Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(30)

Николай Бойков

web

18 април, 1.58-4.29

Днес се събудих рано, в два без петнадесет, навън бръмчеше боклукчийския камион, светнах лампата над главата си, на опразнената ми маса, съчленена от кашоните с книги и списания, проблеснаха двата ми ключа, нанизани на огромния метален кламер, който дълго време не знаех за какво да използвам, а по-късно стана ключодържател, закачвам го на предната си гайка на панталона отдясно и докато ходя насам-натам, метално подрънкват, под него леко присветнаха джоба с разпечатката на превода на една новела на Жолт Ланг и металната пластинка на дискетата с файла: Онзи, който вижда времето, спомням си за пръв път я четох на преводаческия семинар в Багойирташ, в едно унгарско Летре, сутрин разчиствах бюфета, подреждах масите и столовете, пусках си бароковия тромпет и се отпусках в шлезонга на прага, увивах се в одяло, слушах музиката, преплитаща се с музиката на природата: непознати птички, шумолене на листата, на вятъра, щурците и разни други шумове - например от падащи шишарки или последното им туп и понякога четях, помня как на същия този преводачески лагер, отвън на терасата, един мек летен следобед, в прошарената сянка, в мекотата на прошарената сянка, самият Ланг четеше част от романа си Тransylvaniae bestiarium, бавно и упоително, не помня точно какво прочете, но помня ясно и отчетливо мекото слънце и шарената сянка, упоението и ритъма на бавното четене, продължило около половин час (обикновено не издържам повече от 10 минути да ми четат прозаически текст); присветваха в сиво и орнаментите на новата покривка, която извадих онзи ден, след като разместих кашоните си рафтове и използвайки двете дъски от мазето на леля Клара, си направих нови рафтове, като всяко нещо намери новото си място, часовника се озова зад вратата, пред картината на увилия се, зачел се в книга брадат мъж на синеещ се картон и оранжев фон (Жеко щеше да я изхвърля, а и котката я беше нагризала, хареса ми много, примолих се да ми я подари, по-късно все казваха, че мен изобразявала), малко по-натам е буркана, пълен с вода, миди, охлюви и някакви отломки от нещо, та часовника е в ъгъла, зад вратата, леко потиктаква и когато призори се будя, светвам лампата над главата си и си слагам очилата и хвърлям един поглед към него, беше два без петнадесет, позачудих се как да организирам утрото си, навън бръмчейки отминаваше буклукчийския камион, далечно профучаваха коли, извадих от сухарника малката си червена дъска за писане, сложих я пред книгата, озаглавена Един другиму сме членове, с която приятелите на Месьой поздравяват Месьой, завих се с одеялото си и започнах да пиша, като първом приплъзнах мишката на часа, за да видя датата; вчера се събудих късно, някъде около пет без петнадесет, написах на унгарски няколко от бележките си към текста за Живият Петьофи (снощи след представлението на Малкото театро в Червената къща една девойка, английско говореща, се опитваше да каже едно стихотворение на унгарски, Дьордьи не се сещаше за кое става въпрос, подсказах й го на унгарски, на крака унгарци, родината зове ни, настане време, сега или никога, да бъдем роби или свободни, това е въпросът, изберете! В бога на унгарците се кълнем, кълнем се, че няма повече да бъдем роби) (Когато в Народна четях разни текстове за Петьофи, в юбилейния сборник от 1923, Петьофи - личност и поезия, под редакцията на Михаил Арнаудов, някой постоянно с молив беше поправял малката буква на бог на голяма, там намерих и още един неподписан превод на Szabadság, Szerelem: Любов и Свобода:

Любов и Свобода
Аз искам на земята.
За Любовта
Живота си ще дам,
За Свободата
и Любовта ще дам,

мисля, че като си го преписвах, само извърших замяна на местата на и Любовта и ще дам в последния ред), та написах първите няколко бележки към текста си за Петьофи (ще ти преведа със съкращения първата, нулевата бележка: 0. Бойков Николай е едно чуждо име. Носещият го е чужденец, който мисли, че обитава два езика, под чужденец, въз основа на текста на Шютц Чужденецът, разбирам следното: възрастен индивид от нашето време и цивилизация, който се опитва да накара групата, към която се стреми, да го приеме или допусне в себе си. Въз основа на текста на Йеленич Ищван от книгата за Месьой можем да кажем, че чужденецът, чието име е млък на старогръцки и който заедно с роба не е пълноправен гражданин и не разполага с правото да излага свободно мнението си, желае тази свобода да се отнася и до него, свободата за това: да можем всичко да кажем), та писах бележки, после се подготвях за час, занесох стълбата от тоалетната в работния кабинет, леля Клара още вечерта ме беше помолила, после прибрах последно нарисуваната котка при другите и вече знаех: тя ще е последната, после излязох, приплъзнал Писмата до Луцилий в сухарника, беше вече към осем, отгоре се синееше небето, болезнено чисто и синьо, на ъгъла на малките Петте кьошета си купих маковка (чаках изнервящо дълго продавачката да си брои тавите, за да не я били излъгали, после нямаше да ми върне, извадих жълтите си стотинки, за да отброя пет по една, докато отделях едните стотинки, продавачката се присегна и си взе две по две и една една стотинка, като ми върна десет и петдесетте, които й бях вече дал, прибрах ги в джоба, реших този път да не ги връщам, после към спирката по Крум, в едно дворче, на прага на една къща, седеше черна окръглена котка, казах й мац-мац, сложих малко от маковата кифла отгоре на каменния перваз, пред дървената решетка, черната котка се качи отгоре и протегна лапа иззад дървената решетка, бързо го хвана с ноктенца, бързо го притегли вътре, скочи долу, изяде хапката маковка, пак я помамих с мац-мац, пак дойде, не излезе иззад ограда, не ми позволи да я погаля по лъскавата й черна козина, пак бързо протегна лапа, бързо притегли хапката, бързо долу зад оградата скочи и бързо си я изяде), на Попа веднага дойде петица, после в катедратата нямах мейли и отговарях на онези, дето не им бях отговорил, пуснах диска на Гарбарек с женския глас, дето пее на непознат език, наподобяващ еврейски или арабски, май е норвежки, и докато отговарях, зърнах клонките, цъфнали на някакво плодно дърво иззад решетката на прозореца, натежали от цвят не помръдваха, зад тях трева и дървета се зеленееха, зад дърветата зеленеещи се чернееше Витоша с белеещите се върхове, над върховете бялосиньо небето, отворих прозореца, продължих да пиша мейлите си, нахлу шум от фучащи коли и студен въздух, пойно изчуруликваше птиче, хвърлях понякога поглед навън през прозореца, виждах: леко потрепва клонче, виждах: едно черно топче подскача по клончето и нещо поклюцва, оразличавам го - беше врабче, после виждам някакво оранжевеещо се петно, после някакви черни, кръжащи точки как прехвърчат от цвят на цвят, пиша писма, птица изписка, поглеждам, хора се мяркат сред зеленеещите се клони, кучета тичат, пиша, погледи хвърлям, виждам как леко прехвръква една бяла ми бяла пеперуда, после се сгушвам до ксерокса, слагам си новата шапка, чувам в тътнежа от улицата как в стаята си се носи гласа на норвежката, чувам кръшен смях откъмто коридора, оттам сгушен до ксерокса виждам: иззад тежките побеляващи клони се виждат преплетените като решетка клонаци на високи чернеещи се дървета, а зад тях, като стена, блок се чернее, отгоре им синьо небето и белите облаци, в себе си на унгарски почвам изреченията си да формулирам като Кевин Костнър накрая в Танцуващия с вълците, очите ми пак се изпълват със сълзи, меко и леко, дълбоко и бавно дъх си поемам, за да не плача, цял ден очите набъбват, но сдържам мъзгата им, клонките цял ден наблюдавам, сойка подскача в тревата, куче побягва, хора, нанейде забързани, преминават, привечер забелязвам: дървото болезнено бяло, красиво, грейнало в слънце и бяло да се полюшва, поклаща, да протреперва и то знае: ти си далече, то знае: с друг ти си вече.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.04.2005, № 4 (65)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.