Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(3)

Николай Бойков

web

30 януари

Вчера след като гледахме Облаци над Ганг, делеше ни някакъв твой приятел от детинство, чието име не запомних, който завършваше право, но все още не знаеше какъв иска да стане като “порасне голям”, бяхме се срещнали случайно на Коневръза, аз бързах за унгарския център, току-що ти се бях обадил на мобилка от Шипка и се бяхме уговорили да се видим след двадесетина минути пред укито (сега вече разбирам защо разни хора вървят по улицата и крещят на апарата си: Къде си), ти се развика, аз се повърнах, после за момент разкарах приятеля ти от детинство, за да взема разрешението ти да опубличностя тези писма, та седяхме разделени и аз още в началото извадих червената си дъска половин А4 и зелената химикалка, която си нося, за да пиша адресите по картичките, които пращам, само нея напипах в сухарника си, седях в тъмната, но все пак достатъчно светла зала и пишех така, както някога пишех и подсмърчах на Писмо до Америка в евро-българския културен център: мястото е тъжно, но аз не му се давам..., Казах ли му, че аз..., Сред толкова хора..., но ти ще се събудиш и ще ми простиш, но аз ще се събудя и ще си простя, но ти ще се събудиш и ще си простиш, пишех в салона на унгарския център чуваното от екрана (както винаги, когато на унгарски казваха да му еба мамата, на български - по дяволите): Да говоря за съществуващото и да мълча за несъществуващото, вече си бях записал в Християнство и култура бр.4/2002 едното мото от Витгенщайн, което зърнах в ръцете на една девойка, показваше на свои приятели курсовата си работа: Аз съм моят свят и номера на другото, което не успях да прочета 5.621, сега пишейки тези редове, го намирам: Светът и животът са едно и също (сега вече разбирам онова изречение, което ми каза Боян Манчев на Иван Асен, че съм бил много витгенщайниански); днес сутринта, когато се събудих някъде към два без десет, не можех да седна да превеждам или пиша, компютъра ми се беше развалил, та почнах да го чета, християнството и културата, да подчертавам съгласията и несъгласията си, да отговарям на въпросите му, да поставям собствените си въпроси: защо религиозно вярващите си присвояват думата вярващи, а останалите обозначават с невярващи, това, че не вярвам в техния бог, означава ли, че не вярвам в нищо, вярно ли е, че аз избирам между вярата и неверието, не е ли подменящ същините въпроса вярвам ли, който ми поставят там, може би въпроса е вярвам ли в бог, а може би по-точно вярвам ли в християнския бог, а може би още по-точно - в този визиран на първите страници християнски бог: свръх-действителния и свръх-възможния да бъде, чудесния, бога, чиято отвъдност и апострофираща скритост са очевидни за Калин Янакиев(лично аз не вярвам в християнския бог и не вярвам в/на неартикулируемостта на тази си невяра като Александър Кьосев, смятам това си земно човешко битие за живот сред другите, за живот с другите и от тази гледна точка смятам, че да вярваш в този бог не е добро, както за мен самия, така и за останалите, смятам, че този бог е бог на изнудването и властването чрез жертвата, чрез вменяването на вина, чрез една с нищо непоказвана, недоказана обич, бог на двойните стандарти и фрагментарността, бог на фундаментирането на неравнопоставеността, да помислим само: някой създава евентуалните ми предци по свой образ и подобие, като ги лишава от правото да познават доброто и злото, после ги наказва за извършеното от тях прегрешение безвъзвратно и окончателно и не само тях лично, а всички останали като в казармата: някой нещо уж объркал, хайде всички патешко ходене, накрая понеже ме обичал, жертвал единствения си син, за да ме спаси и аз съм бил свободен, ама съм свободен да избирам само това, което той ми е избрал, да не говорим за това, че ако съм по негов образ и подобие, то и възможността за прегрешение няма откъде другаде да дойде освен от него, и тъй като той някак не може да се самонакаже или не иска, взима, че ме наказва мене, за нещо, за което нямам никаква конкретна вина и после за тази съвсем неконкретна ми вина ме и спасява като жертва най-възлюбения си син, да помислим: ако една от неговите заповеди е не убивай и там няма хъц-мъц, ясно и категорично е казано, то защо са били всичките онези войни и кръстоносни походи в името на христа, защо всичките онези легитимиращи се за християнски политици не се и опитват ясно и категорично да унищожат оръжията за изтребление, защо един така християнски вярващ световен лидер ще праща в момента други да убиват и те явно ще убиват, макар там просто и ясно да е казано: не убивай.), та четях и отговарях по маргиналиите на въпросите, например: 7. Ако като невярвящ имате убеждение, че нямате нужда от субект над света и възможното, може ли да се опитате да кажете с какво това тук и сега битие Ви стига така, че да нямате тази нужда?: Мога, ако съм себе си, ако съм цял, ако съм автентичен, ако сутрин чувам очуруликващите ме врабци, ако понякога опрял фино рамо в рамото на любим, чувствам как дъхът ни се гони, преплита и прескача и преварва, ако виждам усмивката и чувам смеха на другия, ако си похапвам агнешка чорба в Прерията, ако сутрин гледам как се развиделява, как облаци се носят бавно и спокойно нанякъде или как слънчевите лъчи пробиват пелената им, ако децата в Трявна ...не намирам думите..., ако вятъра обветря лицето ми, ако съм мълчал с Атила Яс и не е трябвало да изпълвам пространството с думи, ако съм ял печени картофи в дерето край Младост две някъде през 2000-та, ако мога да пиша дори това, защо тези неща да не ми са достатъчни и защо те да ме карат да вярвам в един скрит бог (отказващ присъствието си), и ако този бог е отвъден и скрит, неявен и неприсъстващ, то тогава не е ли закономерен и моят отказ от отказващия присъствието си; та нашарих списанието с въпросите и отговорите си (може ли нещо да бъде диалог, ако знаем в какво ще еволюираме, диалога не е ли познатото място, откъдето тръгваме без да знаем къде отиваме, открити към промяната и разбирането на другите, открити към риска да бъдем други, мястото на поставянето на изпитание на собствените ни истини и намирането на нови), та четях и шарих по листата на християнството и културата, после спах, пих кафе, четох маймуната на велосипеда (И аз казвах, че посоката и мястото на спасението е революцията на всекидневния (насъщния) живот, да се занимаваме с това, с което можем, с пълната промяна на собствения ни живот, сами на себе си, в собствената си сфера на действие трябва да създадем човешкия живот, тук и сега да живеем и да деятелствуваме с и сред тези хора), после дойде Камен и оправи компютъра ми, беше се нещо запрашил, и аз сега пиша тези редове на него, навън заваля бял сняг, а вчера се прибирах сам, ускорил крачка по Шести септември (ти с приятеля ти от детинство бързахте за някъде си) и подсмърчах така, както подсмърчаше Крум Филипов в Мраморния салон на руския център на четенето, организирано от Левчев, докато казваше онова свое стихотворение за баба си и дядо си.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2005, № 1 (62)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.