ПИСМА ДО ПЕТЪР

(36)

Николай Бойков

web

29 май
8.17-9.43

Ама вие сте много точен, ми каза Дара точно в два и половина без една минута, във фоайето на Сатиричния театър, тъкмо прибираха масата от обяда на участниците в обучението на КандуКо, бях й звъннал вчера, към 10 сутринта в Центъра за независим живот, завършил 35 писмо и се бяхме уговорили да мина следобед и да наблюдавам едно следобедно занимание, след това смънка, че днес ще почнат малко по-късно, в три без десет, даде ми материалите за пресата, както и главните задачи, ръководство и информация за уъркшопа и семинара Интеграция чрез танц, приседнах горе в залата за репетиции, ъгловото, тапицирано с тъмночервен? плюш диванче беше леко неудобно, извадих си моливите, после от любопитство прегледах материалите за пресата и самото ръководство, което, въпреки че си бях казал, че ще го чета вкъщи, изчетох (“Език: много често се спори по въпроса кои думи са приемливи по отношение на хората с увреждания и кои не са. Положението е деликатно. Мненията кои термини са приемливи варират между различните школи и са различни за различните хора. Естествено е да се притеснявате дали да употребите приемливите думи, но от практиката ще се уверите, че ако някой от участниците не харесва употребяваната терминология, на бърза ръка ще ви поправи.”), взех едно картонче и почнах да рисувам дърво (на възтъмнозелен фон с пъстроцветния молив съм очертал ствола и короната на дървото, вътре има три основни клона, разклоняващите се в други, по-малки, клоните преливат в цветовете на молива, сини, жълти, зелени, леко оранжевеещи се и червенеещи се, трите основни клона се единят в един, после вече долу в земята се разкланят пак на преливащи като цвят корени, клоните и вътрешната страна на обвивката на дървото са обсипани със зелени листенца), после полека се появиха участниците в семинара, рисувах си, залата лека-полека се пълнеше, количките леко пърхореха, говореха си за това, колко е уморително било и как снощи уж били приседнали пред телевизора, но така си и заспали, и чак на сутринта се събудили пред работещото око на телевизора, аз си рисувах листенцата, все едно ме няма, по едно време някак до мен се оказаха Ваня и Валя, запознахме се и тогава ми зададоха въпроса (Ваня) дали съм нов участник или съм журналист, казах: да приемем нещо като журналист, към три без десет се появиха и водещите, обучителите, Педрос Макадо и Дейвид Лок, оказа се, че ще се гледа рекламния филм на трупата и ще се задават въпроси, изгледахме филма без въпроси, после пак, но с въпроси, спирахме, за да ни превеждат думите, за да разбираме какво ни казват, заваляха въпросите, Педрос до телевизора отговаряше (Дейвид леко встрани в края на групата му подсказваше), забелязах: когато влезе беше по секси опната фанелка, леко над пъпа му, докато ни говореше и отговаряше, си облече една с дълъг ръкав, когато дойдоха от битивито и когато го интервюираха, пак се оказа по мускули, разказваха: с различните хореографи се работи по различно, някои са гъвкави, други не, едни идват с готовите си концепции, с готовите си движения и правят на парче спектакъла и после го сглабят, други идват и казват: а сега изиграй думата свързване, думата разделяне, думата счупване, думата колапс, и ти играеш, импровизираш, докато не каже: да, това, запомни това, и ако се окаже, че не помниш на другия ден онова, което е трябвало да помниш, то не е било истинското, и пак отначало, колко много били научили за себе си и за другите, как се оказало, че всички са способни на неща, които никога не са и предполагали, че могат да правят, как работи по един и същи начин и с Дейвид, който е с увреждане, и със Стине, която е без (когато по-късно ще разказвам на една приятелка за всичко това, и обяснявайки й, какво е кандукото, група за танци от хора с увреждане и хора... и тук ще се спирам, и няма да намирам думата, защото ще ми идва да кажа здрави, но това ще означава да съм казал, че другия е нездрав) (едва сега пишейки, ще се напише хора със и без увреждания), валяха въпросите, Аглика превеждаше, някой споделяше опита си (Нина), как когато преди година ги видяла да танцуват в ндк-то, първом била шокирана, казала си: това не, но после пък успяла някак да се прочете в спектакъла, да се разбере и да се промени, да си каже защо пък не да, дойдоха от телевизия, от битивито, явно познаваха вече симпатичната и миловидна и русокосо красива журналистка, тя също приседна някъде до стената, въпросите валяха и не искаха да свършат, не е ли много трудно да следиш на сцената седем човека, правещи седем различни неща, как се става член на групата, сюжетно ли е по-добре да се играе или безсюжетно думите да се изиграват (попитах: а трябваше ли да свързват тези думи в изречения), въпросите валяха, но все пак свършиха, после всички получиха задание, всеки трябваше да си намисли и да покаже от три до пет движения, какво би взел със себе си на един пустинен остров, после на групи по петима трябваше да ги показват, първата: както са излезли и подредили да ги покажат, втората: Педрос ги разпръсна до стената, трябваше всеки, когато реши, да излезе, да изиграе своите движения и да излезе в противоположна посока, третата: всеки заел мястото, дето е, първом за себе си да изиграе движенията, а после за някой друг от групата, намираща се пред нас, на сцената, тук също валяха въпроси, вече не ги помня, нямах лист, молив, не исках да вадя, да бриша, аз не съм журналист, играеха по петима, на бавната и лирична музика, някак имаше синхрон в това, което правеха, не можех всичко да обхвана с поглед, вниманието си можех да съсредоточа само на някой, но тогава изпусках цялото, другото, другите, помня как втората група се подредиха, първо тръгна Нина, после другите две жени във колички, полека потеглиха и образуваха почти равнобедрен триъгълник, после излезе момичето без увреждане, застана почти в средата, съвсем леко до левия ъгъл, до Вероника, отпред беше Нина, която люлееше нещо в скута си, зад нея момичето без количка също люлееше, нещо рязко люлееше пред себе си, после Нина леко с длани уми? погали? приласка лицето си, по едно време Вероника, левия ъгъл, застина, вглъбена, не отчаяна, не самотна, вглъбена, уединена, отвъд танца, отвъд музиката, нещо ме стисна за гърлото и сега докато пиша, пак потича една сълза навременна, уместна, контекстуална, моя, Педрос, когато свършваха, изкоментирваше, та играеха, всички страшно красиви в танца си, омагьосан, омаян, очарован, очуднен гледах Анжела (когато преди репетицията влезе, се сепнах, скрих поглед в дървото, понякога езика й се леко подаваше и капваше капчица слюнка, не можеше да говори, само издаваше някакви нечленоразделни звуци), бяха страшно истински, автентични, красиви, бяха себе си, после всичко свърши, Педрос обяви златната палма, после добави, като танцьор знаел, имал опита, много по-леко е да танцуваш за себе си, отколко да танцуваш за някой друг, после всичко свърши, запърхориха в залата участниците, а аз след като се позавъртях около вратата, се изсулих по английски.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2005, № 5 (66)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.