Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(23)

Николай Бойков

web

4 март 1.44 почнато
завършвано до 5 март 5.19

Вчера, след като ти направих чай от лайка в кухнята, ти беше приседнал на кръглото пластмасово червено столче в размъкналия се син твой пуловер и подаващия се отдолу червен, май беше в сивеещи се панталони, там на това столче в ъгъла присядам да закусвам, обядвам, вечерям, и после вече върнали се в полутъмната ми стая, не светнахме, а аз седнах на компютъра да ти кача на дискета вече готовите Писма до Петър, като им сменя шрифта, на тахома, само тази кирилица можел да чете компютъра ти, та докато сменях шрифта, а ти седеше на другия фотьойл, в ъгъла до лавиците с книги от кашони и гардероба, и бях оставил да свети само нощната лампа при компютъра, и ти говореше в полумрака, и аз понякога се обръщах да видя лицето ти, но виждах само две леко проблясващи точки в полумрака и в контурите на лицето ти, ти сърбаше от непрецедения си чай, аз правех автоматично операциите, влизах във файла, почернях го, после го тахомирах, после го сейвах, а после излизах и влизах в следващия, ти говореше разни неща, а аз ти отговарях и макар да си мислех, че ще ти бъда бесен, усетих в себе си едно умиротворение и когато вече си тръгна, знаех: това търсех толкова време, затова на стойката зад клавиатурата се трупаха листата и записките за следващото писмо, но не намираха формата си, това съм чакал: посръбването от непрецедения чай лайка, сумрака, гласа ти в полумрака и моя, който омиротворен ти отговоря, бях почнал да ти разказвам как съм писал на Ланг Жолт, че сме седели, припичайки се на слънце, и тогава съм се присетил как един друг път, не помня: есен ли бе или пролет, пак така сме се припичали като два препатили гущера с Анна Николова, преводачката на Августин, и тя ми е казала едно изречение, хората толкова обичали истината, че искат да е истина това, което обичат, но някак си се отклонихме от този разказ и забравих да ти разкажа какво ми бе отговорил, малко преди да наминеш, преди още да звъннеш, че ще наминеш, си пуснах радио, нагласих го на Ретро, точно разни видни политици казваха коя е любимата им българска песен, та тогава пуснаха една на Богдана Карадочева: самотен ловец е сърцето, без да мисли избира, от любов живее, без любов умира, записах си го на гланцираната рекламка на книжарницата Библиополис: отгоре снимка на три стени, отрупани с книги, под снимката - календарче за 2003, над снимката - екслибриса й, малко трудно се пишеше по гланца, но нищо друго не ми попадна в ръка (забелязах: напоследък си пия кафето от бялата си чашка с червен надпис Време за любов, като я хващам за леко кичозната й дръжка, отдавна вече я измих и отдавна вече не я ползвам да изхвърлям дребни боклучета, изгорели клечици кибрит, вкоравили се сополчета (тази роля в момента върши кутията от натурален сок в ъгъла зад вратата), та веднъж прозрачната ми стъклена чашка беше мръсна, направих си в нея кафето (лъжичка кафе от финото унгарско (останало ми е много малко), лъжичка какао и го заливам с гореща вода, не слагам захар), после друг път се хванах как пак пия от бялата си чашка, макар да е малко неудобна за измиване - на дъното има улейче, в което се събира утайчица от кафе и какао и оттогава все си правя кафе в леко кичозната си кафена чашка), сред листченцата на стойката зървам и едно друго, с бележки какво да допълня в някое от предните писма, преди да реша, че е завършено и мога да го показвам: боклуци изхвърлям, в кутия от бонбони, но не във всеки бонбон уникален, обаждам ти се: слънчице, УКИ - коректури, до ЛВ за брой, чай + Вили Бушева, отгоре съм надраскал ред от песен на Нети (луната спи, а някой птици краде, друг рисува очи) (една сутрин, леко стъпвайки на пръсти през полутъмното антре (от стаята на леля Клара се процеждаше светлина), за да отида до тоалетна, чувам: изведнъж оттам се процежда гласа на Нети) (снощи докато заспивам, дочувам отнякъде иде през стената отдалеч женски глас и все не оразличавам: дали е изгреяло ми е слънце или Злато, дето и да идеш); на едно друго листче, на което оня ден, докато чаках да стане осем, за да ти звънна да те питам, не ти ли се пие кафе, и след като четох за мъжката идентичност, съм нахвърлял първото от диалогизиращите си стихотворения към/по Оля Стоянова:

Оля Стоянова

DISCOVERY CHANNEL

Улицата, по която минавам
е труднопроходима
по обед -
всеки ден отначало -
майките,
хванали децата
през кръста,
мъжете в инвалидни колички,
букетчетата здравец,
червеното мушкато,
иконите,
празните чаши от кока-кола,
шапките,
табелите с история -
“Помогнете, добри хора...”,
догонването,
виковете,
клетвите,
обещанията -
- Чака те голямото пътуване! -
всеки ден
по обед.

Николай Бойков

Живея в стая чийто прозорец гледа към улица -
Асен се казва -
стигаща в единия си край до Съдебната палата
а в другия до палата на културата (малкото ндк)
(сутрин тук изгрява слънцето
и аз приседнал във фотьойла
очи притворил в слънчевата изнемога и премала
в огряната от слънце стая
ти пиша тези редове)
Улицата по която минавам всеки ден -
Неофит Рилски се казва -
на кръст пресича отдясно под прозореца ми Асен
и води от Малките почти до Големите пет кьошета
в единия й край купувам милинка и пиша мейли от Матрицата
а в другия й край похапвам супа в Прерията
сам или с приятели
там при Прерията е бакалничката
откъдето понякога си вземам
хляб маслини сирене
и шоколадово яйце
оттатък Витошка във оптиката си направих безрамковите очила
а и си купих отвертка за болчетата им
почти на ъгъла със Ангел Кънчев е книжарницата на Темида -
Пингвините се казва -
откъдето изкупувам Нарисувай лесно сто неща, първа и втора част
на улицата по която минавам всеки ден
има всякакви разни други неща
още хранителни магазини
ресторанти и пицария
магазини за чай кафе и сладки неща
за алкохол и цигари
плод и зеленчуци
мазета за бира цигари и всякакви разни други неща
аптеки галерии рекламни къщи фризьорски салони
зъболекарски кабинети туристически агенции фотоателие
книжарници за книги и книжарници за тетрадки и моливи
магазини за дрехи, за детски дрехи, за дрехи втора ръка
железария обущарница златарско ателие
магазин за ключове брави и катинари
за дамаски, за обувки, за компютри
публичен дом
Минавам сутрин обед вечер
и виждам пътешестващите врабчета
да я очуруликват
странстващи групово
от дърво на дърво.

та на този сгънат лист от А3, неуспешно ксерокопие на разказа на Оравец Имре за роднините му в Канада и за разпада на връзката с тях, освен стихотворението съм записал и припев на фолк песен (докато те чаках на масата от слънцето огряна, до стената на Фантастико, си пуснах радио Веселина): сянка е мечтата ми да съм с теб, вятърът сега ме разпилява (под него съм си записал на унгарски: meghitt pillanatok: интимни, задушевни мигове: когато вече не ми се четеше, бях си вече нахвърлял горното стихотворение, отидох в кухнята да си направя чай, дръпнах едно от пликчетата чай, който бях подарил на приятелите си от квартирата в хаджи Димитър (Мариана, Соня, Юра, Жеко), когато се върнах от Унгария, черен с разни аромати и в четири вида: ведро събуждане, спокойни минути и още един, който сега не си спомням, сложих джезвето на котлона, навън се развиделяваше, имаше лека мъглица, бях си пуснал, да, сега се сещам, тогава си бях пуснал Веселина и тогава записах тези редове, но вече не съм сигурен дали беше фолк или естрада, та докато теб те чаках на масата от слънцето огряна, пред стената на Фантастико, дочитах разказа на Оравец, на сполучливо ксерокопие, после един текст, пак на ксерокопие, от Вайда, рецензия за Против метода на Файерабенд (там съм си подчертал за оразличаването на Хана Арент между познанието, насочено към истината и мисленото, насочено към осмисляне, много ми допадат успоредиците между Хайдегер и Файерабенд, за това как казват едно и също, но на различни жаргони, но докато Хайдегер с лек пренебрежителен жест научните работници могат и да го пренебрегнат: а, само виденията на някъв си луд поет, то Файерабенд използва и говори техния език, използвайки дори добре обмислени, премислени и промислени примери и не могат просто така да игнорират текстовете му като безсмислени брътвежи, накрая съм си отбелязал нещо такова: човека на еврейско-християнската култура, за разлика например от човека на високата култура на Изтока, не на собствена отговорност, не с правото на собствения си суверенитет, а само уповавайки се на спасението или страхувайки се от наказанието, е можел да поиска да стане господар и собственик на природата. Единият Бог, пред когото човек не може да има други богове, който обаче полага грижа за всеки отделен индивид, само той е давал самоувереност на човека да си въобрази: може да бъде господар на природата), после дочитах за мъжката идентичност и така ти ме свари на мястото от слънцето огряно) (тук за миг спрях да си почина от писане и пуснах радиото, щраках от станция на станция, докато пак се спрях на Веселина, по едно време запя един плътен глас: че любовта и страстта само теб чакат в мрака, само теб чакат и само тебе търсят в нощта, а моя бог е любов и моя зов... и тук все не разбирах, преди това имаше една фолк-кавър версия на една песен на Шер - пееше удебелено: казвам ти, бейби, понеже съм крейзи, повтаряше горещи нощи, а каза дори и на английски: лив май сонм, което си го преведох като обичай моята песен, първото нещо, което се озова в ръката ми за писане, беше нобеловата реч на Кертес Имре, вчера на обед реших да си я чета подробно, стигнах до втората страница, на първата съм подчертал: засега самият аз не разбирам достатъчно ясно каква апория чувствам между това високо отличие и творбата си, респективно живота си; писането винаги съм считал за частно дело; Аз обаче един прекрасен летен ден стигнах до мисълта, че съществува само една действителност и тази действителност съм аз самият, моят живот, този крехък и даден за неопределено време дар); на един друг лист (дето рисувах на Виктор горе в Драгалевци куче в колибка, пред което има кокал, гледайки от Нарисувай сто неща): излъжи ме, че си ме обичал някога, давам всичко за теб, празнотата на града, сърцето ми бие за теб, коленичил пред твойта врата, но ти не вярваш; листът е сгънат на две, от другата външна страна е нарисуваната от Виктор къща, леко скицирана, все му казвах повече да натиска молива, докато рисувахме (бледо жълтеещи се контури, бледо синеещи се комин, прозорци и врата), от другата - макет за книгата на Оля, Пътна карта: една карта, разчитам Костенец, Гоце Делчев, Чепеларе и сред градовете, написани с черно, се белее името Оля Стоянова, като град сред други поселища, самото заглавие е вписано в черна лента, разполовяваща цялата корица и имаща едно странично рамо, в самите букви на заглавието прозират виещи се бели пътища, там на листа в бялото на маргиналиите съм записал едно изречение на Виктор: дъгата влиза в очите ми и тръгва с мен, до него: няма какво да му тежи, но сега не мога да се сетя, кога и как прозвуча (ясно си спомням как спотайвайки се, крадешком, тихомълком, набързо записвам тези думи да не вземат да ме попитат, а ти какво пишеш), ясно си спомням всякакви неща, как вървим с Живко в мрака по пътеката, проправена от животните към къщата, над нас ясното небе и блещукащите звезди, как готвя яхнията от тиквички (как беля лук, стържа тиквички, търся това, онова тук и там), как после докато ги разбърквам парата от дъха ми се смесва с парата на разбъркваната яхния, как Оля фино реже спанака за салатата от спанак и кисело мляко, а Живко прави въздушна възглавница за Виктор, как с Виктор тренираме бягане около маса, как се опитвам да го убеждавам да яде (ако не яде, стомаха му нямало какво да прави на енергия и така няма да може да тренираме бягане около маса, тогава разбирам, че съм голям изследовател) (ето сега се сещам, тук ще да е било, тичахме около масата на половин маса разстояние един от друг, Живко правеше въздушната възглавница, а Оля може би салата, по едно време май ми писна да се въртя в кръг и се обявих за победен, похвалих го колко добър бил, някой казва, няма какво да му тежи) (веднъж в началото на 90-те отидохме с една приятелка на японски джаз концерт, беше скучно и гръмко в зала 3 на НДК, излязохме и там някъде горе, при стълбите за слизане някак се заиграхме с едни япончета, те извадиха електронни часовници и се надбягвахме, ама съвсем на сериозно, поставях рекорд след рекорд, те се сменяха едно друго, за да се надбягват с мен, и в тази безспирна надпревара изневиделица загубих дъх, доповръща ми се, разтреперих се целия, едвам се довлякох до терасата, помня чернотата на небето, там някак се поуспокоих, после се замъкнах в квартирата си до Хемус), ясно си спомням как пея, как пламти камината, как на тъмно похапваме, как на светната лампа заспивам, как ми разпъват масата, как се пъхам в мумията и вече вътре си събувам чорапите, как се будя в зори, поддържам огъня, как се будя и ми се струва, че капчукът навън капчука, а било пращене от дървените цепеници, как Оля в полусън ми отговаря да съм слагал на много време нова цепеница, как като слагам от време на време по едно време разбирам, че идва момент, в който пращенето е досущ капчук, как виждам, че са дръпнали пердето, за да мога да чета, вече събудил се, как слънцето нахлува през отпердения прозорец, как се качвам на горния етаж да разгледам книгите и откривам всякакви, албум унгарско изкуство, албум американско (оттам си харесвам едни птици), литературна студия и части от Рибния буквар (стъкмил Димитър Янев, 1947): из отдел V, басни (темсили) 1. Кога се насилим, много измисляме: Една ожадняла врана намери едно гърне до половината с вода. Тя нито водата стигаше, нито можеше да притури гърнето. Тогава взе камъчета, та ги напуща вътре, и тъй водата се издигна и тя се напи.; също и Робинзон Крузо, доста старо издание, Трима с магаре из Рила (по-късно, една от главите се казва Содом и Гомор, ще отворя и ще почна, скачайки с поглед по редовете, да разказвам какво се случва, нищо не се случваше); как храня Виктор: намазал съм филия с лютеница, той се скрива под масата, а аз го търся, в камината, под малката маса, под леглото, в шкафчето за напитки, в радиото (чудно красив Комсомолец), накрая все пак го намирам и той изяжда една, а аз друга хапка, как обикаляме къщата и тогава прелита една сврака, как носим орехи на катерицата, как... и хиляди други разни такива подробности, и когато го чух, си помислих как ще бъде успоредицата на това, което четвъртък през деня ми се беше случило: в четвъртък цял ден имам часове, сутрин от девет вечер до шест, не очаквах първия ден да дойдат студенти, но дойдоха и с четвърти си взехме по-рано часа, обявих какво ще правиме и как ще се образува оценката от упражнението, после поприказвахме за това, онова, дойдоха и пети курс, с тях направих вече един съвсем редовен час, накрая излязохме да пием кафе, седнахме на слънчева маса на Зеленото (така наричат кафето между 3-ти блок на Университета и Института по биология), поговорихме си вече на български какви дипломни искат да пишат Радосвета и Наско, аз давах умни съвети, после се качих горе и както седях пред окото на компютъра, забелязах в тъмносивата подложка на екрана (онази под прозореца на Windows) да се отразява окото ми, а в него отразени отворения прозорец и нахлуващото грейнало слънце, бях наклонил глава, виждах леко очертани, но почти невидими безрамковите си очила, в тъмното на екрана, в горния тъмен ляв ъгъл на окото на екрана проблясва окото ми, тъмното ми око и отразителното ми бяло, виждах бръчиците около него, маслинено блесналата ми мазнееща се кожа, и така наклонил глава видях тъгата в слънчевото си око и си помислих: който трупа мъдрост, трупа тъга, после дойде Наско да снима един конспект, бях си пуснал Ани Ленъкс, която точно пееше хепи нау, което си мислех, че е щастливи днес, и помолих Наско да ми преведе припева, той превеждаше, аз записвах, сега забелязвам: със зелен молив, от другата страна на листа е седмичната програма на първи курс, Наско каза: въй, и куплетите били много интересни, попита искам ли и тях да преведе, казах да, пускахме по ред, Наско повтаряше на английски, което е разбрал, и ми го казваше на български, понякога се връщахме и поправяхме, обяснява ми кое с кое се римувало, махвам пренебрежително с ръка, реда - моля те, нека да останем - беше чуван първоначално като моля те, нека любовта да остане, а по едно време реши да замени спасих с избавих, което съм написал в скоби над спасих и ето сега преписвам на чисто тази така най-любима песен на Ани Ленъкс:

Денят като бомба те открива
било е любов дълго време тиктакала
кървим
Има дни когато няма какво да научиш
в точката в която няма връщане назад
тръгваш си

хей-хей
Спасих днес света
всички сега са щастливи
лошите неща далеч са си отишли
Всички днес са щастливи
тук са добрите неща и ще останат
моля те нека тук да останем

има милиони мили които трябва да нахраниш
и аз имам всичко от всичко от което имам нужда
дишам
нека да има болка във всеки знак
трябва всичко да открием
тъгувам

хей-хей
Спасих днес света
всички сега са щастливи
лошите неща далеч са си отишли
Всички днес са щастливи
тук са добрите неща и ще останат
моля те нека добрите неща да останат.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2005, № 3 (64)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.