява, бих написал с хоризонта, но всъщност е с по-тъмно, може би най-тъмно синята линия на брега, зад мен в локвата в чакъла се вижда хвърляното от мен отражение; та седях окъпан в слънце и си погледнах текста, който четох на премиерата на Пръчко, Die Elster auf dem Galgen, учуден, уединен (може би така трябва да се преведе онази, унгарска дума, за която бях разказвал в За което не може, за онези társtalan - без-другарни, без-спътни дървета, да, да, не, не - уединени дървета), седях удивен и удивлен от и на мотото (дорога, дорога, ты знаешь так много, а жизнь такой непростой, дорога, дорога, осталось немного, мы скоро вернëмся домой), на мястото от слънцето огряно.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.