ПИСМА ДО ПЕТЪР

(17)

Николай Бойков

web

17 февруари, 0.21-4.51
с две почивки от по около 20-30 минути

Вчера беше един много спокоен ден, навън грееше слънце, към 11 отидох до Дневник, пътьом ти звънвах оттук-оттам да те питам не искаш ли в този лъчезарен ден да се поразходим (така разхождайки се, знаех, ако някога станем приятели по любов (Любовници), когато ти звънвам, ще викам в слушалката слънчице, где си?), предната вечер бях на гости на Стефка, преводачката на Ортегата и Гасет, синът й Васко бил ме кръстил пи бойков, даже твърдял: едно от якетата й е мое (показа ми го, даже каза, ако ми става, ще ми го подари, но беше малко, а и закопчаването дамско, цветът обаче превъзхитително канелено кафяв), тя готвеше саганаки в керемида на балкона-кухня (миди с лук, моркови, домати и пласт кашкавал отгоре), а ние нещо си говорехме или правехме, той строеше кули oт строителя си и от кубчетата си, а после ги разрушаваше, аз рисувах охлюв (бях си взел Вики Алмазиду, от няколко дена все нея си припявам (твърде дълго е зима във наште сърца), когато касетата свършваше, я обръщахме заедно с Васко, издърпваме, изваждаме, обръщаме, там поставяме, а, така, браво, бутваме, натискаме първото копче), Васко рушеше кулите си, аз нещо си рисувах, сега се сещам: охлюва за Ваня, той ми обясняваше, аз го разпитвах и доуточнявахме какво ми казва, Вики Алмазиду пееше (поведи ме натам в този вятър зелен), понякога се появяваше Стефка и си разменяха реплики на испански, някак си научих гранде и мучос (голям и много), поко го мислех за споко, но забравих какво значи, имаше и едно менторес, което си е ясно, по едно време се звънна и се появи Доротея Табакова, която донесе вино и сусамени гевречета, присетих се за моята гръцка сусамена халва, с нея завързахме разговор за това и онова, Доротея е източник на всякакви прелюбопитни подробности, които прелюбопитно успява да разказва, как свалят гръцките гларуси (първия въпрос е откъде си, вторият женена ли е, третия - дали стигнахме до третия?, всеки от въпросите беше щателно и обстойно обхождан и обговарян), споделяхме опит от Гърция, там някъде около втория въпрос се разбра: в гръцкото общество (бях чувал например: в италианското един политик не може да е политик, ако си няма законна съпруга и законна любовница), та за един грък е нормално да си има законна съпруга, законна любовница, да отскача от време на време до кварталната проститутка, да забърсва по някой мъж, аха, казах тогава, никога толкова и така не са ме оглеждали мъже (защото си чужденец и ти личи, ми каза Панайотис), така опипващо и преценяващо, по едно време ми беше писнало, то бива, бива, ама толкова, хубаво е да съм харесван мъж, ама ми пренатежа от тези разсъбличащи ме мъжки погледи, жените как те гледаха, попита ме Доротея, на това наистина не бях обърнал внимание, лежахме си прилегнали като антични богове, разлели месата си на кушетката, тя отляво и на леглото до нея, аз отдясно и положил крака на едно столче, саганакито стана готово, междувременно Васко отвори острилката ми, разсипа боклучетата от нея, боклуците на пи бойков, съобщи, после взе една метла и лопата и почна да чисти, като обясняваше, че боклуците на пи бойков и пи бойков е виновен, даже наби с метлата стърготинките, и килима, после се поразбесня, скачаше нещо ядно върху бананите си за следващия ден, после се успокои, и вече усмирен гризеше хляб преди лягане в леглото на мама (ние някога като деца, за да забавим лягането, вече легнали, първом пак ни се допишкваше, после ни се пиеше вода, после... вече не си спомням), ние се нахвърлихме на саганакито и салатата с риба тон, по-точно аз се нахвърлих, продължавахме да си приказваме, аз си пиех чая, а Доротея и Стефка - сухото вино, разказаха как като деца играели на всякакви игри, как Доротея била тартора, и веднъж когато корабокруширали и вече пропълзявали на брега на съседния двор, Стефка станала и изтръскала водата от ухото си (това беше рутинна операция, когато изскачахме от Дунава, след като се бяхме пускали километри - заставаш на един крак, запушваш си ухото с пръст и подскачаш на един крак, изкривил надолу глава), Васко се прехвърли да спи в леглото си, ядохме и испански коледни сладкиши... не намираме думите... единия с кокос, кокосен, а другия с шоколад и хрупкав, шоколадовохрупкав, по едно време слушахме един испански бард, онази песен, Стефка се прибрала, вдигнала крака, за да отпочине и си го пуснала, без да светва, от улицата нахлувала светлина и тогава някак си я треснала тази песен и усетила екзистенциалната тревога, набързо ни я преведе, как девойките плетейки очакват своя възлюбен, но той нямало да дойде, и т.н., накрая ставаше някак въпрос за смъртта и че онзи, който пее, е мъртвец, аз губех нишката, защото беше вече десет, и заспивах, и тогава някак извадиха последния брой на ЛВ, не успях да устоя на предложението да прочета трите йеремиади, а и наистина мисля: те са за четене на глас, а и някак си гласът ми им подхожда, направиха ми набързо нескафе, после ги четох, когато свърших, забелязах: пак се възцарява онази тишина, когато не знаеш откъде да почнеш (и при Ивайло, когато четох по-дългото стихотворение на него, Силвия, Камен и Симеон, пак същата неловка тишина настана (kínos й казват на унгарски - мъчителна, измъчваща, понякога е тягостна на български (когато приятеля ми Томаш загина и отидохме с Анико на опелото му, това бях думите, които използвах, за да описвам случилото се, kínos и тягостно, някак си бе безчовечно в хладната и обезмълвена, непродумваща църква с потракванията и поскръцванията, без истинска човешка дума, препротоколно при явно напиращия да излезе потрес, и когато ни помолиха за минута да си спомним за него - затворих очи и пред мен затекоха кадрите: как за пръв път го виждам в коридора на укито, облегнал се на стената, облян в неоновата светлина, как впоследствие се изумявам, толкова млад и вече консул, и още повече, че ми е и набор, как го водех в Прерията, а преди го чаках пред Нисим, а той закъсняваше и аз в сумрака на телефонния апарат се обаждам да питам кво става, как веднъж Анико ни беше поканила с Иванка и седяхме около масата заедно и с Гюнтер, а те - той и Иванка - си говореха на полски, как ме кара към квартирата ми в Сухата река, а аз на Орлов мост, да, ясно си спомням светлината на лампите на Орлов мост, му обяснявам за една своя любов и как тялото и душата ми се отделили, когато кура ми се надървил, как когато се карахме за първи път с Атила Яс и когато потресен написах на един приятел, че това е личния ми 11-ти септември, потресен му звъннах от Слатина, не може ли да се отбия у тях, как можеше, как отидох, как разни унгарци гледаха някакъв филм, как после останах в хола, а отвън нахлуваше шума на Цариградско шосе, а аз си мислех, че няма да мога да заспя и ядох торта, как на сутринта ме попита пак какво се е случило, аз не извърнах поглед с напиращи, но не протичащи сълзи, а просто му казвам, че не е важно и че много ми е помогнал, за това, как ходихме до Надежда, за да откараме пак до същата тази Суха река компютъра ми (на него от много отдавна му викам Пешо, айде бе, Пешо, какво ми се туткаш, му казвам понякога, когато запецва), или как седяха в полумрака на стаята ми той, Лила и Анико на рождения ми ден някога през 2002 и ядяха боб (и това е моята метафора за Смъртта на Другия, която щях да разказвам или ще разказвам на един семинар - за Любовниците - невъзможността никога повече заедно да правите нещо с някого тук и сега, в този ти земен живот, а дали имаме друг, не знаем), бяхме се уговорили, във вторник вечер да докара тук, на Неофит Рилски от Хаджи Димитър компютъра ми, във вторник вечер, когато му звъннах, беше във Варна, на някакво мероприятие на посолството, в България беше техния президент, разбрахме се да се чуем в сряда по обед в посолството, когато звъннах, още не бяха пристигнали, следобед към четири ми бяха пратили една новина на медиапул (медиапул - заедно, а не кат две думи, и то с “а”, ми се струва по-добре), според която са загинали при автомобилна катастрофа посланика и военното аташе, но аз някак я прочетох като консула и военното аташе, седях и тъпо гледах окото на компютъра, после все пак схванах, че става дума не за Томаш, приятеля ми консула, отдъхнах, после все пак разбрах, онова случайно криворазбиране не е било заблуда, ами истина)); та някак си счупихме възцарилата се тишина (някой разгромил превода на някой друг, този другия бил ни давал острижен Омир, и накрая в две колонки пускал превода на оня и Омир на български), поговорихме пак за това, онова, аз си тръгнах, после на следния ден станах към пет, четох антологията на толерантността и си записвах разни неща (“да се избяга от смъртта - това съвсем не ви се вижда трудно, мъже; от низостта е много по-трудно”; “А ако мислите, че като убивате хора, ще попречите да се яви някой да ви упрекне в несправедлив живот, не мислите добре. Понеже този начин да се отървете от такива хора не е нито възможен, нито хубав; онзи е най-хубав и най-лесен - човек да не потиска другите, но да се стреми да стане колкото се може най-добър.” Платон, думи на Сократ при присъдата му; “Защото никой не се влюбва, ако първо не се наслади на външността, а радващият се на гледката съвсем не е влюбен, но става такъв, когато зажадува за някого, ако го няма и закопнее за присъствието му.” Аристотел, Никомахова етика; “Кога е нещастен един кон? Когато е лишен от естествените си способности, не когато не може да пее като кукумявка, а когато не може да препуска. Човек е нещастен... когато е изгубил благонравието си, когато е изгубил верността си.” Епиктет; “Какво иска живеещото, ако не да живее? Какво иска съществуващото, ако не да съществува?” Кузански), после четох текста, който ми прати Вайда за Кертес, за втори път ми го прати, за втори път го четях, и пак така както първия в мен избухваше силна неприязън към цитатите от Кертес - “Истината или моята истина? Моята истина. И ако тя не е Истината? Тогава заблудата, но моята.”; “Медиумът на духа на Аушвиц съм.”, но си харесвам един цитат от Ницше: “Този “благовестител” умира, както живее, както е наставлявал - и не за да “спаси хората”, а за да покаже, как трябва да се живее.” и края на този текст, говорещ за травмата на европейците от Аушвиц, която травма е най-голямата от времето на кръста, понеже е направила съучастници в престъплението (греха) всички онези, които по някакъв начин имали някаква връзка с него, с Аушвиц, за това, че Аушвиц позволява да надзърнем в криещите се в човешкото съществуване абсурдни възможности, че поведението в Аушвиц е пряко продължение на онова, което изискват модерните общества от човек, за да “успее”, тоест да оцелее; харесвам също и цитираната част от интервю на Кертес: “- И вие ли ходите на лов за дивеч? - Геншер пита учтиво Кертес. - Не, г-н Геншер, аз бях дивечът.”, харесвам и края, една история на Вайда: “И на мен ми се случи нещо подобно. Собствената ми кола с немски номер, в нея сме трима, Юдит и една наша немска приятелка. И ние се изгубихме. Дали гласът, изкривен от омразата, изкрещя тъкмо “Weg von hier!”, или нещо друго, вече не знам. Боя се, много се боя, че ако с нас не беше немското момиче, щях да изкрещя в изкривеното от омраза лице на този белгийски господин: Du, Arschloch, wir sind Juden! - и до днес се срамувам, че тази мисъл ми мина през ум. За казване, нищо не казах: немското момиче за късмет бе с нас.” и си мисля да пиша на вайдата, че за разлика от унгарския и може би немския, нещото, което става, случва се (корена на унгарската дума означава падам, от него се правят думи като падение, паднал ангел, греховно слаб, пропадане и т.н., освен това има значение на случване и ставане), българското събитие означава съ-битие, заедността на съществуванията ни, заедността на ставащото и случващото се между и с нас (поставянето в снопа); после по някое време си сортирах чорапите, на топли и на по-използваеми тънки и по-неизползваеми тънки, слънцето грееше, стаята ми плуваше в слънцето, понякога просто присядах и си седях, мижейки срещу слънцето, по едно друго време си писах дописката за философското кафене, не забравих да спомена какво са казали за любовта (да дадеш нещо, което нямаш) и задавах въпроса си (а не е ли по-скоро Любовта обратното: да получиш нещо, което нямаш, да се устремиш към някого и да намериш себе си), но забравих да впиша думите на Боян за смъртта, за даряването и дара на смъртта, малко преди да изляза се появи леля Клара да си препишела стихотворението за сватбата на Кристин Димитрова, в припряността не го откривахме, оставих й книгите, после излязох, минах през Дневник, изпратих няколко мейла, нарисувах един охлюв на госпойца Златева, пратихме ти и съмъсъто дали ти се разхождало, после се прибирах и пак се опитвах да ти се обадя, за да те питам дали ти се разхождало, прибрах се, пътьом се бях уговорил да ми дойдат на гости от Хаджи Димитър, сложих картофи да се варят, изтърси се Камен, с който си поговорихме за това, онова, слънцето все така грееше, тогава се сетих за това слънчице, с което бих те наричал, когато се обаждаш: слънчице, где си, ще крещя по улицата, после прах, спах, дойдоха от Хаджи Димитър, бяха гледали филма Специален доклад, поговорихме за това, онова, забравиха да вземат рибата, която ти нарисувах с молива от Гърция, зеленееща се, на оранжевеещ се фон и жълтееща се усмивка, разбързаха се, понеже дойде Анико, и с нея после си поговорихме за това, онова, разглеждахме снимки и тогава попаднахме на онази от рождения ден на Невена, Сашо я беше кръстил “Спящата красавица”, заспал съм на леглото, въздебеличък, на корема ми чиния с торта, после скокнах до Матрицата, после се прибрах и си легнах, зачетох се в една книга, която наскоро си откраднах (рядко крада, но все книги, преди държавния си изпит си откраднах Животът е другаде на Кундера, по-късно си откраднах есетата на Лукач Хаос и форма, на унгарски също са превеждани от немски, но се казват Душа и форма, Невръстните убийства на Пасков и Целувката на Костолани), тази се казва Огледалото, със седем приказки от Шарл Перо, Братя Грим и Ханс Кристиан Андерсен, на два езика, не знам кой е втория, с илюстрации на деца; легнах, щракнал лампата над главата си, и се зачетох в първата: Спящата красавица и гледах рисунките, орисничките са доста мъртвешкобледи, смъртнобледи, а пък принца - доста префинен и фемини, и четях, и тогава вече знаех, това би бил един край на това писмо - да ти преразкажа тази приказка по Огледалото.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.