ПИСМА ДО ПЕТЪР

(15)

Николай Бойков

web

13 февруари, 11.01-15.03

Онзи ден, когато бях завършил с последните поправки на двата неотворили се файла на Филм, преди да ги изпратя на Сонм, когато загасих компютъра, се чудех какво точно да почна да правя, дали да си изпера чорапите, или да се втурна в града да уреждам това и онова, изведнъж звънна телефона, обади се Мария и ме попита, дали в сряда нямам нещо важно да правя, нямах, тогава ми каза, че ако искам да се разходя до Солун за един ден, може да скокна с Панайотис, който бил имал някаква работа там, исках, уговорихме се да тръгнем в пет сутринта, като по-късно да ми се обади от къде, при по-късното обаждане на Мария се разбрахме да е в 4.15 и на ъгъла на Витошка и Патриарха, пред магазина за дрехи, жълтия ми часовник с поклащащи се ритмично ръчички (за момента съм ги парализирал, да не вдигат толкова шум), не действа като будилник, затова помолих леля Клара за нейния, навих го да звъни на три, после понеже не ми се спеше (докато чаках да звънне Панайотис, взех, че заспах), та приседнах пред компютъра и написах четиринадесетото писмо, после, написал го, към полунощ ми се приспа, легнах, събудих се веднъж към 2.20, после пак заспах, после пак се събудих към 2.55 и тогава вече станах, чаках да звънне часовника, но той все не иззвъняваше, когато го погледнах, се оказа, че не съм го навил, а само поставил стрелката на три, увих си в няколко салфетки синьото сирене с двете филийки хляб и кашкавала с двете филийки от премиерата на Александрия (нахута вече бях подарил вечерта на леля Клара), сложих си две книги за четене, една на български (Александрията на Гочев) и една на унгарски (Oh, che bella notte на Месьой), двата последни броя на ЛВ, листа за писане и разните други полезни и безполезни неща, навлякох си два дебели пуловера, един кафяв и онзи сивия, артистичния от камилската вълна с разширяващи се в края ръкави, отгоре нахлузих жилетката на сини райета, преметнах сухарника, бях се запасил и с шапката си на оранжеви, зелени и резедави линии, беше още рано, затова скокнах до Матрицата, после и до уговореното място, Панайотис дойде малко по-рано, първом се поспря на светофара, после сви, бил ме бил чакал на ъгъла при Фритьоф Нансен, но се намерихме, на Витошка; при малкото НДК една патрулка ни провери, тоест май само Панайотис, какво бил правел в България, документите на колата, после поехме към Кавала, излезли от осветена София (нощем все повече ми прилича на Будапеща, с осветените улици и преминаващи коли и хора), в тъмното си спомнях разни неща за общите ни пътувания, как веднъж пътувайки към Дебрецен през Румъния заедно с Мария и Фани през ‘99 или ‘98, сутринта на Железните врати чакахме митничарите да се сменят и почнат работа и ядяхме баница, как веднъж през 2002, цяла нощ препускайки през Сърбия, когато стигнахме Сегед, свърнахме в една отбивка и заспахме безпаметно, как веднъж пътуваме и се носи Димитрос Митропанос, как ‘94 двамата дойдоха с Мария в психиатрията в Дебрецен да ме навестят и ми донесоха, все още помня, голяма връзка банани, после се присетих и го попитах какво значи думата малакас, означавала чекиджия и се употребявала като нашата педерас, а младите го използвали и като българското копеле (здрасти копеле, как си, кво правиш), та тогава си помислих колко ли по-хубаво е да живееш някъде, където си крещят, когато искат да се обидят, чекиджия, или пък в един друг език, унгарския, където думата педерас има значение и на встрастено, страстно отдаден на нещо, в Погледът на графиня Хан-Хан става дума за един такъв компютърджия, не си спомням какво написах тогава, сега бих го казал маниак, маниак-компютърджия, приказвахме си за това и онова, тъмнината ни обгръщаше, само понякога в далечината иззад хълмовете се виждаше заревото на далечно селце, или пък понякога профучавахме през някое, обляно в светлина, по едно време, по един успореден ни път, успоредно с нас се движеха два фара, ту появяващи се, ту изчезващи в тъмното, стигнахме границата, на гръцката изведнъж се оказа, че има проблем, ходихме при висшестоящия, показваха на Панайотис някакви ксерокопия, после ме попитаха имал ли съм документ, че работя в Университета, нямах, аз мълчах и слушах гръцкоговорещи гърци (винаги когато чувам двама гърци да си говорят, ми се струва, че се карат, сега явно имаше нещо си), накрая все пак ксерографираха паспортите ни, записаха някакъв телефон на Панайотис и потеглихме, разказа ми, първия митничар бил казал, че съм му съдружник, а тогава трябвало да се удостовери това с документ, когато чакахме пред будката, се вглеждах в остроносото лице на възсухото митничарче, то си говореше по телефона, не знаех за какво, не разбирах, после излезе и отидохме при шефа, та когато се изяснило, че съм бил преподавал в Университета, това не изглеждало правдоподобно (когато го разказвах на леля Клара, тя каза: да, ти не изглеждаш като университетски преподавател, не си така изтупан и солиден) (само веднъж ми хванаха вяра, когато живеех в Банишора, в една от сградите, ограждаща четириъгълника на площадката, към която гледаше прозореца ми, се помещаваше фурна, те работеха още от ранни нощи, сутрин като ставах в три, се носеше фолк и трясък на тави с баници? с хляб?, та една сутрин трябваше да проверявам писмените работи от практическия унгарски, не издържах фолка, носещ се из площадката и утринта, отидох да помоля да го намалят, да не би да ми пречел, попитаха и продължиха да си го слушат със същата громкост, отидох до полицейското управление при Новотела, там събудих след доста обяснения с дежурния на входа дежурния началстващ, който разсънвайки се, приемаше оплакването, когато стигнахме до частта защо ми били пречели, при думата университет, изпити, проверка, някак живна, подробно си записа, даже погледнахме на картата къде е точно, малко след като се прибрах, дойде патрулка и намалиха музиката до нечуване, само някакви откъслеци се причуваха от време на време, никога преди и след това не съм успявал да задействам полицията при такива случаи), та минахме границата, Панайотис ми обясняваше, казваше ми, че бил готов и му го бил казал, че сме щели били да се връщаме до София да си взимам документите за преподавателството ми, бедния не знаеше, че и аз не знам къде ми е договора, по едно време по гръцки разгорещено, докато обясняваше, се разпсува за онзи малакас, дето бил лъгал, простака му с простак и т.н., да му отрежели ушите, тук вече не се стърпях и попитах какво означава това, да му отрежели ушите, да му отрежели ташаците, аха казах, да го сритат по ташаците, после наближавайки първото село, се отбихме да ядем гръцка баница, вече знаех: гръцката баница не е като българската, гръцкото кисело мляко не е като българското, гръцкото сирене не е като българското, разказа ми, че сутрин отваряли в четири, а някога в Суфли, когато се прибирали от работа като деца, отивали да ядат баница и пият нещо си, гръцка боза ли попитах, спряхме при баничарницата, срещу една сграда, която приличаше на банка, вътре имаше няколко стареца като от филм на Фелини, взрели се в окото на телевизора, където даваха репортаж за някакъв разбил се въртолет, поръчахме баница, една спанакос, а другата с кайма, гръцката баница беше като български бюрек, донесоха ни ги на масата с две чаши вода, в Гърция всичко се сервирало с две чаши вода (на връщане, когато ядохме магерица, също ни донесоха вода), тръгнахме, попитах каква е тази трапеза, дето разчетох на сградата, приличаща на банка, банка означавало ми каза, после минахме покрай една извисила се канара и след малко спряхме при една друга трапеза, с лющеща се стена, нашарена с графити, за да си тегли от банкомата пари, после се опитваше да се обажда от автомат, за да уговаря срещата си, аз през това време разглеждах, сградите бяха чуждо геометрично правоъгълни и плосковати, с големи балкони и дървени кепенци (същата плосковатост щях да забележа и в Солун, блокове, извисяващи се на по 7-8 етажа, с балкони 2 метра, на разстояние колкото да мине кола), само тук, където бяхме спрели, имаше една прихлупена бяла къщурка с керемиди и прозорци съвсем като българските, докато Панайотис чакаше, зърнах един светещ процеп на притворена жалуза, някаква жена като че ли се беше надупила, после се изпъна, съблече пуловера си, някой като че ли се въртеше около нея (когато разказвах за това по-късно на Панайотис, той каза гръцките мъже били повратливи), една ръка като че ли почна нещо друго да съблича, нейната се протегна напред и дръпна пердето, дори така малкия процеп остана осветен, наполовина заперден, но вече нищо не се различаваше, само някакви пробягващи, гонещи се сенки, по едно време на балконския прозорец на сградата отсреща се очерта мъгляво и сивеещо се ръка, която нещо придърпваше, ту перде, ту самата приплъзваща се врата, после продължихме, виждах разни непознати тумбести и нискорастящи дървета (дори тополите бяха не източени, а ниски и трътлести, въобще в Солун, когато се разхождах, всички ми се струваха такива, възниски и трътлести, с напиращи и разливащи се в опнатите дънки задници, само един русоляв младеж, излизащ от магазин за мобифони и мятащ се на мотоциклет, успя да ми хване окото със стройността си, с пристегнатостта и напетостта), та сочех и питах, а това кво, бяха маслинени дръвчета, а това - бадеми, а това - смокини (бяха някак великански израсли спрямо тези, които познавах), а това - тези не ги знаеше, тревата пролетно се зеленееше, покрай пътя се мяркаха по-скоро храстовидни дървета освен разните култивирани от човека дървесни насаждения (казаха ми, маслините ги берели от юни до септември, в зависимост от сорта им и от това, какви маслини искаме да станат), на едно място, на върха на едно уединено дърво, най-отгоре бе застинала една чернееща се птица, казах си сокол, или орел, или пък ястреб, по жиците имаше накацали врабчета, а вече прелитаха и чайки или гларуси, стигнахме Солун, не попадахме в задръствания, макар движението да беше натоварено, свалиха ме на Камарата, защото и без усилие го помнех, представях си се да питам Камарата?, ако се загубя (после разбрах, че в този град не мога да се загубя, още като влизахме, попитах там ли е морето, там беше винаги, дори да изчезваше, дори да свървах накъдето и да е, излизах на място, където знаех: ето там е морето, и знаех: натам трябва или не трябва да се спускам или да се качвам, после когато гостувахме на Зои, кумата на Панайотис, преди да тръгнем, отново му хвърлих поглед за последно, невъзмутимо, непотрепващо, застинало в ефирната си синева се разстилаше зад претрупаността от къщи, нейде в него прикотвен се очертаваше кораб), та слязох на Камарата, разбрахме се да се срещнем в два (мислех си, че сме се уговаряли по часовника в колата, разбра се по-късно - по самото гръцко време), спуснах се към морето да намеря обещания камък, стигнал го, проумях защо Панайотис твърдеше, че не може да си намеря камък от морето, какво толкова, един камък, си мислех, море и камъни, все нещо ще намеря, но се оказа, брега е пристегнат в бетон и камъни, само долу на двадесет-тридесет сантиметра под едва полюшващите се лазурно чисти вълнички наистина има камъни, но те по това време са недостижими, на места имаше стъпала, водещи към камъните, но в прехвърчащия сняг реших да не рискувам да се събувам и плицикам боси крака, бях излязъл на Бялата кула, тя щеше да ми бъде ориентир, ако се загубя, и после за да се намеря, тръгна към морето, от кулата нямаше как да не стигна до Камарата, веднага намерих разрешение на проблема с камъка, от иглолистните дървета, пак нискостъблени и трътлести, откъснах една шишарка с малко, но дълги иглички, много меки и приятни на пипане (въпроса с камъка щеше да се разреши по-късно, когато изпълнявах втората поръчка, да видя какво има в Ротондата, тя също беше при Камарата: защо така дълго я били реставрирали, отидох, видях, не ми стана ясно, може би е от времето на Христа, една кръгла църква, като нашата ротонда, само че не така сгушена и прихлупвана като нея, а много по-голяма, с чувство за широта, пространство, но без да потиска като католически катедрали, вътре беше опасана от скеле, в дъното имаше три икони, а пред тях застлана маса и май с някакви неща по нея, на излизане зърнах две камари рекламни диплянки, затиснати с камък, когато се престраших на втория път, взех изглеждащия по-лек, червенеещ се, Панайотис ми каза, че било къс керемида), до Бялата кула имаше една сграда с избушени прозорци, в една от чупките й растеше дърво, което се беше разпростряло, преплитайки клони и по покрива, промушвайки ги и през безоките прозорци, видях една черна котка, с бяло подгушие и бели лапички, казах й мац-мац на български, после циц-циц на унгарски, но тя не ме разбра и бързо се покатери на дървото, после, леко притаявайки се, се мушеше през клоните, проследих с поглед маршрута й и видях гълъбите, смирени, сгушени на покрива, тогава си извадих червената дъска и започнах да пиша, за да не забравя, макар сега пишейки, всичко да си спомням ясно, как котката се таи, как гъльбите се гушат, как по някой се присъединява към тях, как в попрехвърчащия сняг пиша, черна котка с бяло подгушие..., как ту пиша, ту вдигам поглед, и в един момент, записал нещо си, проумявам, че котката е изчезнала, няма я, а гълъбите все така усмирени си се гушат, после поех нагоре в попрехвърчащия сняг, вече си бях купил един пъстроцветен молив от една изглеждаща квартална или като склад на едро книжарница, моливите бяха сбутани в един ъгъл (някъде там преди книжарницата видях едните просяци, циганка, хванала дете за ръка, протегнала другата с недвусмислен жест, аз вдигнах ръце, след това доста често вдигах ръце, когато нещо ми казваха в някой магазин, пък аз не разбирах, другия беше сам просяк, сакат, добре облечен мъж, с патерици и плетена плосковата паничка, две млади момичета пуснаха някакви стотинки, те издрънчаха, а девойките се спуснаха към автобуса, спиращ на спирката, той хвана монетите, огледа ги, а после ги прибра в малката си раничка, преметната - сега като помисля и съобразя, на кое рамо и пипайки с дясната си ръка моето дясно рамо написвам - на дясното), после заобикаляйки кулата, сред няколкото разкланящи се плосковато иглолистни дървета прелитнаха гълъби, няколко гарвана достолепно пристъпваха по дебелия клон (сега се сещам пътьом, там, където видях гръцките тополи, на едно място, където те стърчаха, опасани от кипариси, отгоре на тополите личаха гарваните, както по есенно-зимните дървета в Дебрецен, само че бяха много по-малко), вървях по уличките, които бих нарекъл сокаци, една кола едвам минава по тях, огромните балкони са на метри разстояние, все едно си дишат във врата, няма въздух, няма пространство, всичко е нагъчкано и натрупано, зървах всякакви неща, които си записвах: младеж, носещ кафе в метална табла, застопорена с три ребра, събиращи се горе в метален полукупол, излиза на по-широката улица, някаква девойка писва, метва му се на врата, после той продължава в едната посока, а тя в другата (по-късно в пенсионерското кафене, където влязох да пия кафе, разни дядовци играеха на табла и карти, кафето ми се стори на приемлива цена, изчаках около пет минути, никой не се появи, тръгнах си, та докато чаках, разгледах по-добре това приспособление, на улицата ми се беше сторило, че трите пръчки могат да се свалят, но не, бяха здраво прихванати както за тавата, така и за полукупола), при високата ограда на задния двор на едно училище: детска глъчка, баскетболна топка, промушваща се през обръч, там стоеше една баба, държаща шише, можещо да мине за ракиено, с течност, наподобяваща ракия (по-късно, когато ядохме магерица, на попа на съседната маса занесоха едно такова, попитах и това кво е - Панайотис обясни: вино със смола, вече бях уморен, не попитах ква смола), вървя, сподирян от цвъртеж на канарчета, понякога виждам клетките им, проснатото тук-там пране, вече в по-горната стара част, сред невъобразими разлики, един порутен коптор, в който явно живее някой до супер модна къща, едно запустяло стълбище, по него четири кутии с надпис (разпознавам единствено думата газ), кабел, преплитащо спукащ се отгоре и стигащ до половината, смачкана кутия кола, цялото е обрасло в трева и дребни пробиващи храсталачки; оранжев багер върху купчина тухли, керемиди, има вид сякаш от години стои така, в едно междукъщно пространство - един ръждясал, полегнал мотор, прехвърча сняг, а аз записвам: багер, оранжев, кабел, кутия кола, по едно време минавам край едно място, откъдето се носи алехерото на трите испанки от телевизора, тогава изграква гарван, вдигам поглед и го виждам на телевизионната антена на срещуположната къща, прибирам дъската, заедно с листата, казвам: каквото запомниш, запомниш (дори сега не ги ползвам, само след като ги преглеждам набързо, виждам, че пише кабел, а аз съм написал маркуч, бързо подменям маркуча), продължавам надолу, минавам по улиците, покрай Ротондата се озовавам на пазара (ще се разбере по-късно, че било пазарен ден, на купчини всякакви дрехи, изглеждат ми като евтина турска стока, по-нагоре портокали, мандарини, домати, салати, краставици, круши, дюли, зеле, на едно място домашна ракия, има част с риба, старици теглят пазарски колички, но само от метални, кръстосани пръчки, едни са по-нови с лъскави ребра като колички от супермаркет, други са по-стари, малко допотопни и несръчно заварявани, всички крещят нещо, ясно отличавам малакасите, блъсканицата е като на Женския пазар, мисля да си купя евентуално шапка, но никъде не продават шапки, забелязвам, почти никой и не носи, и се отказвам да търся, после ми се иска да купя мандарини за подарък, но почти всичките са с големина на портокали и на цени не по джоба ми, преценявам, че ако купя такива, няма да стигнат за всички да почерпя (по-късно когато ядем магерица по съвет на Панайотис, ще купя мантолато, което било като локум и сусамена халва)), вървя и влизам тук-там, казват ми калимера и аз отвръщам калимера, други ми казват ористе и аз отвръщам ористе (когато ще се отбием при кумата на Панайотис, тя ще каже ористе в една ситуация, от която ще е недвусмислено, че това значи заповядайте), вървя и си купувам от една ухаеща на топъл хляб квартална фурна със запарени прозорци нещо като кифла, което се оказва поизстинало, но все още вкусно, с доста шоколад по средата, забелязвам многото захаро-не-знам-си-какво с разни бонбони, решавам да ти купя нещо оттам за подарък, в една странична улица, поотдалечена от центъра, зървам една малка, но спретната и не туристически лъскава захаро-еди-какво-си, виждам разни такива неща, които са и май малко по-евтини, показвам един паралелепипед, обвит със станиол и показвам с един пръст, че искам от него, продавачката пита дали един килограм, казвам но-но, и пак показвам показалец, че само едно парче, тя идва и изважда два паралелепипеда, аз взимам единия и показвам електронната везна, а, ена, казва, измерва го, изчислява, тогава мярвам и едни рулца, по-скоро солени, посочвам ги и вече давайки знак със палец (дотогава съм се сетил, че на унгарски така се сочи колко бройки), казвам ена, тя разцъфва в усмивка, премерва ми ена, пресмята, виждам, че общо трябва да платя около 0.62 евро, почвам да броя стотинките си, стигам до петдесет, тя ги замита с шепа и с недвусмислен жест ми дава да разбера, че е достатъчно, тръгвам си, вече отвън през стъклото й махвам с ръка, тя грейва в усмихва и също ми махва (докато описвам това, изведнъж отвън от сипещия се сняг се чува пропискване на сврака и се сещам за прелитащата сврака над мене някъде из улиците), продължавам да обикалям, виждам онзи пощальон, с химикалка зад ухото, когото видях за пръв път, когато за пръв път ми казаха ористе и аз отвърнах ористе (на други места ми казват грация), значи пак съм тук, по една от скъпите улици виждам един старец да бута една метална количка, като тези за варена царевица и да крещи салепи, отдалеч го следвам, по средата стърчи метална кана, на едно място двама, които идентифицирам като гърци, си купуват от салепито, когато плащат, зоркия ми поглед бързо пресмята, че е две евро, решавам да рискувам, купувам си салепи, с черпак салепаджията ливва в пластмасовата чаша, но не от онези размекващите се, а т онези по-плътните, които ги има например в кафенето на Раковски, малко след пресечката с Неофит Рилски къмто площад Славейков, след пицарията, та ливва черпаче от салепито, после поръсва с нещо (канела), после пак черпаче, вряло е, опарвам си устната кухина, изчаквам, но все не изстива, а аз вървя, после ми пари по хранопровода, но не ме прогаря, тогава някъде виждам и сакатия просяк, когато поизстива, е много вкусно (разказвам на леля Клара за салепито, а тя казва: а, да, имаше такова и в София, салеп, продаваха го албанци, сипваха го от едни гюмове, носени на рамо, от кранчета), вече знам всичко, което мога да знам за този град за времето, което имам: за боклуците из задните дворове, за угарките по спирките, за хартийките из зелените островчета по тротоарите, за празните книжарници, където дори не ти казват и калимера или ористе, за хората и магазините, не искам повече да знам, искам някъде на тихо и уютно да приседна и да пия кафе, присещам се за онова забутано кафене, откъдето излезе младежа с таблата, и почвам да го търся, мисля, все някак ще изляза на него, както все излизам на китайския ресторант фънг мънг или нещо такова, обикалям, като влизам на едно-две изглеждащи нормални места, но канския шум от надвикващи се хора, надвикваща ги музика и надвикващи ги зарчета бързо ме изхвърлят навън, обикалям и търся, пак се озовавам на пазара, където чувам руска реч: нас не допустят торгавять, и сега вече разбирам кви са тези гръцки тетки с дисаги в онази странична улица при Камарата (на излизане ги виждам да излагат по черджета стоката си), вече съм мярнал един-два интернет клуба, в единия не успявам да се оправя да попитам колко струва, в другия, поучил се от неуспеха си, написвам на лист 30 minuten и една въпросителна, отговарят ми едно евро, сядам, нямам писма освен от Михай Вайда на адреса ми в яху и от Чаба Сабо, на адреса ми в мейл.бг, пиша им, че им пиша от Солун и вече ми е писнал този град, че съм пил салепи и ял гръцка баница, видял пристегнатото в бетон море и изкачил се на хълма, после ти пращам и един виц, свършва ми половиния час, излизам и потърсвам църква, за да запаля обещаната на Панайотис свещица и пусна едното евро, което ми даде за тази цел, бях вече видял прислоните отвън при многобройните църкви и църквици, захлупвани от жилищните сгради, в една от тях пускам еврото, паля свещица и я набучвам в пясъка, покрит от дебел пласт разтопен восък, колебая се в кой два часá трябва да се срещнем, два гръцки, или два от часовника на колата, в един по гръцко съм там, мотая се напред-назад, докато се мотая в ръмящия дъжд (преди това прехвърчаше сняг), виждам едно куче да приляга в лехата съвсем като наш Лалчо от входа, Панайотис го няма, опитвам се да му звънна, за да му кажа къде ще вляза да пия кафе и да си чета Александрията, но ми казват веднъж на гръцки, веднъж на български, че няма връзка с него, присядам и си изяждам двете филийки с кашкавала и почти всички маслини, почвам да правя разни кръгчета по страничните улици и едва тогава зървам и онзи стройния русоляв грък с пристегнатото дупе, излизащ от магазина за мобифони и мятащ се на мотора си, и все проверявам при Камарата по телефоните колко е часа (въобще, вече съм установил, много малко телефони има, и поне половината са изпочупени или дефектирали), по едно време виждам Панайотис при телефоните, след това се отбиваме при кумата му, пием фрапе, разбито с миксерче, те си приказват, а аз заспивам на дивана в дневната, вече погледнал от двата балкона, после ме будят, поемаме към България, пътьом ядем магерица, супа от дреболии и картофчета и сок от лимон, безкрайно фино вкусна е с този лимон, сервиращия ни младеж изведнъж проговаря на български, когато разпитвам Панайотис за другите ястия, изложени на витрината, но знае само толкова, зеле с месо, кебапче и цената, пътуваме, по едно време му звънват по телефона, говори на унгарски с тъщата си, аз съм Гърция, когато къщи, говори, казва на унгарски, но аз разбирам какво иска да каже, както и тъщата разбира какво иска да каже, стигаме си в България, малко преди границата си слагам другата шапка, ядем в омw промоционални пилешки крилца и пържени картофки и наблюдавам хореографията на краката и телата на създаващите наглед за заедност младежи, ядящи промоционални пържени крилца и картофки, помолвам за плик, за да прибера кокалите за Лалчо, прибираме се, прибрал се давам кокалите на Лалчо, взимам до изнемога един горещ душ, лягам си, на сутринта в три виждам, че ми липсва кутията за очилата с парите, после освен нейната липса установявам, че липсва и паспорта, шапката, тефтерчетата, звънвам и в колата намират разсипалите се на задната седалка: паспорт, шапка, тефтерче с телефони, тефтерче със задачи за деня, кутия за очила с очила и пари, лъжицовилицата ми, жълтата ножовка, прозирната кутия за дискети с една дискета, прозрачно полиетиленово пликче с картончета за писане.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.