Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(27)

Николай Бойков

web

14 март, 3.17

Онзи ден имах среща с Живко, бяхме се уговорили да се чакаме на метрото, при Света Неделя, трябваше да го заведа в Az да показва текстове, малко подраних, бях отишъл десетина минути преди срещата, на площадката, свързваща метрото с подлеза между Шератон и Цум, някой свиреше на акордеон, музика за душата, би казал един приятел, един друг: некви сантименти, един трети: някакви френски шансони, та носеше се музиката, аз бавно, в ритъма й, извървявах десетина-двадесетина метра и се обръщах, минаваха разни хора и се оглеждахме, по едно време забелязах двама целуващи се, поотдалеч приличаха на двама младежи, но бях сигурен едното, с дънките, леко разширяващи се долу, е девойка, но с момчешка прическа (миналата година есента, когато се прибирах накачулен с книги и списания от Балатонфюред (в Будапеща първо се скъса едната презрамка на раницата, после на самата улицата, където щях да спя - улица Жив поток при майката на приятеля ми Томаш, консула - се разкъса един от хартиените пликове, а и нещо се разсипа от накамарените най-отгоре на раницата списания), та като влизах в жепегарата да си купя билет, видях двама младежи, единия с шапка, наподобяваща каубойска, възнисък, възслабичък, другия с кърпа на главата, малко по-висок от него, леко пухкав, в леко приповдигнато настроение, единия, онзи с кърпата шептеше нещо на ухото на другия, купих си билет, приседнах да изчакам, те пушеха, приказваха си, онзи с кърпата прегръщаше отзад приятеля си и леко го целуваше по ухото, после и те присядаха и тогава онзи с кърпата леко скланяше глава на рамото на приятеля си, безумно, безразсъдно, безпаметно им завиждах, знаех никога няма да си позволя тази свобода, никога няма така без-страшно, без-срамно, без-образно, без-чинно, без-пътно да досягам, докосвам, погалвам, помилвам любимия си, да, да, казах си, ето двама освободени младежи, ето едно друго поколение, после се качих на перона и там също приседнах, по едно време ги видях и те да излизат от тунела на подлеза, застанаха зад мен, тогава чух гласа на единия, смеха му, пообърнал се установих, да, да, наистина онзи с кърпата на главата е от женски пол), вече бях забелязал младежа в кафето света софия, и той възнисичък, с изрусени кичури, когато за пръв път го видях, беше застинал, с полуизвърнато, нищо не изразяващо, нищото изразяващо, застинало лице, после мръдна глава и ръка и като че ли нещо изсвистя, вдигна се пара, видях, че е хванал дръжката на кафемашината и прави кафе, после го виждах да бърше маси, да протяга ръка да му платят, да вдига вежди, да си бърка в ухото, да мърда устни, беше семпъл, възнисичък, пропорционален, имаше възглупав вид, междувременно се разминах с един русоляв младеж, с коса камбана, косата му обрамчваше правилното му лице, и той изглеждаше пропорционален, но беше по-висок, приседна в кафенето, с лице към изхода от станцията на метрото, забелязах следи ме с поглед, не извръща глава, а само приплъзва, стрелка очи, все едно не го интересувам, аз правех същото (същия този ден бях се отбил при павилиончето, където Кирил Василев продава стари книги, пак си говорехме за това, онова, трябваше вече да затваря, по едно време мина един младеж, беше с шапка камбана, не свали очи от мен, както се казва: щеше да си изкълчи врата, вървеше впил поглед в мен и в ръката си водеше девойка), крачех напред назад в ритъма на музиката, Живко закъсняваше, когато идваше мотриса, се изсипваха сума ти хора, които разбързали се пресичаха пътя ми или аз бавно пресичах забързания ход на сляпо, невиждащо разбързалите се за работа или за където и да е, чувствах се като в клип, дето демонстрира отчуждението, акордеониста свиреше едно и също, или може би две парчета, спомних си флейтиста на спирката на метрото на пазара Лехел в Будапеща, отивах до складовете за книги да си купувам книги, и излизайки чух нежната мелодия на флейтата, поспрях се отдалеч заслушан, после чух как спира, поема дъх и наново засвирва същата мелодия, една и съща; акордеониста бе в тъмносиня ватенка (мойта някъде изчезна, имам я само на снимка), в тъмносин или черен панталон, на главата му тъмносиньо, но по-светло от ватенката му кепе, с цвъчка по средата, пред него стар куфар с панти, наподобяващи ремък, отгоре му - картонена кутия за стотинки, пишех по листа, после се оказа разпечатка на новоизлязло стихотворение на Силард Борбей, което много-много не разбирах, превеждам ти го, дано пък ти да го разбереш или пък аз, докато ти го превеждам, секвенции на Амор&Психея, 29-та, Сърцето му, сякаш е вече мъртво по пътя назад, където изоставя на небето сякаш всички звезди, където се е прекършил, защото кръвта му е замръзнала, както и през есента или през зимата блестеше, реейки се под леда, тъй както пърхореха многобройните криле на едно голямо тайно ято пеперуди в пространството (űr), където няма нищо сигурно, само спомен за един език, тъй както прехвърча една пеперудена метафора, защото е мъртва: има само душа, но няма кръв, птичи крак прекрачва чакащите значения в нищото, където вече не го чакат, като безтегловен изтрит смисъл, сонет с всичките му рими, поглеждам какво още съм записал и намирам едно вестникарско заглавие (другите не се четяха: децата с противогаз) и думата весела, при изл в първия момент не разбирам, но се присещам, че когато се изсипваше потока, акордеониста сменяше на по-веселата част, както и греши от време на време, после дойде Живко, с него бяха Оля и Соня, излязохме на облените в слънце улици, спорехме кой е най-краткия път, стигнахме Аз, после се връщахме, пихме чай и ядохме салата от зеле у нас (нарязваш зелето, слагаш му малко сол, а после и кисело мляко (аз обикновено на порция слагам половин кофичка) и размесваш, кофичката се беше огънала, Живко обясни, че налягането се било повишило, затова), после четох, спах, не ми дойдоха студентите, излязох, правех разни неща, говорих с този и онзи, без малко да напиша отидох на филма на Копола, Апокалипсис сега, но него бях гледал, но недоизгледал предния ден, след като в рамките на един час студено проумявах безсмислието на войната (ако изкуството променя и влияе на света, то сега след този филм не би ставало и дума за войната в Ирак, казах по-късно на Кирил Василев), разбрал и препратките към Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, просто си излязох, навън, излизайки от ндк-то, ме лъхна пролетния вятър, и един призивен спокоен саксофон, някой свиреше, после видях един неугледен, възнисичък и въздебеличък полуклошар, бръкнах, още там на входа за стотинки, но имах само няколко жълти и петдесет, досвидя ме, бавно поех към напевния и мелодичен, призивен и омиротворен глас на саксофона, бавно отминавах, тръгнал към Матрицата, над мен звезди блещукаха, и саксофона.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2005, № 3 (64)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.