ПИСМА ДО ПЕТЪР

(22)

Николай Бойков

web

26 февруари, 2.42-4.58

Днес сутринта продължих да си свалям текстовете от касетата на Вики Алмазиду, и сега, като запява Злато моме, изведнъж първите изречения много напират в пръстите ми и почвам да тракам на компютъра (пак ще да те найда, Злато моме), по-завчера, след като се бях събудил някъде къмто преди полунощ, прочетох пак коректурите на Изложение за пет мишки и Крилатите коне, после вече на 25-ти решавам да изям марципана на сестра ми (купих й го в Сентендре през септември, срока му на годност изтичаше на 25 февруари) (разказвал ли съм ти вица за нашите пари: Един куфарен търговец оставял по 50 лв. на митничарите, по едно време почнал да им дава по 30 лв., не че не им стигало, но решили да си попитат защо, нещо търговията ли не му вървяла, бизнеса ли западал: - Не, не - им отговорил той - просто си строя къща, а митничарите възкликнали: - С наште пари!?), марципана е нещо безкрайно вкусно, помня унгарците казваха: ах, марципана и примижаваха с очи, аз пък също казвах: ъхъ, марципана, в моето детство марципана беше някакво шоколадоподобие, горчиво, невкусно, с вкус на бедност (парите не стигат за истински шоколад) (Поведи ме натам, дето има дъга, има ручеи бели и бърза вода, поведи ме натам, дето бяхме деца, под върбата на двора с дъх на тъга), докато веднъж Томаш от Политехниката и тогавашната му приятелка, Кинга, не ми подариха марципан (една марципанена ябълка), дълго време не я изяждах, докато веднъж реших да се жертвам и оттогава и аз казвам: аха, марципана и примижавам с очи, марципана, сегашния, трябваше да го опазвам от попълзновенията на всякакви тъмни балкански субекти (Камен, Ивайло и др.), беше една тъмнокафява пръчка, дебела колкото показалец, оказа се с вкус на лешници, в единия си край беше леко изпръхнал (искам да се опитам да съживя песента, дето бавно си отива от света, аз дойдох като птица да летя, като нежен облак танца мигновен да спася със една сълза), докато го ядях, забелязах една хлебарка да щъка по масата сред книгите, които си бях купил вчера (Речник на най-новите думи, Речник на съкращенията, Приключенията на професор Попен в тресавището - Йошихико Фунадзаки, Ран Босилек: Незнаен воин, Жак Превер: Приказки за непослушни деца, Луис Карол: Алиса в страната на чудесата и Алиса в огледалния свят, издателство Отечество, 1982, с посвещение: на моята любима дъщеричка Райничка, с пожелание за приказен щастлив живот, мама Вили, 19.07.1979 г., София, Фердо Мравката) (Минава всеки миг край нас човек, а с нас той изглежда сам, душата му пулсира в ритъм нов от никого неразбран) (последните две си купих следобед от онази сергия при градинката между Университета и Парламента, страшно запазени са, бях дал фонокартата си на Кирил Василев да се обади, докато разглеждам книгите, минах да си я взема от Шипка 6, където той тъкмо купуваше чай, после не ми се прибираше, отскочих до редакцията на Az да питам това, онова, да си погледна мейла, да си поговорим за това, онова, там Краси Проданов го нямаше, приседнах до компютър, появява се едната Ева (Не си отивай, любов, нарисувай ми лято, в този зимен отчаян сезон, и нощта нарисувай, светла и свята, не си отивай, любов, не си отивай, любов, пролетта нарисувах като спомен за дъжд и сън, като остров, към който все плувам, не си отивай, любов, не си отивай, любов, есента не забравяй, нарисувай я гола и умна, и следи нарисувай, които аз съм оставила, не си отивай, любов.), показвам й новите си придобивки и тя почва да ми разказва как не харесвала Алисата, да ми рисува дървото, дето имало рози и там на една стълба - един глист, дето боядисва розите, търси мястото в книгата, аз пък й разказвам за откъсите, които гледах от филма, за появяващата се котка, да, тя си я имала, котката еди-кой-си й я бил подарил като плюшена играчка, докато търси глиста, дето боядисвал розите, намира моите части, дето разказвах, понякога се зачита и тук-там се засмива, после се появява и Краси, на него също се хваля, той пък разказва как като дете много искал Фердо Мравката, но майка му взела, че вместо нея му купила стихове за деца, това било истинската литература, а той не, та не, Фердо Мравката, докато разказва, ми се прищява да му я подаря, но ми досвидява, обещавам му, като я видя пак, да му я купя), та забелязвам хлебарката, която се крие сред книгите, провесените по кашоните коректури на първата страница на античния ми и детския ми брой, сред шарките на мокета, успявам най-сетне да я примачкам, бързо грабвам един лист от тези за водене на бележки, а тя със сетни сили, едва-едва крета към вратата, подлагам й листчето, забелязвам, разпечатка на първи вариант от Живота на Пръчко, за мравката (сега пишейки, преписвам от книгата, премахвайки абзаците) (Пръчко забеляза една мравка на тротоара. За малко да стъпи върху нея. Неочаквано изпита горещо желание мравката да стигне невредима до целта си. Тръгна след нея и бурно размахвайки ръце, отклоняваше хората от пътя й. Мравката не спираше на светофарите, пък и защо една мравка да вземе да спира на светофара?!, в резултат на което Пръчко беше принуден да напуска тротоара и на червено. Ставало голямо джамборе! Аз тук прекрачвам правилата, може би дори живота си рискувам - стреснат се закова Пръчко - за една мравка! Но след това съвсем отговорно продължи да размахва ръце, докато подопечната му стигна една пролука и изчезна в нея. Вкъщи на Пръчко му дойде наум, че какъвто си е късметлия, току-виж се оказало, че е бдял над живота на една много зла мравка) (Пак сънуваме сън, сън чудесен нали, много макове има и звън на пчели, на земята ще легнем до ручея там, ще отвориш очи, но защо ли си сам),подлагам й листчето, тя доверчиво се качва, аз го намачквам и смачквам, после изхвърлям в пригодената за кошче за органични отпадъци кутия от плодов сок (Мандарина, Морков, Лимон и Ябълка, първокласен сок, богат на витамини А, С, Е), опитвам се да си запаля свещите, моята и подаръка, но пак ми замирисват тежко, докато гледам как загасва клечката кибрит, след като размахвайки съм я загасил, тлее точно между главицата и телцето, после изведнъж се прекършва пак там и главицата обезглавена пада на пода (сън сънувам, чиста бързаща река, но тече в нея болката горчива на дъжда, сън, там се губят всички истински неща, есента е покрила светлината със листа), после чета писмата, нанасям последни корекции, преди да ги разпратя на първите им читатели (вписвам името Весо в речника, автокоректора ми предлага да го заменя с Вест), тук чувам Вики Алмазиду да пее: веднъж в живота принцът е сред нас, пея за него аз, та вчера след като направих всичко това, се уговарях с Лили за предаването на коректурите на превода на Филм, после пак сортирам листчетата от плика, тези, които си мисля, че са подходящи да ги използвам в този текст, ги слагам в кутия от шоколадови бонбони, лешник, после се присещам, че ако ги бях сложил в кутията от уникалните, щеше да е колко по-така алегорично, после ходих да се срещам с директора на БТК-то, или каквото и да е, после отговарях на мейли, разпращах Писмото до Петър, после срещнах Ивайло и се мотахме в коридорите на съдебната система, после ти звъннах отпред Съдебната палата да те питам кога ще грейнете и на нашта улица, после ходих до УКИ да взема коректурите на Преображения и Възходът на полковник Шутинг, после се отбих до ЛВ за ЛВ, поприказвахме с Пламен Дойнов за това, онова, после хапнал супа в Прерията се прибрах, после спах, после се събудих, пих кафе, счупих дръжката на каната на леля Клара, докато търсех кой е преводача на стихотворението Човека на Петьофи (завчера снощи, като се прибирах, се отбих до Пингвините на Ангел Кънчев, Темида тъкмо посягаше да заключва, беше получила Да нарисуваш сто неща, купих си и втората част (49 неща) (вече се научих да рисувам и охлюв), показах й Фердо Мравката и на нея й обещах да й я търся, а тя ми разказа как като дете баща й им рецитирал Лудия на Петьофи и Човека), после я лепих каната и после излязох, за да взема коректурите на Лили, още на улицата мярнах един младеж с бежови панталони като твоите, казах си: ти си навсякъде, хрумна ми да отскоча до закусвалничката под Кристин, където за пръв път те зърнах в кръголикото лице и гърбав нос на сина на арменеца Артур, но продължих надолу по Неофит Рилски, бях си пуснал пак Вики Алмазизу, крачех в слънчевата изнемога и зървах ту ухото ти, ту главата ти, остригана нула номер, ту носа ти в слънчевата изнемога, крачех в ритъма на:

Поведи ме натам към онзи спомен зелен
следи оставяй от мислите вик
Поведи ме натам в измислен пролетен ден
а пада сняг всеки миг всеки миг

Дълго вече е зима дълго вече вали
дълго ручея бял под леда шумоли
и върбата любима я няма сега
дълго вече е зима във наште сърца,

крачех в слънчевата изнемога и си спомних как една нощ на 2000,тогава съобщавах на приятелите си своята хомосексуалност, как една нощ пак крачех облян от светлината на витрините и лампите по Христо Ботев, бях в светлосините си дънки и анорака, един младеж, насреща идещ, ми каза здравейте, здравейте, му отвърнах, смутено ми се усмихна и аз му се усмихнах, и продължавах натам да крача в слънчевата изнемога и песните на Вики Алмазиду, и виждах лицето ти в лицата на други хора, извивка на вежда, пръст присвит, коляно сгънато, после се прибирах, купих си от Пиротска първом от едни кашони за по 50 ст. Стоманеното пръстенче на Константин Паустовски, пишеше приказки, но май се оказаха пионерски приказки и Чудакът от шести б - Владимир Железников, а после от антикварната Египетска любовна лирика, Бръшлянка, издадена от Ст. Александров, разрешена от министерството на Народното просвещение с № 13078 от 1928 година с четири рисунки и четири страници текст (Злато, ти златно ябълко), после си купувах чайове: лято, каркаде и липа (насипен), после се отбих долу при Вили Бушева да й подаря нейния охлюв, после търсих Младост на Модиани за Камен, но беше преопърпан екземпляра, който беше останал, междувременно срещнах Мария на Гурко, зърнах Фани и Панайотис, докато Мария се качваше в колата, с Фани си казахме сио, ходь водь, после срещнах Сашо и Невена, Невена ми каза, о, ти баница си ял, да, потвърдих, но и фъстъци, но откъде го знаеш?, попитах, о, Уотсън, елементарно, каза, имаш кори от баница по синята раирана жилетка, а и сега вече забелязвам люспичките от фъстъци (разказвал ли съм ти вица: Защо Холмс, никога не се оженва?, мислели дълго група негови почитатели, по едно време единият се плесва по челото и казва: - елементарно, Уотсън!?), после се прибирах, прибрах, коригирахме с Мина коректурите на Филм, ядохме препечени филийки със сирене, маслини и лютеница, изпращах я до спирката, проверявах си пощата в една друга Матрица, после се прибрах, събудих се къмто след полунощ, почнах да свалям текстовете на Вики Алмазиду и сега чувам: дето и да идеш, пак ще те найда, Злато. И обръщам касетата: поведи ме натам... ...дълго вече е зима в наште сърца.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.