Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМА ДО ПЕТЪР

(21)

Николай Бойков

web

24 февруари, 4.42-6.02

Вчера получих уокмен да слушам касетата на Весо, някога навремето в лудницата в Лом аз бях единствения от всички, които имаха радио, не го давах никому да го слуша, вечно стоеше в джоба на пижамата ми, понякога идеше някой и му позволявах за момент да сложи слушалки и да слуша, като радиото си оставаше в джоба ми, помня, когато баща ми го донесе, ме извикаха при лекуващата докторка, тя ми задаваше разни въпроси, с които да провери дали съм достатъчно с ума си, за да мога да го ползвам, после намигна на баща ми, той го извади и ми го даде, аз го взех и попитах дали затова е намигнала и дали затова ми задаваше тези въпроси, тя твърдо, но гузно отричаше, баща ми тогава беше забравил да донесе часовника ми, или поне така твърдеше, та следобед, след като написах предното писмо, се почувствах гладен, в хладилника имаше почти половин буркан домати, в една паница си нарязах лук, намачках сирене с вилица и изсипах отгоре доматите, изгълтах го с филия хляб, докато правех това, си пуснах радиото, нагласих го на Романтика, пееха си на чужди езици, по едно време зазвуча нещо, което звучеше познато и трепетно, запя Нона и аз извадих лист и червената дъска, за да запиша думите, които пееше Нона: преминават край мене години, отдавна забравени, минали дни, и полита съдбата ми в синьо безвремие в твойте бездънни очи, ще потъна в очите ти... ще се изгубя докрай, после продължих сортирането на листчетата, после дойдоха Невена и Сашо, бяха гледали втората серия на Хари Потър, изядохме последните три картофчета, гарнирани с маслинки и пихме чая от последните филтърчета, говорехме за това, онова, за това, как книгата била по-хубава, а актьорите изглеждали по-стари, но нали филма излиза след година, вметнах, те остаряват като в книгата, а някой отговори: да-да, но Дъмбълдор болен, преди смъртта си, снимал последните сцени, друг вметна: и затова бе толкова автентично измъчен, аз пък им разказах Героите на Саймън, едно семейство, бащата, технически гений, който вярва в науката, как тя ще разреши всички проблеми и премахне болестите, за рождения ден на сина си (самия Саймън) му подарява палатка, спускаща се над леглото му с дистанционно управление, майката, която се оказва болна от рак и умира пред погледа ни, като накрая наистина умира, двама чичовци, единия параноик, другия малоумен, една сестричка, и Саймън, който снима това и онова с камерата, изобретена от баща му, снове между квартирата на братята и собствения си дом и търси себе си (в началото на филма майка му на рождения му ден му казва нещо такова: да намериш себе си?, пътя си? е щастието) (след като ядохме супа с Весо, се запътихме към Университета и там някъде пътьом пак засегнахме въпроса за греха и бога, че грях е да се отклониш от пътя си, а аз казах своето изречение за бога: не зная бог, не вярвам бог, живея го (докато вметвам тези редове, се обажда Кирил Василев, когато ме пита какво правя, му казвам, че тъкмо вписвам в едно писмо как с някого си говоря за бог и греха, уговаряме се да хапнем супа в един)), та показах им Екзотичността на мутанта, постмодерните български есета и Одисеята на Омир, издавана ’28, Хемус, от печатница Доверие, с корица и цветни илюстрации от художника-декоратор Георги Атанасов и преведена в проза за юноши от Ран Босилек, после отидохме до Тропс къщата, похапнахме си, аз - пиле със зеле и макарони, бях забравил, че към пет и половина вече съм вечерял, та така се надумках, че даже отказах лешниците от пастата на Невена и Сашо, после се прибрах, заспах, събудих се, слушах радио, сортирайки всевъзможните хартийки, отделях едни, други изхвърлях: сметки, бележки за хонорар, разработения учебник за първи курс, упражнение по упражнение (помня: когато преподавах за първа година, по цял ден се готвех, преакуратно, минавах всичко поне по два пъти, ходех на гости на Ласло или Мария и скрупульозно обсъждахме всяко упражнение и всяка дума), листчетата от верижния превод от преводаческия семинар в Багойирташ 2000, аз го организирах, бучках хората, носех поредното листче от човек на човек, впоследствие чух, че било станало нещо като традиция, има едно кратко стихотворение на унгарски, то се превежда от някой, да кажем, на немски, после от немски на унгарски, после пак, да кажем, на полски и от полски на унгарски и т.н., докато могат да се правят двойки, накрая на заключителния лагерен огън, когато преводачите се опитват да си опекат сланина, се изчитат всичките преводи на всичките езици, голям смях пада (помня: на един такъв лагерен огън една преводачка се метна отзад на един унгарски поет, прихвана го през кръста и му зашепна в ухото, чувстваш ли жарта на тялото ми), записки от светски събития, покани, програми на унгарския център, диплянки за разни събития, програми от кино, стари преводи, набрани вече, текстове на унгарски песни, листченца с телефони, листченца с мейл адреси и пощенски адреси, някакъв Велин на два пъти с четирицифрен телефон, бележки със задачи за изпълнение, наброски на стихотворения от началото на 90-те, касови бележки, сметки за похарчени пари, замисли за вече осъществени текстове, текста, предхождащ 3 йеремиади (накъсах го на ситни парченца), записки от прочетени текстове, книги, на едно листче: научих, че да се самосъжаляваш значи да си губиш времето, 81, статии от вестници, намачкани листа на напечатани стихотворения от началото на 90-те (имах ги вече на чисто), едно писмо, писано много отдавна и неизпратено (но если я бы мог любить, не требует любви от тебя), и него накъсах на дребно, дребни листчета с думи за часовете по практически унгарски, които студентите трябва да обясняват, да кажем, изигравайки ги: твърдя, съжалявам, украсявам, паля, предлагам, представям си, почерпвам, приближавам се, целувам, напръсквам, забавлявам се, съветвам, тръбя, празнувам, нагърбвам се, подарък, дар, ангел, чичо, бейгли (коледен кекс), купон, член на семейството, песен, начало, коледно дърво, революция, грижа, традиция, великден, коледа, коледно дърво, касета, небеса, сътрудник, чичо (като роднина), календар, позната, вратовръзка, шампанско, пуйка, шал, бъдни вечер, обич, нова година, обичай, деня между новата и старата година, гости, мустакат, щастлив, прекрасен, огромен, вълнуващ, развълнуван, коледен, двудневен, различен, празничен, религиозен, започвайки, веднага, приятни празници, началото на декември, почвайки от нещо, ден, отбелязан с червена буква в календара (празничен ден), правим/слагаме си коледна елха, празнична вечеря, посещение при роднини, представи си, ах, че хубаво, нямам нищо против/не възразявам, разбира от нещо, аха, хайде по-бързо, само по-бързо, о, колко е прекрасно, честита коледа, честита нова година, има големи грижи, идва/отива на гости, сухо, сладко вино, национален празник, носи подарък на някого; на една купчина отделях тези, които ще ти ги препиша по-надолу: програма от унгарската прожекция на филма на Вим Вендерс Криле на желанието, Небето над Берлин, на нея стихове на Хандке в превод на Ласло Мартон: Гласът на Омир: Изредете мъжете, жените, децата, които ще ме потърсят, мене, рапсода, даващия глас, защото има нужда от мен, както от никой друг в света; Любовното признание на Марион: Да бъде сериозно, което е сериозно, дълго бях сам, но никога аз сам не живеех, когато бях с някого, бях често щастлив, но считах за случайност, че онези двамата бяха родителите ми, но можеха и да са други и защо този с кафявите очи е брат ми, а не онзи зеленоокия отсреща на перона?, приятелка ми беше дъщерята на шофьора на такси, но така бих могъл да прегръщам и глава на кон, ходих и с един мъж, бях влюбен, и пак така можех да го зарежа и да тръгна с първия срещнат на улицата; поглеждай ме или не ме поглеждай, подавай ръка или не я подавай, не, по-скоро не я подавай, и гледай надругаде, мисля днес е новолуние и няма по-спокойна нощ от тази, а в града никога няма да се пролива кръв, никога с никого не играх, но очите ми така и не се отвориха и не си и помислях: това сега е сериозно; най-сетне ще бъде сериозно сериозното; така премина младостта ми, но само аз ли бях толкова несериозен?, никога не бях сам, не бях аз бездругарен (társtalan), но нямах другар, сега няма да съжаля, ако тогава бих бил самотен, понеже самотата означава съм, който съм, сега вече мога да кажа това, понеже съм самотен, и писна ми от случайности, тук е новолунието, не знам дали има предрешеност: но има решимост, бъди решим!; сега ние сме времето, не само целия град, целия свят... ...ни дава своя дял, ние двамата сме повече от двамина, въплъщаваме нещо, седим на площада на народа и площада е пълен с човеци, които желаят онова, което и ние, ние да решим играта на всички, готов съм, сега е твой ред, в ръката си държиш играта, сега или никога, има нужда от мен, имаш нужда от мен, няма по-голяма история от тази на нас двамата, историята на мъж и жена, и тук изведнъж така, докато превеждам, се присещам: Марион е жена, която мечтае за съпруг (чета по-надолу: погледни в очите ми, двойник на неизбежното, бъдещето на всеки, който тук се тълпи на площада; вчера сънувах един непознат, той беше съпругът ми, само с него можех да съм самотна, преди него бях открита, съвсем открита, изцяло пред него, изцяло целостта му приех в себе си, и го затворих в лабиринта на общото щастие. Знам, че ти си!), но решавам да не променям родовете и да не вписвам нищо друго, някой друг път, в някое следващо писмо, междувременно от открехнатото горно прозорче долита глас: не иска да плаща, приближавам се до прозореца си, но оттам нищо не се вижда освен такси и някакви фигури, едната е като на борец, шмугвам се до наблюдателницата, но тогава вече таксито пали и изчезва, мъжа, наподобяващ борец, крачи тежко, до него една потракваща девойка на високи токове, стигат кооперацията, за която се говори, че там имало публичен дом, той влиза, тя продължава да потраква нататък, чезнейки в мрака, докато пиша това, пак някакви неучленими гласове и палене на коли, касетата, която си бях пуснал на уокмена, музиката на състава на Весо, отдавна е спряла, страшно много ми харесва, но ясно знам, още в първите няколко минути го проумявам, те нямат нужда от вокал.

 

 

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.