ПИСМА ДО ПЕТЪР

(19)

Николай Бойков

web

20 февруари, 3.09-4.38

Днес сутринта, когато се събудих и щракнах нощната лампа при компютъра и видях Сагата за есенната градина (сега при втория прочит за поправка на правописните грешки, премахване на някакви излишности, вмъкване на последни добавки, виждам, че съм вписал неправилно заглавието: Сага за езерната градина), знаех, че ще почна с онова преправено вчера от мен стихотворение от нея:

Поема за къпещото се момче

Водата се спуска като брачен воал по лицето ти
като прозрачна коприна на орнаменти от мидени бисери
като сянка на моето взиране в теб

Или по-просто казано
сега до мене в банята
те желая както мъж желае мъж
както змеят търси златната ябълка
и я открива
Защо са ни царските синове?

Сега в меката прегръдка на водата
присъстват само телата ни
те не са метафори упойващи звукоподобия
или знаци от древни трактати
а тела сред прегръдката на водите

Водата се спуска като брачен воал по лицето ни

19 февруари

имам един такъв проект да пренаписвам стихотворения от отношение аз-ти, което е мъж-жена, в отношение аз-ти, което е мъж-мъж, и един друг, който пък пренаписва разни други текстове и ги снабдява с биография, Нови стихотворения с биография се казва втория, а първия - Азбучни молитви, та вчера пре-съ-творих по-горното писание, после отскочих до евроцентъра да разпратя осемнадесетото писмо, интернета беше изнервящо бавен, после се разбързах към криптата за концерта на Аква, бях ги слушал вече в укито и в галерията за чуждестранното изкуство, ужасно ми харесваше (вчера по телефона обяснявах на някой, че магерицата била ужасно вкусна, после леля Клара ми направи забележка, че така не можело да се каже, обясних нещо такова: толкова ми харесва, вкусна ми е, че дори ужаса не може да ме накара да престана да харесвам или да ми е вкусно, все пак стигнахме до извода, че означава много ми харесва, премного, извънредно много, безкрайно много, неистово много ми харесва), когато за пръв път ги чух, бяха четири девойки и четири младежа, впоследствие младежите станаха трима, а девойките пет, снощи май бяха пет на двама (когато разбързал се пристигнах в криптата, се разбра, че няма да има билети (в понеделник минах да проверя ще има или няма концерт, не беше отбелязан нито в Програмата, нито в Компаса, или поне аз не го намерих, в самата крипта нищо не знаеха, вдигаха рамене, пратиха ме при еди-кой си в Художествената галерия, там ме увериха, че ще има и че билетите обикновено струват 2-3 лв), залата беше вече пълна, тоест сложените столове бяха вече заети, огледах, не зърнах никой от онези, които очаквах евентуално да дойдат, намерих си едно ъгълче, на което да приседна, извадих си малката червена дъска за писане, молив, лист за писане и острилката, едно момиченце нещо почна да се взира в дъската ли, в острилката ли, попитах иска ли да му нарисувам охлюв, не отговори, извадих си едно картонче, набързо стъкмих един охлюв, подарих му го, то ми благодари, после загаснаха светлините), знаех, че правят нещо адски интересно, едновременно пееха по две-три или четири различни народни песни, понякога дори различни и като народност, и се получаваше нещо безкрайно хармонично, цялостно и автентично, пътьом разбързал се, при Руската църква, чух унгарска реч, в крачка се обърнах и им казах на двамата заушанчени унгарци на средна възраст добър вечер на унгарски, jу estйt, после ги видях и в криптата, концерта почна, нещо ми глъхнеше на мястото, където бях приседнал, та се преместих на друго, там полуотзад виждах Диляна Манчева, как с бързо движение на ръката назад дава знак на Николай Иванов от Ом, че трябва да спре (някак така меко и бързо докоснах Калин на премиерата на Кула кора и (в)место което, че стига толкова, толкова е достатъчно, повече да не чете), виждах барабанестите приседнали младежи, свещичките, запалени отпред, ослепяващите лампи на телевизиите, седях и слушах и оглеждах, беше ми студено на краката в криптата с мраморен под, по едно време Николай Иванов изпя песен, която реших, че е еврейска народна, никога не съм го чувал така да пее, дори май си мислех, че не може, сега гласа му освободен се носеше и резонираше из нискосводестата зала (така се носеше гласа ми и в пригодения за лудницата бивш затвор в Лом, чакахме да ни обръснат брадите, това беше начин да излезеш извън решетките на отделението, седяхме долу в галерията, пред бръснарницата, жената обикновено не си даваше много зор, а и ножчетата май бяха поизхабени, мен винаги ме порязваше на поне три-четири места, порязаното затискахме с тоалетна хартия, стояхме и чакахме и ме помолиха да изпея нещо (винаги ме помолваха да изпея по нещо, ходех на гости по другите стаи и ме помолваха да изпея нещо на български или на унгарски, всяка стая си имаше любима песен), запях Лиляно, моме, Лиляно, гласа ми се носеше освободен и резонираше из сградата, тогава мина един от лекуващите доктори, името съм му забравил, ядно каза, че там било забранено пеенето, попитах защо, нима се страхува от него, сръчкаха ме да мълча, да не ме вържели отново (веднъж, някак бях обяснил нещо на същия този доктор, прилагайки разни фройдистки теории към думите му и преобръщайки ги, а той май ме идентифицира като тръгнал да буйствам, завързаха ме най-примитивно, с каишки и тел, на възли, полежах малко, не разбирах защо съм наказан, някак си се освободих от примитивните каишки, останах да лежа и той се появи и каза нещо такова, че съм бил успял да се освободя от каишките, нямаше никви други последствия)), докато гласа вибрираше, се сетих как се мотаех из Сегед, така обичам да познавам един град, без карта, лутайки се и блуждаейки в него, попаднах на една синагога, влязох, точно тогава един млад равин пееше нещо, гласът му изпълваше храма, носеше се и резонираше, аз седях и слушах на най-крайната скамейка, опрял гръб в стената; от време на време се включваха кавалджии (единия беше в пълно бойно народно снаряжение, другия официално черен), разнасяха се разни гайди, паузи инструментална музика, виждах: дадоха знак на официално облечения, той свали палтото, подаде го на стоящия до него и прискърца с обувки, изстъпвайки пред публиката, по едно време се появиха русокоса девойка на плитка и високи танкове и мъж, чужденец, чернокос азиатец, тя като пантера го хапваше, десетина сантима над него, виеше се и кършеше колена около него, тръсваше русата си плитка, лензеше се и кокетничеше, малко по-късно си тръгнаха, след тях дойде ред и на кавалджията с калеврите и другите народни аксесоари (той свиреше някак по-джазирано, по начина от джазираните дискове на Теодоси Спасов), виждах и регистрирах, по едно време осветителя приклекна някъде пред погледа ми, дънките му се опнаха и очертаха едно изкусително закръглено дупе, един възнисък младеж, с вирнат нос, въртейки небрежно глава, сновеше насам-натам, понякога записвах по дума, кърши колена, капа и калеври, и по едно време запя един мъжки глас, после се включиха и женските, пееха една от онези, дето се настигат и преварват няколко народни песни, затворих очи, не исках да виждам и фотографирам (когато за пръв път ни заведоха на симфоничен концерт, една жена нещо ни обясняваше, каза също да сме затворели очи и да почнем нещо да си представяме, когато почна концерта, си затворих очите и първия образ беше на гребящи гребци в лодка, в някаква вода, а после как лодката, греблата, гребците политват и се преобразяват на птица, плавно рееща се в небето), затворих очи, в студената зала чувах топлия глас, девойко, хубаво девойко, сред съчетаващите се с него други женски и мъжки гласове, чувах ги всичките заедно и отчленено (когато в Дебрецен ходех на хор, обикновено не чувах какво пеят тенорите, та затова минавах към сопраните, да не говорим - не можех да чета ноти, а само по две-три изпявания някак не научавах всичко, та там в Дебрецен веднъж сънувах, как пея в хор, тоест само песента сънувах да се носи цялостна и хармонична, чувах всички заедно и отчленено всеки глас, и собствения си също в целостта), виждах пред себе си размятани от вятър тревички, после развявани от вятър коси, после очи, лица, чувах гласа, чувах гласовете, пеещи гласове, но думите не ме интересуваха, после изневиделица чух, Че имам служба да служа, девойко.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.