ПИСМА ДО ПЕТЪР

(38)

Николай Бойков

web

17 юни 20.35
21 юни 9.11

Днес напразно се опитвах да се обадя на един приятел, все даваше заето, после, когато вече за трети или четвърти път набирах, изведнъж се хванах, че набирам собствения си телефонен номер, после се прибрах в стаята, запалих нова свещ, една от недоизгорелите, най-обикновена, купих си я на Женския пазар уж като ароматна, но е леко задушлива (онзи ден изгоря докрай и оранжевеещата се свещ от Оля, изсипа се летен порой, аз я запалих, седях в тъмното и наблюдавах талазите на дъжда, присветкваше, после заспах (на другия ден в тролея прочетох заглавие от вестник: София удавена в дъжд), на сутринта като се събудих, видях: в поставчицата на свещника нищо не е останало, оранжевия восък се е стекъл като сталактит, без да мога да го оприлича на нищо, ето сега пак го поглеждам, докато пиша, завъртам го и си казвам, не, не, кон е, препускащ кон, с изопната напред глава, и метната назад опашка) (докато да напиша това, почвам леко да се задушавам, гася свещта, паля нощната лампа, вече леко се стъмва, лястовици пищят прелитайки); та след като се хванах да набирам собствения си номер (онзи ден Емилия Миразчийска ме питаше по телефона, след като беше чела Писмата до Петър, за кого пиша, за Петър, за читателя, за себе си), се върнах в стаята, приседнах във фотьойла, извадил тетрадките и приготвил книгите, които си мислех, че ще цитирам или използвам, включих компютъра и в заглъхващата детска глъч от улицата почнах да преписвам от сивата си гланцирана тетрадка (бях я взел със себе си, за да си водя записки от книгите, които си носех със себе си: Миша Селимович - Крепостта, Еко - Баудолино, Джани Родари - Разни приказки за игра, Хелер Агнеш - Маймуната, караща велосипед): Онзи ден, беше една прашно синя утрин, някъде около 5.30, чаках 204 на спирката при Борисовата градина, там където свършва Драган Цанков. Небето над Националния стадион пооранжевяваше, разсичано от бялата следа на реактивния самолет, птичките се бяха разчуруликали в горичката около канала, едни глухонеми младежи седяха на и около пейчицата на стоянката, качиха се на 604, след тях, а и, мисля си, отпреди тях, беше останала купчина фасове, навсякъде се въргаляха всякакви отпадъци, мраморната имитация на седалката на стоянката беше полускъсана, по едно време се появи врана, пристъпваше достолепно, клатушкайки се като ревматична баба, или подскачаше леко на два крака, тук-там поклюцваше по нещо, стигна почти до мене, на около 1,5 м разстояние, заби клюн в едно почти невзрачно бяло пликче, измъкна коричка хляб, изяде я, после измъкна още една, но я остави малко настрани, пак взе да поклюцва в плика, разкъса полиетилена с клюн, измъкна едно картофче, после още едно, но и тях изостави, казах си: да, враните не ядат картофки, продължаваше да поклюцва и да разкъсва пликчето, после, когато свърши, глътна и двете картофчета и се обърна към заделената коричка хляб, сега ми се стори със следи от препечено, но може и да е било полепнала прах, затисна я с нокти, клъвваше, сменяше крака, ту с левия, ту с десния я държеше, забиваше клюн, като правеше въртеливо движение с него и отскубваше парченцe от коричката, после свърши с угощението, разпери криле и литна към Борисовата градина, не след дълго оттам се чу грак, почти веднага дойде леко подрусващ, костенурково напредващ автобус, където записах тези редове под изникващо и скриващо се слънце отляво, както и в просветкващите му отражения в прозореца отдясно, после стигнах Дружба, там закусвах в огряната от слънце стая, хляб, кашкавал, лютеница и картофено пюре, виждах силуета си да се очертава на вратата, как ръката ми вдига чашата с чая, поднася я към черното петно на лицето ми, как бавно я спуска, как от черната кръглост на главата ми изскачат безрамковите ми очила, как бавно ръката се спуска надолу, другата пък подхваща чашата отдолу, държи я и гледам сянката си, отвън се причува как цвърчат врабците, как понякога издрънчава автобус или преминава кола, и докато седя в слънчевата градска тишина, отпивам полека от чая и похапвам, ще зърна дребна картина на стената между вратата и шкафа над мивката, ще разпозная Преображенския манастир край Велико Търново, после долу пред блока ще приседна, около мен мухи ще бръмчат, ветрец ще се носи, някакви птички ще изцвърчават, ще виждам как на черната ламарина на вратата на блока се очертава сянката ми, как ръката ми пише в сянката на главата ми: горе ще съм закусвал, пил чай с гръб към слънцето, ще съм виждал как сянката ми се очертава на вратата на кухнята, после ще се кача в колата, ще тръгнем, пътьом ще зърна гарван, разперил криле да се рее в полето, ще пристигнем, ще приседна на сандъка пред къщата, ще извадя книгите си и моливи, ще слушам чичопея ли, коса ли, в лятната жега, термометрите ще показват 40 градуса, ще чета, ще заспивам, ще си казвам: ето това ще използвам, пред мен Зоя, магарицата, ще стои, ще си похапва, ще пикае или изсира, пилета ще щъкат из двора, едно ще се приближи към магарицата, ще си хареса нещо на задния й ляв крак, ще почне да го поклюцва, на Зоя ще й омръзне, ще вдигне крак, ще тропне, пилето ще избяга, аз ще съм взел междувременно в скута дребната котка, макар и злояда, ще е много гальовна, ще чета Крепостта, ето тук ще цитирам началото на първа и втора глава (Днестърските блата и Тъга и смях):Не мога да разказвам, какво беше в Хотин, в далечната руска земя. Не защото не помня, а защото не искам. Не си струва да се разказва за ужаса на убиването, за човешкия страх, за зверствата на едните и на другите; не би трябвало да се помни, нито да се скърби, нито да се прославя. Най-добре е да се забрави, да умре човешкият спомен за всичко, което е грозно, и децата да не пеят песни за мъст. Ще кажа само, че се завърнах. Ако не бях се завърнал, нямаше да запиша всичко това, нито щеше да се знае, че се е случило. Незаписаното всъщност не съществува: било, не било……… За първи път разказах всичко това на една девойка и за първи път така - що-годе свързано, от началото до края. Тъй и за себе си сглобих един последователен разказ, който дотогава винаги се губеше във водовъртежа на отделните подробности, в мъглата на душевната тревога, в някакво битие извън времето, може би и извън всякакъв определен смисъл - сякаш кошмарен сън, който не мога нито да приема, нито да отхвърля. Защо тъкмо на нея и тъкмо това разказах, не можех и аз самият да си обясня. Стори ми се, че тя умее да слуша - не, нямаше да разбере, но да слушаш е по-важно, отколкото да разбираш. Опитът ме бе научил, че онова, което не можеш сам да си обясниш, трябва да кажеш другиму. Себе си можеш да заблудиш с някоя подробност, която ще ти се натрапи, с някакво трудно обяснимо чувство, защото то се изплъзва от мъката на осъзнаването и потъва в някаква мъглявост, в някаква опойваща забрава, която не търси смисъла. За другия, за слушателя, е необходима точната дума, затова я търсиш, усещаш я някъде у себе си и я ловиш - нея или сянката й, разпознаваш я върху чуждото лице, в чуждия поглед, когато в него се мерне проблясъкът на разбирането. Слушателят е акушерката при тежкото раждане на словото. Или нещо по-важно. Ако другият иска да разбере, ще седя в лятната горещина (термометрите ще показват 40 градуса), ще чета, ще изчета и Маймуната, караща велосипед на Хелер Агнеш, оттам в сивата лъскава тетрадка съм си записал: който има избор, страда от него, тя пише за това, че имаме възможност да направим по-човешки живота си, че истинската революция е в преобразяването на жизнената форма, че цял живот, пишейки, е искала да разбере Аушвиц и Гулаг и че резултатът е: не може да ги разбере, защото не е възможно, за това, че в живота на всеки един от нас има костилка, която засяда в гърлото му, но ако я изплюе, вече е превъзмогнал, преодолял всичко, нейната костилка били Аушвиц и сталинизма, и модерността не ще изнамери по-ужасяваща костилка от тази, ще чета, ще галя котката, ще ям около масата на сбора със семейството си и рода, ще отскачам до местната Матрица, ще свърна и до местната църква Свети дух, ще бъде празна, попа ще попита, сякаш мен пита, да почва ли, а всъщност ще се обръща към онзи, дето премиташе входа и продаваше свещи и други пособия на входа, ще почне службата, а аз ще гледам лъча слънце, нахлуващ от едно от горните прозорчета на кръглия купол, после почти веднага ще си тръгна, ще забележа, че всъщност слънцето грее от друга посока, не тази на лъча, няма да намирам обяснение, ще се прибирам в София и пътьом от колата ще мервам плакати на новия албум Крепост на Глория, ще ходя да играя тенис на маса с Нуцо, той ще ми обяснява как учели на английски кои били необяснимите загадки, ще ида на премиерата на лирика 2003, чул Георги Константинов да цитира някого, че животът му не бил поезия, поезията била животът му, което ще пренапиша така: животът ми е поезия, поезията не е животът ми, ще правя това и онова, ще си говоря за това и онова, и сега, отказвайки се да описвам тези това и онова, да правя живота си на поезия в слънчевата, лъчезарна съботна утрин под съпровода на врабчетата, далечни камбани, леко боботене от коли и прискърцване при потегляне на кола, си мисля: има, има и по-ужасно откритие модерността: това да използваме думите не за да се разбираме, а за да не се разберем.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2005, № 6 (67)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.