Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРЕЩА

Наталия Александрова

web

Маги се събуди от силното иззвъняване на будилника. По дяволите, по дяволите, по дяволите... Стана и по пижама се затътри към банята. „Гадна, студена вода.” После се върна в стаята, постоя малко в леглото, клатейки си краката, след което със сетни мъки си нахлузи униформата. В кухнята нямаше никого. Нито в хола, нито в спалнята. Моля - благодаря, че ме изчакахте! Маги набързо взе оставените на кухненската маса сандвичи с нещо си и за пет минути ги унищожи. Грабна полускъсаната си раница и излезе от къщи.

Беше хладна, мъглива пролетна утрин и последното нещо, което му се иска на човек, е да чака автобус. Кой идиот, освен мене, ще дойде тук толкова рано? Маги обикаляше в кръг и зъзнеше. След около десет минути автобусът дойде. Не беше претъпкан, но и нямаше празни места. Тя се хвана за един железен прът и се облегна на него. Загледа се през прозореца.

Мъглата беше гъста, очертанията на сградите и минаващите хора се виждаха трудно. Каква красота, какво изящество! Маги извърна глава, ядосано сви устни и кръстоса краката си плътно един до друг. Някакво момче на две крачки от нея се опитваше да погледне под полата й.

 

Какво иска едно средностатистическо петнайсетгодишно момиче от живота? Да е нахранено, да е обуто, да заспива с любимото си списание, да се събужда с любимия си сериал. Да няма проклето училище. Маги се чудеше кой ли извратен е измислил училището? В крайна сметка, независимо от полезните знания, резултатът винаги е скъсани нерви. Утринният хлад още щипеше, но мъглата горе-долу се бе вдигнала. Сгради, сгради, сгради... А, ето го и прекрасното ни училище! Момичето се поколеба, нямаше смисъл да отива половин час преди звънеца. По-добре да свие в някоя странична улица и да изпуши една цигара. Маги не обичаше да пуши сама, но сега нямаше друг избор. Въпросът бе къде точно да отиде. Училището бе сборен център на около десетина тесни криволичещи улички, всяка досущ като останалите. Маги си избра най-близката, която всъщност представляваше широк процеп между гърбовете на няколко къщи. Цигара. Запалка. Дим. И ако не си напред с материала, може и кашлица. Маги рядко стоеше на едно място, същото важеше и когато пушеше. Краката й нервно се разхождаха напред-назад. Днес трябваше да я изпитват по биология за срочна оценка. По дяволите! На кого му е притрябвала скапаната биология? Запали втора цигара и се зашляя безцелно из уличката. Чудеше се колко от хората в града са ученици като нея. Колко от тях са будни? И колко от будните пушат? Следвайки бързината на мислите си, Маги бе ускорила крачка, когато изведнъж се препъна в нещо и падна по очи. Изправи се с ругатни. Проклет калдъръм, трябва да го забранят! О, не! Коляното ми, чорапогащникът ми, не-е-е...

 

- Съжалявам!

Маги вдигна очи от коляното си и зяпна. Точно срещу нея, на две педи разстояние, стоеше един хилав, малко разрошен младеж, който извинително й подаваше ръка. Тя отстъпи назад.

- С...съжаляваш?

- Да, съжалявам! Бях заспал тук някъде и ти се спъна в мен. Съжалявам. С нещо да помогна?

Маги съвсем се обърка. Този пък откъде се взе. Защо му е притрябвало да спи на проклетата улица?

- Ъ-ъ-ъ. Имаш ли салфетка?

- Салфетка? Не, боя се, че нямам - младежът поклати глава. - Но ти, разбира се, не можеш да отидеш така на училище.

Тя усети силна болка в носа си, докосна го и разбра, че кърви и там. Паникьоса се.

- О, Господи! Ами ако е счупен...

- Не е счупен - той се усмихна. - Повярвай ми, виждал съм ги доста.

Това никак не ме успокоява, ако искаш да знаеш! Нали не става въпрос за твоя нос!

- Слушай, ела с мене, ще ти покажа къде да се измиеш.

Той й кимна и тръгна към дъното на улицата. Маги го последва забързано. И, докато вървяха, го заоглежда. Естествено, не беше холивудска звезда, но... Беше рус, с мургава кожа, тъмни очи и слабовато тяло. Косата му беше сплъстена и рошава, а походката - леко разлюляна. Важното за Маги бе, че е рус. Винаги си бе мечтала за златисти къдрици, но уви... Косата й беше смолисточерна и съвсем права. Както впрочем цялата й фигура изглеждаше като че ли права изкована. Дори пръстите на ръцете й бяха някак си прекалено прави. Или поне на нея така й се струваше.

Когато стигнаха края на улицата, младежът сви наляво и те се озоваха в двора на една къща. Там имаше чешма. Маги го изгледа.

- Но... ами ако...

- Едва ли някой ще възрази, пък и нямаш друг избор, нали?

Тя въздъхна и пусна чешмата. Болката в носа й беше почти изчезнала. Слава Богу!

След като се изми, настъпи неловко мълчание.

Той го наруши първи:

- Е, какво правеше там?

- Къде?

- На улицата, къде другаде.

- О, ами... Пушех. Защо?

- Нищо. Просто се чудех.

Момчето поклати глава. Маги се ядоса.

- Виж какво. Това изобщо не е твоя работа! Ами ти?

- Какво аз?

- Искам да кажа, нима намираш калдъръма толкова удобен?

Младежът се прозя.

- В някои случаи е за предпочитане.

От къщата се чуха гласове. Двамата счетоха за по-разумно да излязат от двора. Бавно запристъпваха към училището.

- Е?

- Какво е?

- Питам защо спеше на улицата.

Той се спря и се втренчи в нея. Тя си отклони погледа.

- Може би ще ти кажа... само ако ми направиш една услуга.

- Каква услуга?

Хм, не ми харесва.

- Нищо особено. Просто искам да предадеш нещо на един човек, понеже аз не мога.

За пореден път Маги се почувства объркана. Ами ако... Не, определено не трябваше да се забърква в нещо такова.

- Слушай, имам много за учене, пък и нашите ми определиха вечерен час.

Защо просто не му кажеш да се разкара? Защо винаги трябва да увърташ, глупачка такава?

- Става въпрос за това - младежът държеше в дланта си едно малко сребърно разпятие. Страдащият Исус беше дребно сребърно човече, разпънато по средата на кръстчето. - Моля те!

В този миг силният звук на училищния звънец разтърси и двамата.

- О, не! Закъснявам - Маги беше готова да го удари на бяг, но пък й беше интересно.

- Благодаря ти.

И той внезапно пъхна кръстчето в ръката й, стисна я и побягна. За миг се спря, обърна се назад и изкрещя:

- Хей, казвам се Марио.

След което се изгуби някъде сред къщите.

 

Маги дъвчеше химикала си и гледаше учителката по биология. В крайна сметка изпитване нямаше. За какво беше цялото зубрене?! За какво бяха всичките нерви? За нищо. Е, сега просто ще си изчакаме кротко птичката да си изпее песента и ще си ходим.

Маги се размърда на чина и усети в джоба си острите ръбове на кръстчето. Случката от сутринта я беше накарала след кратък размисъл да стигне до три основни житейски извода: първо, от пушенето никога не излиза нищо добро; второ - не идвай повече толкова рано на училище. Трето - на света съществуват безкрайно наивни и глупави хора. Не че щеше да се възползва от размислите си, но кой идиот дава бижу на непознат просто ей така. Маги въздъхна. Явно има и такива образи.

- Осемнайсети номер! Маргарита! Спиш ли?

Маги се опули неразбиращо.

- Не ме гледай, а излизай на дъската... Няма да повтарям по сто пъти!!! Всички учебници - затворени!

По дяволите! Класът беше в онова състояние, което незапознатите биха определили като тишина, породена от повишено внимание, но професионалистите лесно ще различат отегченото мълчание. С две думи: всички спяха.

*

Марио стоеше в музея „Барокова епоха” и се пулеше на някакъв трон от не знам коя си година, принадлежащ на не знам кой си крал. Беше с много висока облегалка и целият покрит със златист плащ, който пък бе извезан с всевъзможни разноцветни кичозни фигурки. От едната му страна се кипреше златен жезъл с инкрустирани диаманти. Също така разноцветни и кичозни. Марио реши, че този трон не бе нищо друго освен едно голямо грозно нещо, безполезно при това.

- Извинете, бихте ли се отдръпнали две крачки назад от въженцето, моля!

„Моля”, казано само за цвят, иначе гласът на разпоредителката прозвуча заплашително и грубо. Марио се усмихна и възпитано се отдръпна. Но разпоредителката не се отдалечи. Напротив, застана зад него като пазач. Имаше ли смисъл да обяснява. Все пак наистина изглеждаше подозрителен, като потенциален крадец. Пък и нали затова й плащаха.

- Как са оцелели така недокоснати от времето? - той кимна към голямото грозно нещо.

- Това са копия. Оригиналите се намират в Париж и далеч не са в такова добро състояние - насечено отговори тя.

- О! Благодаря ви! - Марио се помота още малко из музея, направи няколко опита да бъде любезен и накрая излезе.

Навън беше хубав, топъл следобед. Изведнъж весело настроение обхвана младежа без причина. Сигурно имаше да се случва нещо хубаво. Пък и да нямаше, важното беше, че се чувстваше изпълнен с желание да пее, да вика, да подскача, да прегръща хората. Е, не. Това би било в повече. Но денят просто цъфтеше, а заедно с него цъфтеше и той. И Марио закрачи напред без определена посока. Когато човек не знае кой път да подхване, краката му сами го отвеждат, където трябва.

*

Най-накрая звънецът на последния час би. Каква божествена мелодия, какво изкуство! Маги замислено вървеше по празния коридор. Винаги си отиваше последна просто защото не обичаше да се блъска. Не че беше кой знае какво някой да те удари, без да иска, в рамото, но на нея не й харесваше и толкоз. Освен това повечето ученички се прибираха на групи и си говореха. Маги предпочиташе да си фантазира разни неща по пътя за дома. И, разбира се, говорейки, това щеше да бъде невъзможно. Повечето лампи бяха изгасени и сградата изглеждаше някак си спокойна.

- Довиждане! - старият портиер беше много учтив и не пропускаше да го покаже. - Приятна вечер!

Маги кимна уморено. Просто искам да си ходя вкъщи, вкъщи, вкъщи... Навън беше сумрак и доста захладняло. Може би трябва вече да си нося зимната униформа. Краят на ноември е. Маги се натъжи. Понякога се натъжаваше просто така, без определена причина. Всъщност, не. Имаше си много причини даже... За четворката по биология, за краката на Синди Крауфорд, заради гладуващите в Сомалия, заради...

- Хей!!!

Маги се спря.

- Хей! Почакай малко - беше младежът от сутринта, очевидно доста задъхан.

- Здравей! - На Маги й се искаше да я оставят сама. И то веднага!!! Ясно ли е? - Слушай, мисля, че искаш да ти върна това - тя извади кръстчето. - Не е моя работа... пък и повечето хора не биха го върнали, разбрано?! Трябва да вървя. Чао!

- Аз съм Марио - той сякаш не я чу. - А кръстчето е твое. Нали ти го подарих?

Маги се обърна.

- Не. Ти каза... ти каза, че искаш да го дам на някого и тогава звънецът би.

- Така ли? - младежът се усмихна. - Значи сега ти го подарявам.

- О! Благодаря!

Настъпи неловко мълчание. Какво по дяволите мога да кажа сега? Освен това той е доста хубав... Марио.

- Що за име? Италианско?

- Мммда..., но аз не съм италианец. А ти?

- Какво аз? Дали съм италианка?

- Не, глупчо. Как е името ти?

- О... Маги, казвам се Маги... - усети, че се изчервява.

- Е, добре. Нещо против да те изпратя до спирката?

Вече беше убедена, че е червена като зрял домат.

- Не, разбира се, не...

Тръгнаха към спирката. Беше се стъмнило съвсем. От едната част на улицата нямаше лампи и за осветление служеха прозорците на две-три будни къщи.

- Студеничко, а?

Той се намръщи.

- Да. Студено е.

Маги извади цигари. Марио я изгледа.

- За какво са ти?

- Ами... За какво. За да ги пуша, естествено.

Той поклати глава.

- Искаш ли?

- Не, благодаря. Откога пушиш?

Тя се ядоса.

- Май че от година. Защо питаш?

- Просто питам.

- Слушай. Може ли и аз да те питам нещо? - Естествено, че мога...

- Давай!

- Защо си се лепнал за мене? Искам да кажа какво ти влиза в работата, че пуша? И защо ти е да ме изпращаш? Да ми подаряваш кръстчета и прочие... А? Защо?

Бяха спрели да вървят и стояха лице в лице един срещу друг. Мина около половин минута.

- Имам си причини.

- Причини?

- Точно така.

Отново тръгнаха. Вървяха мълчаливо до спирката. Там нямаше никого и беше тихо, като изключим острия звук, който издаваше развалената улична лампа, която много скоро щеше да предаде Богу дух.

Младежът заговори първи.

- Далече ли живееш?

- Мммда... - тя се прозя.

- Кой автобус чакаш?

- Седми. А ти накъде си?

- Наникъде.

Ще ми кажеш някой ден, ама... Маги се размечта за нещо. Не обичаше, когато хората говорят глупости или изобщо не говорят. Винаги в такива моменти се размечтаваше. За да не й е скучно. Почти забрави за младежа. Съвсем се унесе във фантазиите си. Някаква мелодия, красива и нежна, зазвуча в главата й и момичето се усмихна. Усмихваше се в продължение на няколко минути. Гледаше спирката, светлините около себе си и не ги виждаше. Докато не видя пред себе си още една... усмивка???

Той се бе облегнал на един стълб и я гледаше добродушно. Маги побесня.

- Я се разкарай! - и тя рязко се обърна и побягна.

- Чакай!

Марио хукна след нея. Когато я настигна, хвана раницата на гърба й и я дръпна. В този миг на земята се оказаха три учебника, пет броя тетрадки и поне четири химикалки.

- О, не по дяволите, о, нееее - Маги щеше да се разплаче.

- Винаги ли правиш така? Майка ти трябва да ти зашие чантата... - Сега да не ревнеш? - мърмореше той, докато й събираше нещата. Най-накрая ги събра и й подаде раницата.

- Искам да си ходя - тя подсмърчаше. - Искам да си ходя.

Смешно е как може една скъсана раница да те разциври!

- Чух. Е, хайде...

- Хайде какво?

- Хайде да си ходим - и Марио я хвана под ръка.

- А, ама - Маги се обърна назад.

Още нямаше никого на спирката, а и автобус не беше идвал. Изглежда скоро нямаше и да дойде.

- Къде живееш?

Момичето каза къде живее. И те закрачиха. Защо не? Но за по-сигурно издърпа ръката си.

*

- Защо се ядоса преди малко? - вървяха равномерно, един до друг.

- Защото ти ми се смееше.

- Не съм се смял. Усмихвах се.

- Не е вярно. Искам да кажа - то е същото.

- Не съм ти се подигравал, ясно? За какво мислеше?

- За-а... всъщност, не си спомням. Ама ти си много гаден.

- Моля?

- Много питаш, а нищо не казваш.

Настъпи тишина.

- Добре де. Питай ти нещо.

Маги се замисли.

- Хммм... Защо се казваш Марио, а не си италианец?

Тишина.

- Майка ми...

- Да?

- Тя... е полуиталианка. Поне така твърди.

- Така ли?

- Така.

- Стига си се заяждал!

- Не се заяждам.

- Напротив. Заяждаш се.

Тя му направи гримаса, с която показа, че вече не й се говори. Марио сви рамене и те продължиха. Вероятно една от слабостите на пубертета е да си груб точно когато нито го искаш, нито трябва. От устните им излизаше пара. Въпреки че беше с ръкавици, Маги усещаше как пръстите я болят от студ. Надяваше се по-скоро да стигнат до дома й, макар че познаваше пътя много добре и отлично съзнаваше, че това са си празни надежди. Освен това съжали, че преди малко демонстративно беше млъкнала. Времето винаги минава по-бързо в приказки.

Минаваха покрай къщи, жилищни блокове, магазини. Учудващо колко много неща не забелязва човек, когато пътува с автобус. Както и да е. Изведнъж Маги долови, този път истински, странен, тих, мелодичен звук. Ослуша се по-внимателно и разбра - от една голяма сива къща долиташе музика на флейта, беше бавна и красива мелодия, но очевидно я свиреше начинаещ, защото на места прекъсваше и цели откъси се повтаряха.

- Чакай!

Той се спря и я изгледа учудено.

- Искам да послушам малко - тя посочи с очи към къщата.

Младежът кимна разбиращо и зачака. Мина известно време. Мина още. Флейтата не млъкваше.

- Ей? Колко ще стоим тука?

Маги каза, забила глава в прозореца, от който се носеше музиката:

- Обожавам флейтата. Просто я обожавам.

- Така ли? - не звучеше особено заинтересовано.

- Да. Когато бях малка, исках да се науча да свиря. Обаче така и не ми купиха флейта.

- Защо?

- Знаеш ли... Аз май никога не съм им казала.

- Това пък защо?

- Ами струваше ми се невъзможно да се науча... Нали разбираш - по-хубаво е да си мечтаеш. Както и да е.

Той леко залитна и я хвана за рамото.

- Знаеш ли какво, Маги?

- Какво? - не обичаше да я докосват, докато й говорят. Но бързо се окопити. - Какво пак?

- Ами такова, че няма нищо невъзможно на този свят. Вярвай ми. Знам. Така че...

- Да? - тя гледаше към прозореца.

- Искам да кажа...

В следващия момент Маги усети как ръката му изведнъж се дръпна от рамото й и чу как нещо тежко пада на земята. Извърна глава и това, което видя, се запечата завинаги в съзнанието й. Младежът лежеше върху плочките на тротоара, на една страна, тялото му се тресеше като ударено от ток, от устата му излизаше пяна, а очите му, широко отворени, бяха най-ужасяващото нещо, което Маги някога бе виждала.

- Господи! О! Господи! - тя не знаеше какво да прави.

Страх я беше да се доближи до него и не можеше да издържа гледката. Хвана с две ръце очите си и започна да брои: „Едно, две, три... скоро ще си бъдеш вкъщи. О, Боже мой! Едно, две, три...” след около минута махна ръцете си и погледна надолу. Младежът беше спрял да се тресе. Сега просто лежеше с безчувствен поглед. „О, Исусе... Той е мъртъв!” Клекна до него и с огромно облекчение установи, че диша. Леко го побутна по рамото и прошепна:

- Марио... Марио, добре ли си?

Не последва реакция. Тя го побутна по-силно. Резултатът беше същият. Тогава, понеже не можеше да понася ужасяващия взор, понечи да затвори очите му с ръка. Но щом дланта й докосна миглите му, нададе вик и се изправи, гледайки, сякаш се е събудил от сън.

- Какво е станало? Къде съм? - после я забеляза. Хвана я за ръката и я разтърси.

- Коя си ти? Какво е станало? Къде съм?

Маги не можеше да повярва. Нищо не разбираше. Беше толкова изплашена, че не издържа и се разплака. Марио я пусна и се изправи. Очевидно смутен. Докато я гледаше как плаче, той явно си припомни всичко, защото постепенно обърканият му вид изчезна. Момичето обаче продължаваше да плаче.

- Хайде стига... Няма нищо... Всичко е наред.

- Но ти... ти...

- Да, знам. Само се успокой и ще ти обясня - той й помогна да се изправи (през цялото време тя бе останала на земята).

Постояха един срещу друг мълчаливо. И тя се поуспокои.

- Слушай сега. Просто съм получил пристъп. Това ...

- Пристъп?

- Да. Аз съм епилептик - Марио изрече думата с видимо отвращение.

- Какво означава това? - Маги изхълца тихо.

- Означава, че от време на време губя съзнание и така нататък...

- Но ти не си спомняше?

- Да бе - той се почеса зад врата. - Обикновено за пет минути се ориентирам след припадък.

- Умира ли се от него?

- Не. Естествено. Чуй!

- Какво да чуя? - тя се ослуша.

- Флейтата е спряла.

Наистина беше спряла. Момичето прехапа устни. Каква вечер само... Усети нещо мокро и студено по лицето си. Взе го с пръсти. Снежинка. Огледа се - наоколо хвърчаха много като нея.

- Заваля сняг - констатира очевидното Марио.

- Да - без нужда потвърди тя.

След секунди огромна пелена от снежинки им пречеше да се виждат. Снегът валеше на парцали.

- Какво ще правим сега? - Маги вече усещаше косата си мокра.

- Знам едно място, където ще се скрием. Хайде! - и той я хвана за ръката. Те побягнаха. Момичето беше присвило очи и навело глава. А снежинките агресивно я удряха в лицето. Видя плочките на тротоара, асфалта на улицата, която пресичаха. После известно време вървяха в някаква кал, която стигаше до глезените.

Скоро се изправиха пред една грозна, дървена, с неопределен цвят врата. Марио я отвори внимателно и те влязоха. Беше тъмно и студено. Маги напипа една стена и се лепна за нея.

- Изчакай малко! - каза той .

После се чу драсване и тя видя как той се отправи нанякъде, държейки горяща кибритена клечка. След секунда беше вече светло. Маги се огледа. Намираха се в продълговата сграда с куполовиден таван и четири затъмнени прозореца - по два от всяка страна. Навсякъде беше ужасна мръсотия. Светлината идваше от два високи големи свещника, разположени в единия край на сградата. До тях имаше масичка с пясък, в който също стърчаха три-четири свещи.

- Но това е църква!

Младежът кимна.

- Изоставена църква, за да бъдем по-точни. Но за момента няма по-добро предложение.

Маги продължи да оглежда. Обходи всеки ъгъл. Разгледа подробно прозорците. Не пропусна и свещниците. Най-накрая седна точно по средата на църквата. Видимо доволна. Но след това се изправи, защото се сети, че от сядането ще причини непоправими щети на панталона си.

- Ами това е просто страхотно! Как я намери?

Марио се ухили.

- Който търси, намира.

- Велико! Направо велико... Някой друг знае ли за нея?

- Възможно е - той отиде до един сандък, скрит зад свещниците, и започна да рови.

- Хей, какво правиш? Там може да има лични вещи.

- Едва ли. Не съм оставял нищо лично.

- Не си оставял?

- Поне не си спомням - младежът се появи с две метални кутийки в ръка. - Дръж! - и хвърли едната към нея.

Маги едва не я изпусна.

- Бира?

- Мммм... - той вече пиеше своята.

След малко Маги направи същото. След като ги изпиха, просто ги хвърлиха на пода. Нима имаше кой да им се скара?

- Ама ти често ли идваш тук?

Бяха преместили свещниците до една стена и се бяха облегнали на нея. Масичката се оказа трудна за носене, така че си остана на мястото в центъра.

- Аз живея ТУК! - натърти той.

- О! Нямаш ли си дом?

- Имам, разбира се. Ето го.

И Марио направи движение с ръце, за да покаже какво има предвид.

- Не, искам да кажа - истински дом. С хол, спалня и прочие.

- Не ми трябва такъв.

Маги се обърка.

- Извинявай, ама ти да не си сирак?

- О-о, не, съвсем не.

- Ами тогава защо не живееш с вашите?

- А защо да живея с тях? Отдавна съм пълнолетен.

- Хм. Колко отдавна?

- От шест години.

- И от шест години обитаваш това място?

- Не. От три месеца.

- Стига де. Ами това преди малко често ли ти се случва?

- Кое преди малко?

- Ами нали се сещаш. Когато припадна.

- Зависи.

- От какво?

- Знаеш ли? Наистина си много любопитна.

- Добре. Млъквам си - тя наистина млъкна, но след пет секунди отново се обади:

- Дали е спряло да вали?

Той стана. Отиде до единия от прозорците, почисти го с ръка и се вгледа.

- Не бих казал...

- О, не... Колко е часът?

- Нямам часовник.

- Господи, нашите... - за пръв път през цялата вечер Маги си даде сметка, че родителите й вероятно я чакат притеснени.

- Спокойно! Те ще ти бъдат благодарни, че не си вървяла в този сняг. Сигурно си мислят, че си се скрила в някой магазин или нещо такова.

- Но те така или иначе ще се притесняват.

- Е?

- Е, може би не искам да се тревожат заради мене - тросна се момичето.

- Глупости! - Марио вдигна рамене. - Те ще се тревожат независимо дали го искаш или не. Така би трябвало да бъде.

- И все пак бих могла да им спестя...

- Не би могла, повярвай ми!

- Голям си експерт, а? - попита го тя заядливо.

- Така е - отвърна той спокойно.

- Да, обаче грешиш. Те не заслужават да ги ъ-ъ натоварвам.

- Ти не разбираш. Те са длъжни да бъдат натоварвани, защото са родители. Тяхна функция е да се грижат за тебе. И ако нещо не е наред, те се притесняват. Това е съвсем нормално. Обратното би било ненормално. Освен това ти твърде късно се сети за тях. Трябваше да помислиш по-рано...

- Какво искаш да кажеш? - Маги настръхна.

- Искам да кажа, че не те познавам добре, но тази вечер се държиш доста глупаво.

- Моля?

- Съзнаваш ли, че от близо два часа си с напълно непознат мъж, а от половин - си в затворено помещение с него? - младежът беше седнал до масичката и говореше с уморен вид. Може би затова Маги не се притесни. Поне не много - от последното му изречение. Но то със сигурност я обърка.

- Какво? Какво ти става?

- Кажи ми нещо, Маги. Защо не каза на вашите, че искаш да се научиш да свириш на флейта? Музиката те влече.

- Защото мислех, че струва много скъпо да имаш флейта. Освен това никога не бих могла...

- Откъде знаеш?

- Просто така реших.

- И на какво основание?

- Разкарай се!

Тя рязко стана, грабна раницата си и изтича до вратата. Отвори я. Дървото изскърца жално. Навън валеше още по-силно. Земята беше покрита със значителен слой сняг.

- Откажи се. Ще вали така поне до полунощ. Затваряй, че става студено!

Маги затръшна вратата и се извърна към него.

- Ти си отвратителен - после извади кръстчето от джоба си и го хвърли на земята. - Това не ми е притрябвало.

След това сложи внимателно раницата на пода и седна върху нея. Марио бавно се изправи и затърси кръстчето. След не повече от минута го откри. Седна до Маги. Тя се поотмести.

- Може да не ти трябва, но то е твое. Аз ти го подарих - той протегна ръката си.

- Не е вярно. Не ми го подари. Първо искаше да го дам на някого, а после каза, че си ми го подарил... Студено ми е. Кога по дяволите ще спре да вали? Искам да се разкарам оттук...

- Съжалявам. Наистина не си спомням. Както и да е - считай го за свое - и взе едната й ръка, разтвори дланта и остави кръстчето в нея.

Маги се обърка. На човека явно нещо му хлопаше, но странно - тя не чувстваше страх.

- Ами, благодаря!

- Пак заповядай.

Дълго време стояха, без да говорят. Най-накрая любопитството, което тя сдържаше през цялата вечер, надделя.

- Разкажи ми, моля ти се, за себе си... - започна колебливо, но после допълни: - Искам да кажа, как си попаднал тук и така нататък.

Свещите бяха почти стопени и цареше неуверен полумрак. Маги видя усмивката и чу изсумтяването, което я последва.

- Така не става. Не знам какво точно искаш да знаеш?

- Добре. Защо си нямаш нормално място за живеене?

- Като апартамент и къща ли?

- Да.

Отново дълго мълчание.

- Лесно е да се сетиш - защото нямам парите.

- А защо не си намериш работа?

- Заради болестта ми. Не зная кога „ще ме удари”.

- Разбирам. Не, изобщо не разбирам, ама въобще... А родителите ти? Защо не отидеш при тях?

- Аз вече БЯХ при тях. Тръгнах си.

- Тръгнал си? Просто си тръгнал?

- Точно така.

Маги се замисли за миг. Значи човек може просто да си обере крушите от дадено място точно както в книгите и филмите. Дали е правилно или не, това нямаше значение. Важното бе, че е възможно.

- Не ти ли беше тъжно? На мене би ми било. Що за тъп въпрос.

- Беше ми, разбира се.

- А защо замина?

- Сложно е... - той въздъхна.

- Обясни ми.

- Добре. Само че ти първо ми разкажи нещо за себе си.

Тя се размърда.

- Какво например?

- Не знам. Да кажем как мина денят ти?

- О, това ли. Ами като всеки ден. Нищо различно.

- Нищо. Ами аз?

- Като изключим теб.

- Имаш ли си приятели в училище?

- Да, имам. Защо?

- Как може да ти е скучно?

Странно наистина. Маги се замисли отново. Но не довърши мисълта си, а каза:

- Ами това е просто училище. Не може да ти бъде интересно. Невъзможно е. Приятелите... Те са за междучасието, а то е само десет минути. Сигурно и с теб е било така?

Марио поклати глава.

- Не, не беше така. Аз не съм ходил на училище.

- Моля?

- Учителите идваха вкъщи да ми преподават.

- Разбирам. Бил си болен.

- Не, не толкова болен. Просто родителите ми избраха частен тип обучение.

- Ясно. Значи сте богати - каза тя съвсем простодушно.

- Да, така е.

- Явно ти е било много по-скучно, отколкото на мен.

- Явно...

- И все пак защо си избягал?

- Аз не избягах, а си тръгнах.

- Но... - Маги млъкна. После настоя: - Но защо си напуснал дома си, след като очевидно там си имал достатъчно пари, за да ти се плати образованието и да си намериш хубава работа. А вместо това си избрал да живееш в изоставена, студена църква?

Студена. Момичето потрепери. Наистина си беше студена. И тъмна. Отгоре на това. Почти всички свещи се бяха стопили - само три-четири горяха, но и те скоро щяха да угаснат.

- Да. Не мислиш ли, че такъв въпрос е логичен?

- Права си. Всъщност причината е съвсем проста: исках свободата си. Майка ми и баща ми ме държаха под похлупак.

- Заради болестта ти?

- Не. Болестта ми беше претекст. Те искаха да ме задържат при себе си завинаги.

- Защо ще искат подобно нещо? Това е смешно. Всеки родител мечтае един ден детето му да продължи живота си самостоятелно.

- Грешиш.

Маги усети как той се изнервяше. Сигурно темата му беше неприятна.

- Грешиш. Желанието на всеки родител е да задържи децата си, колкото се може по-близо до себе си, колкото се може по-дълго време.

- Крушата не пада по-далеч от дървото - вметна тя.

- Това е просто поговорка. Глупава поговорка. Ако беше истина, всички круши щяха да растат на едно място, а те са навсякъде по света.

Маги за пореден път се замисли. Действително нямаше особено смисъл в тази пословица. А и родителите... Те сякаш те подготвят за реалността, в която трябва да се справяш сам, но винаги са точно две крачки зад теб.

- Баба ми и дядо ми... - подхвана тя.

- Да? Какво за тях?

- Те се обаждат всеки ден вкъщи. Носят разни манджи и така нататък...

- Ето, виждаш ли - каза той. - значи съм прав.

Последва сумрачна пауза.

- Добре де. Ако не работиш и не живееш при вашите, какво ядеш?

- Бижута.

- Бижута? Ти да не си откачил?

- Може и да съм... Не, просто продавах бижутата, които имах. Те бяха доста, а и си заслужаваха, вярвай ми.

- Вярвам ти - тя също се засмя. - Но кой ги купува?

- Капризни жени, момчета, които обичат да се кичат със сребро, ученичките като теб...

- Като мен? Значи затова „беше заспал” насред улицата? За да можеш да продадеш нещо.

- Отново грешиш. Не бях заспал, а припаднал. И не исках да ти продам, а да ти подаря.

Маги сглоби нещата.

- Кръстчето... Но защо точно на мен?

- Защото беше първата, която видях. Не вярваш ли в съдбата?

- А защо искаше да го подариш?

- Прекалено много „защо” има в твоите изречения, знаеш ли? Както и да е. Кръстчето беше последното ми останало бижу. Имам специална емоционална връзка с този предмет и не исках да взимам пари за него.

- Каква връзка?

- Беше подарък от леля ми - гласът му стана дрезгав. - Тя... тя ме разбираше по-добре от всеки друг. Когато бях на дванайсет, почина. Това беше най-нещастният ден в живота ми.

- Господи, ужасно е. Толкова съжалявам!

- Няма за какво. - Марио се изхили ехидно. - Бъзикам се.

- Ти... - Маги не можеше да повярва. - Ти си просто отвратителен.

- Отвратителен? О, това не прозвуча много приятелски.

- Майната ти!

- Че аз съм на майната си, ако не си забелязала. И се чувствам прекрасно! - той отново се засмя.

- Разкарай се! - каза тя сърдито, но също се засмя.

Изведнъж и на двамата им стана много смешно и започнаха да се кикотят като малки деца. След като се успокоиха, Марио каза:

- Вече е тъмно.

Вярно. Всички свещи са се стопили.

- Искаш ли приказка за лека нощ?

- Не държа - озъби му се Маги. - Освен това сега аз наистина трябва да си ходя.

- Но вън все още вали.

Така си беше. И заедно със снега вилнееше вятър, от който дървената врата на църквата хлопаше зловещо.

- Защо не останеш?

- Не мога.

- Моля те, Маги, остани! Вашите ще се тревожат много, но утре, когато се върнеш, ще се успокоят... Ще видят, че е било напразно и ще има щастлив край.

- Защо искаш да остана?

- За да ми правиш компания.

След кратка пауза момичето се съгласи.

- Добре. Щом настояваш.

И кога ли ще ми се случи пак подобно нещо! А?Кога?

Тогава той започна да разказва някакъв виц, но тя го прекъсна:

- Студено ми е.

- Ела при мен и ме прегърни! Двама топлят повече от един.

Лигла такава. Не можеш ли да си мълчиш! Но все пак тя стана и отиде при него. Прегърна го. Доста непохватно. Не искаше да умре от студ. Младежът обаче явно не се чувстваше неудобно и доразказа вица си от мястото, на което беше прекъснал. Двамата се засмяха. После разказа още един виц. И те пак се смяха.

- Слушай, Марио, защо не се върнеш при вашите?

След кратка пауза той отвърна:

- Може и да се върна, знаеш ли, а може и да не се върна. Това няма особено значение. Слушай сега! - и той започна нов виц.

Така продължиха.Сякаш всички смешки на света витаеха из въздуха. Маги не си спомняше колко вица бе чула и колко се беше смяла, но в един момент усети, че задрямва. Само знаеше, че й е доста топло и уютно, че двамата с Марио се бяха излегнали един до друг. Тя чу равномерното му дишане до ухото си. Той вече спеше. Помисли малко върху ситуацията, помисли още и си каза:„Какво всъщност ти пука?” Скоро заспа.

 

Когато се събуди, Маги усети как студът е сковал цялото й тяло. Опита се да помръдне лявата си ръка, но я проряза силна болка в пръстите. Откога у нас е толкова студено? Сигурно съм забравила да включа парното! И тя зачака със затворени очи майка й да дойде да я събуди за училище. Но майка й не дойде. Маги изпъна единия си крак и с изненада установи, че е обут в ботуш. Отвори очи и видя светлата, продълговата и мръсна стая, в която се намираше. За части от секундата си спомни всичко. Леко се изправи и се вгледа в единия от прозорците, който беше затрупан от сняг. Нищо чудно, че съм се вледенила. Сега не й оставаше друго, освен да се приготви за конското вкъщи. Но първо трябваше да събуди Марио.

- Марио? - тя се изправи. - Къде си?

Не последва отговор.

- Марио?

Отново тишина. Сигурно е излязъл. Момичето бавно стана на крака. Всички стави я боляха. Очите й сълзяха. Имаше странното усещане за топлина около ноздрите. Ясно. Грип. Констатира. Огледа се. И го видя да лежи до масичката.

- Хей! - извика Маги. - Ставай! Вече е сутрин.

Той не помръдна. Имаше нещо странно. Тя изтича до него. Марио лежеше в съвършено неестествена поза. В едната си ръка имаше запалка, а в другата стискаше сноп свещи. Очите му бяха странно отворени и гледаха без посока. Около главата му бе протекла малка локвичка кръв. Докосна лицето му. Беше студено. Маги стисна очи. Вероятно беше станал да запали още свещи и е получил гърч. Не го е боляло. Разбира се, че не го е боляло. Умрял е на място... Какво да прави сега! Кой ще й помогне? Взе главата му и я сложи нежно в скута си. Затвори очите му с длан. И заплака. Тялото й се отдаде изцяло на обзелата го мъка и плачът премина в диви животински звуци.

 

Така я намериха. След това всичко беше като насън. Родителите й, полицията. Въпросите. „Как можа да не ни се обадиш? Ние толкова те обичаме!” „Как се запознахте? Каза ли ви той нещо за себе си?” После неговите мълчаливи майка и татко. Дойдоха и си го взеха. Просто така. Без нищо. Точно както той си беше отишъл от тях.

Двадесет дни на легло. Десет от които в болница. Заради пневмонията. Това беше.

- Мамо! - изхрипка с дрезгав глас Маги.

- Какво? - майка й мереше температурата - 370С. - По-добре си от вчера... Хайде, заспивай!

Маги послушно изпи всичките хапчета и се тръшна на леглото.

- Утре с баща ти излизаме рано. Ще те заключим. Лека нощ! - жената уморено стана, загаси лампата и отвори вратата.

- Мамо!

Спря се на прага.

- Мамо, ще ми купите ли с татко флейта?

- Какво? Флейта ли?

- Да, флейта. Моля ви се!

- Хм... За какво ти е?

- Просто искам. Много искам!

- Е, щом толкова настояваш...

- Наистина ли!?! Да? О, Боже!

- Макар че съм сигурна, че ще събира прах. Хайде вече. Лека нощ! - жената поклати глава, загаси и затвори вратата.

Над леглото на момичето едно малко сребърно разпятие отрази последната нишка светлина.

Маги се усмихна в тъмното.

 

 

© Наталия Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2006, № 2 (75)