ПИСМА ДО ПЕТЪР

(20)

Николай Бойков

web

23 февруари, 15.45-16.55

Забравих да ти пиша, че после пяха и други песни, но аз бях вече станал изпод иконите, бях облякъл жилетката си на райета, дръпнал ципа и само чаках да свършат, на последната или предпоследната песен, не помня вече, любопитно надникнах да видя Аквата, понадигайки се на пръсти до една оградена с въженца икона, тогава един уредник ми каза да съм пазел паметника, после на изгреяло ми е слънце вече наблюдавах само ръцете на едно от момчетата, барабанещи по непознат ми инструмент, нещо като барабанче, но някак удължено и тумбесто, как правеше различни движения с лявата и дясната ръка, но невероятно съгласувани, как ръцете му плавно и меко отскачаха и се спускаха, леки и меки, уж разбягващи се, определено различни, но не разнобойни, ненапрегнати, нестегнати, нетвърди (веднъж си говорех с един алпинист и той каза как, когато трябва някого да ободрят да продължи, когато нещо се е закучил, му подвикват: стегни се, стегни се, докато всъщност не се иска никакво стягане, а отпускане и натоварване на необходимия мускул), и може би друг път ще ти разкажа как после смръзнал се прибирах, как се отбих при Калин и Лъчо, за да се стопля и ядох домашно сирене и кашкавал и мляко, завил се в одялото от агнешка кожа, как на следващия ден изгря слънце, как стоях облян от слънце в стаята си и слънцето ме обливаше, как с Весо, преводача от китайски, ядяхме супа в Прерията и си говорехме за това, онова и как ми даде касета да слушам групата им, за да съм станел евентуално техен вокал, как се обади Стефка да пита дали искам да бъда детегледач от време на време, как отидох да готвя супа топчета и кюфтета от картофи в Мария, но Алексис ме хвана за показалеца и ме заведе при книжките си, как играхме, как показвах на Фани през прозореца златното кубе на Александър Невски, но тя все не го виждаше, като държах Алексис под мишка изправен на перваза на прозореца и му показвахме прелитащите гълъби, димящите комини, проснатите чаршафи, лелката, тупаща черга, как уж оставен да ги пазя, заспивах, но не съвсем, а Фани ни пазеше, как с Невена и Сашо четяхме преводите на Геревич, Анна Сабо и Йонаш Томаш и нанасяхме последни корекции, те приседнали-прилегнали на пода пред компютъра, аз приседнал-прилегнал на леглото, как се стъмваше и запалихме свещите, едната, която си бях купил, другата, която те ми бяха донесли и в тъмното четяхме и поправяхме; как правех това и онова: газех калта на Женския пазар, тръгнал да си купувам разни плодове и зеленчуци: възкисели ябълки за леля Клара, жълти за мен, тиквички, копър, лук за яхнията от тиквички, която и досега не съм сготвил, картофи, как вървях по грейналите в слънце улици, купувах си книги, как си купих сирене, маслини, кренвирш и шоколадово яйце (вчера, след като изпратих преводите по мейла на Силвия Чолева, нещо ми се прияде, свърнах в бакалничката на ъгъла на Самуил и Неофит Рилски, точно до Прерията, заколебах се какво сирене да си купя, едното беше някъде към 2.80, другото - 2.20, на третото нямаше етикет и тогава продавача меко каза, вземете от това, родопското по 2.20, бабите много го харесват, а тях ги знаете, а и съм сигурен, на вас ще ви хареса, говореше меко и меко се усмихваше, после на няколко пъти обърка, докато да сметне маслините), как ми се падна таралежче в шоколадовото яйце, за което леля Клара каза, докато да почне Героите на Стивън, че няма бодли, а Камен, докато да почнем да обядваме варените картофи, сиренето, маслините и люти чушки, че било ми мравояд, как днес прахосмукирах огряната от слънце стая, бърсах прах, прах, после сортирах разни листченца за изхвърляне и на едно от тях намерих с чужд, неразпознаваем почерк следното: може би съм точката, в която слънцето достига целта си; как се озовах в квартирата на... името няма значение..., как седнах в хаоса на дискове, дискети, кутии от лекарства, обувки, хартии, пликове, чанти, чорапи, чаши, как седнах на фотьойла, как през прозореца струеше слънцето, огряваше лицето ми, а аз разпльоснал се слушах диск на Гарбарек и някоя, която пееше на странен непознат език, наподобяващ арабски или еврейски, слънцето грееше, после приятеля ми се прибра с приятеля си, простираха прането, тръгнах да си тръгвам, на масата сред хаоса на листчета, дискети, дискове, кутии, лекарства зърнах нещо изпринтирано, зачетох се: какво обича, какво би искал, какво не би, в приятеля ми приятелят му, хареса ми тъй много, че ми се прииска да го включа в писмо до теб, в Писмо до Петър, да ти го пратя, приятелят ми някакъв компютър човъркаше, приятелят на приятеля ми четеше някакво списание, попитах го може ли да го използвам, взе листа, сгъна го на четири, прибра го в джоба, наранимо, смутен, зачетен в списанието, каза не, примолих се, поне още веднъж да го прочета, да го запомня, да го запечатам в паметта, наранимо и меко каза не, а аз си тръгнах по огрените от слънце улици и мъчех да запомня, да си припомня и си повтарях да не забравя: обичам: сутрин да се събуждам до теб, да те гледам как дишаш:

бих искал сутрин да се будя до теб
да те гледам как дишаш
да нося ризите ти
заедно да готвим
заедно да ходим на ресторант на кино на театър
да съм заедно с теб сред приятелите ти
да си заедно с мен сред приятелите ми
да те поглеждам скришом горд със теб
да те гледам как нещо човъркаш
да ти казвам слънчице
да ми казваш слънчице
или каквото и да е
да вървим хванати за ръка по улицата
да откривам сантиметър по сантиметър тялото си
когато ти откриваш сантиметър по сантиметър тялото ми
когато аз откривам сантиметър по сантиметър тялото ти
да правиме любов
да чувствам докосването на рамото ти
да чувствам докосването на устните ти
с вкус на пърхотене на пеперуда
да чувствам докосването на бедрото ти с цвят на уплашен фавън
да чувствам докосванията на дъха ти
дъхът ни да се настига преварва
да поема един и същи ритъм
да се омесва
и да не знам дали това е моят или твоят дъх
да се радваме заедно на простите ясни неща
на светлината която нахлува в стаята ни
на прозореца през който поглеждаме навън
на въздуха който дишаме
на храната която ядем
на водата която пием
на огъня който палим в дерето
на дрехата която покрива тялото ни
на вратата която прекрачваме за да поемем в този град
на улиците по които вървим
на камъчето което отнасяме вкъщи
на листото което пада пред нас
на планината която зърваме тук-там като се разхождаме
на парка в който се разхождаме
на зеленчуците които си купуваме за да ядем
на тиквичките които пържим
на чашите от които отпиваме глътка вода
на телефоните по които един другиму се обаждаме
на книгата която тъкмо четем
на тетрадката в която пишем
на листовете хартия на които пишем
на химикалките моливите с които пишем
на столовете на които седим
на масата на която опираме лакти
на леглото в което се излежаваме спиме любиме
на фотьойлите в които седим слушаме музика
на деня който сменя нощта
на нощта която сменя деня
на котката която се отърква в краката ни
на цвърченето на врабците
на квакането на жабите
на бръмченето на комара
иска ми се заедно да ни подтикват да живеем неизбежните необходими радости
да правим любовта

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.