Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(34)

Николай Бойков

web

27 май
6.29-7.46

Днес сутринта, някъде около шест и двадесет, изграка гарвана, тъкмо бях вписал в тридесет и второто писмо изречението другите ще обичам крайно, обичал тебе безкрайно (вървяхме един слънчев следобед с една приятелка по Солунска, беше топъл слънчев ранен следобед, слънцето упойно ни обгръщаше, отивахме нанякъде и тя ми разказваше как пак веднъж отново попитала сина си кого повече обича, били само двамата и той й казал: тебе безкрайно, останалите - татко, баба, леля, чичо - крайно), тъкмо бях прочел едно посвещение, името има значение, за костите на имената (на Н.П.Б. от Г.Г.Г.) (една друга приятелка, името има значение, веднъж след като ядохме супа в Прерията, приказвахме си за това и онова, аз й разказах за един от случаите, описани от Оливер Сакс в книгата му Антрополог на Марс, да кажем, да го наречем: Джон, Джон загубва зрението си пет или шест годишен, успява да се научи да чете по Брайл, после става много добър масажист, има си работа, спокоен установен живот, изведнъж се среща, да кажем, с Мари, която го амбицира да се опита да си върна зрението, част от ретината му е годна да вижда, връщат му зрението и се оказва, че виждането не ни е просто дадено, а се научава; оказва се, че вижда, но не вижда кохеренция, цялостност, свързаност, за него дървото е възможно най-странното нещо, не проумява как листата, клоните, ствола образуват едно цяло, че после дори вижда, без да вижда (заобикаля предметите, но няма усещане за това, че ги е видял), че трябва да подмени всичките си начини за ориентация и ситуиране в света, не успява, след като води дълга, пълна с перипетии борба, реейки се безпътно и безизходно между два свята, без да се чувства уютно в нито един от тях, и тогава като спасение, като разрешение на проблема, като манна небесна му се явява една втора, окончателна слепота: най-сетне е свободен да не вижда, освобождава се от заслепителния, смутителния свят на гледката и пространството, връща се към съдържателния, интимния, истинския, от другите осезателни органи даван му свят и после умира; а, каза тя, значи по този случай е правен филма Проглеждането, бяха много красиви, особено Вал Килмър, после се заговорихме за кока и марихуана, за опитността ни в тези области, после по едно време ми каза едно изречение, което също искам да впиша в 32 писмо, ще те оставя сам на твоята болка, за да те обичам повече, когато я преодолееш, та тази приятелка, след като ядохме супа и така нататък и като се качихме до стаята ми за един телефонен номер, и като зърна меденките в синята дълбока купа на масата ми, съчленена от кашони, пълни с книги и списания, си взе една, после още една, после станаха три, четири, пет, като японците на гарата, дето се снимат в стихотворението на Тома Марков Канон, и взимайки си петата или шестата меденка, каза, ще си взема още една, с риск да вляза в Писмата до Петър като оплюскващата меденките ти), та изграка гарван, тъкмо се бях зачел в миниатюрата на Рафаел Смирнов, за човечето, което нямало име и събирало използвани клечки кибрит, врабчетата все по-далечно чуруликаха, сложих си слушалките на миниатюрното прозрачно тъмно синьо радио, което вчера изкрънках от Краси на улицата пред Унгарския център, отивах на премиерата на Сезони, където предпримиерно си крещяхме със Силвия Чолева, имат ли имената значение, бях малко подранил, но и без това щях да си ходя по-рано, щях да ходя на представление от Панаира на куклите, Баба ми е върхъ, та Краси тъкмо излизаше от някаква промоция, показа ми го, прозирното и фино радио, аз много го харесах, попитах не можел ли да ми го подари, можеше, преди това бях вече гледал Бременските музиканти, първите пет-шест реда бяха пълни с деца, които ентусиазирано ръкопляскаха, искряха от нетърпение да почне играта на куклите, беше някак празнично, чисто и искрено, играеха бременските музиканти, кучето, котката, петела, магарето и момчето музикант, не помня името му, играеха за това, как се влюбват момчето и принцесата, как избягват от двореца, как детектива открива ги и връща принцесата в двореца, как после те с хитрост (първо отвличат краля, после го спасяват от змея) успяват отново да съберат обичащите се, та така, пееха куклите, децата скачаха, ръкопляскаха, танцуваха, подсказваха (когато отвличаха принцесата, направиха номера със сандъка на илюзионистите, и тогава всички викаха няма я, няма я, или пък когато преди сватбата двама придворни си разговаряха, по едно време стана въпрос дали да се целунат и единия подскочи възмутен, че не, децата закрещяха масово, в хор: да, да, (пред мене на реда, изведнъж зърнах, седяха две момченца, някак отделени от групата, бяха самички на този ред, понякога, когато идваше лирична песен, едното прехвърляше ръка през рамото на другото и се поклащаха)), та беше празнично, неподправено, красиво, децата крещяха: да, няма я, понякога заглушаваха артистите, които пееха, че да си свободен е щастие, заглушаваха артистите, чиито гласове не се и чуваха, госпожите им шъткаха, дисциплинираха, но когато беше интересно, истинско, те от само себе си се усмиряваха (момента, когато си казаха или изпяха, че се обичат, беше чудно красив, прехласващ, децата се смълчаха, аз седях прехласнат, прехласнах се, прехласвах се), вече бях писал за откриването на фестивала и за слепците, мислех си ще е само един от текстовете ми за Az, но всъщност, като го прочетох, проумях, това е 33-то писмо, после на отиване към Четвърти километър, бях си забравил чадъра, си мислех, остави нещата да ти се случат, да се изживеят, да се изпишат (след Слепците си говорехме с Емилия Дворянова, там беше и Сонди, когато влязохме, печеше слънце, когато излязохме, се лееше като из ведро, та си приказвахме за това и онова, казвахме си, че ще изчакаме да се извали, а Сонди се чудеше дали съм знаел тази дума, да се изваляло), после минах към Аз, звъннал от катедрата и казал: здравей, аз съм на Четвърти километър, пак ме пуснаха, може ли да мина, можеше, минах, занесох текста за белите сфери и слепците, поприказвахме си за това и онова, взех две книги, за които да пиша: Безумецът на Джубран и една за готическата архитектура и схоластиката на Панофски (на следващия ден ще ми дадат още една на Обсидиан - Зенон и костенурката, на Фърн), та занесох текста за слепците, бях му дал името флауърс, Краси набързо го прочете и още по-набързо му даде името и на редактора: едно, две, три…нпб отваря очи.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2005, № 5 (66)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.