ПИСМА ДО ПЕТЪР

(35)

Николай Бойков

web

28 май
8.32-9.09

Почнах да чета Писма до Гаустин с предубеждение, бях чел част от стихотворенията по пресата (бях ли ги чел), бях на премиерата в ндк, където авторът пак с черна риза и черно бомбе (спорехме с приятели дали била черна или тъмносива) мъжествено изпълни стихотворенията си, където една актриса, по яворовски лора, четеше артистично меланхолично и артистично носталгично стиховете, където слушах Миглена Николчина, придружавана от коментариите на един друг поет (колко дрезгаво възбуждащ мъжки глас била имала, ама като чуеш какво говорела, му падал на човек), четеше, как в Гаустин се чували Галилей и Августин, само че аз не причувам никакъв Галилей, нито Гарибалди (това ще се окаже името, прочетено от Николчина, като прочета текста й в ЛВ), но затова пък ще чувам Гаус и Остин, после слушахме и текста на Албена Хранова как, о ужас за литературоведката, не знаела кой е този Гаустин от Арл, докато четяла и чакала автора да дойде заедно с останалите от бандата на четиримата под плажния чадър в Созопол, седях в залата на ндк-то, четящите се очертаваха в контражура, виждах през прозореца кълбетата бели облаци и изрязващото се било на планината, следях бавното им шествие зад прозореца, чаках да свърши; бях писал някога четири реда, посветени на Г.Г. (Загърбил пътя/ в рамка от тополи/ очите си избодох// защото празното пространство пази топлина); бях рисувал след това котки с две уши за Анета на същото това стихотворение: обърнали си гръб, със събиращи се опашки, едната го обема цялото, обрамчени са от раззеленили се клони, някъде в небето хвърчи птица, отдолу дали имаше и събиращи се корени; бяхме седели една студена зимна вечер със студентите си в топлата библиотека на унгарския център и аз ги бях разпитвал за това, кои днешни български поети знаят, казвах Ани Илков, казваха ъ-ъ-ъ и вдигаха рамене, казвах Кирил Мерджански, казваха ъ-ъ и вдигаха рамене, казвах Мирела Иванова и пак ъ и рамо, споменах и имената Бойко Ламбовски, Георги Рупчев, когато казах Георги Господинов, в хор, с възглас на облекчение изстреляха: Един ден на Георги Господинов; та днес сутринта прилегнах да чета Писмата до Гаустин, пуснал си новото радио, мъничко, фино и нежно, прозрачно, тъмносиньо, някой дуднеше, каммон, каммон, пречеше ми, спрях го, изведнъж чух дъжда, шумоленето на брезата под прозореца, цвъртежа на птиците, бавно зачетох, чувствах ритъма, чувах гласа на текста, който ме водеше, нагазвах в мъдрата река, заплувах, понесе ме, аз ли съм онзи, дето вчера плачеше, аз ли съм онзи дето сънува, аз ли съм осиротелия, аз ли съм грейпфрута, заека в тенджерата, мидата на ухото, пеперудата, португалската музика, аз ли пошляпвам по паважа сандали, аз ли съм преварващия дъжда, налъмите дървени, сакатия аз ли съм дето плаче, когато булевардите ми дюдюкат отдолу, аз ли съм деня в който нищо не се е случило, аз ли съм прерязващия вените, увяхващия не в този филм, люпещия семки, аз ли съм поелия към дома, гниещия в градината, гасящия лампата, аз ли съм мравката тичаща по дувара, другото дето го няма аз ли съм, аз ли съм фотографа стажант, тръгнал да снима, аз ли съм фотографията, фотообекта, фотоблендата, фотоапарата, а навън отдалече изчуруликва синигер, кола профучава, пропърхорва проснатата ми риза на сини цветчета, дъжда си вали, притъмнява и зная, и чувам, и виждам, не е обяснение стихотворението, нито в любов, дъжд вали пред прозореца, тишина трупа.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2005, № 5 (66)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.