ПИСМА ДО ПЕТЪР

(12)

Николай Бойков

web

10 февруари

Днес, събуждайки се към два без петнадесет, първом си мислех, един без нещо е, първото нещо, което забелязах, бе грейналото небе, само долу в ъгълчето на прозореца се белееше някакво облаче, дотътрих се до кухнята, която също беше меко огряна, направих си кафе и някак бях привлечен от грейналата стая, от кабинета на ъгъла на Асен и Неофит Рилски, на сутринта бях работил върху файловете с Филм и Преображения, по едно време вдигнах поглед, небето над подаващия се калкан на кооперацията при Витошка наподобяваше на пушек, в синеещите се облаци бяло прозираше небето, малко по-късно в една такава прозирност слънцето ме слепи, после бях минал през редакцията на Литературен вестник, бях си грабнал един последен брой на Едвин Сугарев, Де е България, и бях писал с несвикнала и несръчна ръка, почвайки отново и отново с неизтриваемия черен дебел маркер, даден ми от Петя в укито, подложката за под 3-те Йеремиади: 3 Йеремиади (техники за обезкостяване на текстове) “Аз вървя по пътя си, а ти вървиш по своя. Не съм на този свят, за да оправдая очакванията ти, и ти не си на този свят, за да оправдаеш моите. Ти си си ти, аз съм си аз. Ако случайно се срещнем, това е прекрасно. Ако ли не - нищо не може да се направи.” гещалт молитва, после минах през книжарницата на Темида, за да й напиша истинското посвещение на облака, който й бях нарисувал: Плачат само щастливите, бях си купувал питчица от 25 стотинки с вкус на фурна, големи сочни черни маслини и бяло, малко и то сочно сирене, после набързо обядвах, четвърт питчица, три маслини, четвърт от парчето сирене и туршия, накрая прилегнах и запрелиствах броя на ЛВ, спомням си някъде там заспивах, където Богданов казва за липсата на чувство за празник (сега търсейки онова негово изречение, попадам на други, с които съм много, ама много съгласен, за малките общества и малките граждански общества. Един от интелектуалните признаци на липсата на общество - оставането при общите въпроси, абстракции и моралните положения, чета за диверсифицирането на обществото, колко ли хора знаят какво означава тази дума, навремето, когато Анна-Мария Тотоманова беше писала за диверсификацията на висшето образование на първа страница пак на този ЛВ, се оказа, че никой не знае или дава обяснения като разпад, разбягване, впоследствие намерих определение за това в книгата с есетата на Георги Гаргов - Запомнени думи - когато дадена социална единица, група ставала самостоятелна, осамостоятелствувала се, сдобивала се с други нови функции (набързо разлистих есето за организациите и там открих неговото определение: натоварването на отделните обществени клетки с автономност и качествено различни функции), а по-нататък, съдбата на България и моята лична съдба не съвпадат. Единственото, по което работя в момента, е по създаването на малко общество. Ако всеки се заеме с подобно нещо, ще допринесе за неясния хоризонт на това, което наричате “национална съдба”), заспивах и почвах да пиша едно писмо за делничните ни насущни празници, но заспах, събудих се, затътрих се към кухнята, после привлечен от кабинета отидох и се взрях навън от аквариумното око на прозореца, навън пъплеха хора и коли, изпих си кафето, после взех жълтата си прозрачна дъска за писане (купих си я за премиерата на Животът на Пръчко), няколко листа и молива и опрял едната си ръка на дъската в стъклото и черчевето на прозореца, а другата в корема си, започнах да пиша, да записвам видяното, двама засмукали се младеж и девойка, когато свиват от Неофит Рилски по Асен, той си избърсва ъгълчетата на устните, после я прихваща през кръста, а тя пъха ръка в джоба на дънките му, двама младежи, пак свиват по Асен, нещо оживено си говорят, единия е рус, а другия чернокос, ръцете им се допират в подлакътника в онова уж-недопиране, майка с полиетиленова торба и дете също с такава, тя в оранжево елече на Чистота, то доста пораздърпано, но не омърляно, а небрежно, като при игра, една дама в черно, с черни блеснали гарванови коси, говореща по мобифона си, и тя както всички досега свърва, девойка идваща от противоположната посока, от Христо Ботев, в оранжев панталон и щръкнали наушници на ушанката си, в ъгъла на прозореца забелязвам две пушещи и препичащи се на слънце девойки, които впоследствие се понасят полюшвайки се по Неофит Рилски нагоре към Витошка, минава младеж, разтърсващ бедра, ситнещи дами, девойки, кършещи снага, старици с торби, млада жена с развяваща се коса и мъж на около петдесет в черен балтон и чиновническа чанта, вървят успоредно, създават впечатление за заедност, но при Асен той избързва, преминава пред една червена кола, а тя изчаква, тогава киха и аз почвам да чувам шума от улицата, изскръцванията на колите, боботенето на моторите, включващите се сирени, после минава колоездач, младеж с цигара в уста дърпа една пазарска чанта на количка, срещу него, но по другия тротоар - един младеж в черно яке, бял панталон и коса на опашка, в ръката си носи черна пластмасова чанта, двама старци достолепно се придвижват към магазинчето на арабина, една девойка, при стопа вади огледалце и червило, начервя устни, после пали цигара, един оплешивял белокос старец, после се разминават младеж и девойка, вдигнали слънчевите си очила на косите, и двамата са тъмно кестеняви, една жена с плик с тоалетна хартия и носни кърпички, брои си парите, после пъхва портмонето в джоба си, два знойни демона поклащат знойно бедра, косите им се развяват, на гърдите им се полюшват мобифони, баба и внуче, в ръката на внучето плик, в който първом виждам книжка, но после решавам, че е блокче и пастелни бои или моливи, вятъра люшва клоните на брезата пред прозореца, настъпва някакво затишие, прехвърча врабче, чакам някакъв знак, за да престана да записвам, после потока пак се понася, коли, хора, все различни, но неоразличени, циганин с бейзболна шапка и два плика, единия жълт от Била, почти се пъхва в кофата за боклук, после едно момиче в сиво яке нещо стои и нещо незнайно прави, тогава забелязвам, че колата до кофата е все още покрита със пласт сняг, минава гологлав мъж с лъщящо теме, в ръката му се поклаща кутия с надпис Sony, не различавам по-точно на какво, връща се девойката с гарвановата коса, която носи в плик някакви пластмасови кутии, пълни с някакво ядене, потракват токчета, под дъската си виждам пръстите и тогава в лявото ми ъгълче се появяват младежа и девойката, дето се бяха засмукали, поклащайки се меко и плавно като водорасли от аквариум, той кихва, после отново заемат позната поза, свърват по Неофит Рилски, поемат към Витошка, едва-едва се влачат, при магазинчето се губят зад преплитащите се клони, подаващи се иззад отсрещната къща.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2005, № 2 (63)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.