ПИСМА ДО ПЕТЪР

(32)

Николай Бойков

web

Тази книга се роди от две срещи, от срещата с Атила Яс, приятеля, с когото от септември 2001, в продължение на около година и половина активно кореспондирахме, описвах на унгарски в мейлите си дните си, случилото се и преживяното, и четивата си, и от срещата с Петър, в когото привидях човека, с когото бих могъл да правя любовта, да разделям радости и скърби (докато смъртта ни раздели, както казват в приказки), да изживея чудото на ежедневието, на делника ден подир ден, на когото бих могъл да разкажа онова дълбоко уталоженото, поправям се: дълбоко утаеното, таеното и стаяваното.

Загубих ги и двамата.

Юли месец, когато се прибрах от Унгария, излязох да се поразходя в лятната омара, беше зноен летен следобед, на ъгъла на Стефан Караджа и Шести септември видях едно пърхотещо врабче, опитваше се да подхвръкне, мислех да го преместя, поне на сянка да е, приближих се, записука сърцераздирателно, изневиделица ме заобиколиха други също писукащи врабци, отстъпих, то продължаваше да пърхори по улицата почти до тротоара, една кола зави, предната гума го отмина, задната мина по него, сплеска го като пергаментов лист, само главицата му триизмерна се подаваше от двуизмерното му телце, неистово отваряше устица, неистово я затваряше, онемял гледах нямото, неистово потръпване на човчицата и главицата, обезсловесен, обезсилен, безпомощен, ужасèн гледах, после продължих нататък по огрените от слънце улици.

11 август
17.22-17.44

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2005, № 8 (69)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.