СИНИЯТ ХОТЕЛ

Наталия Александрова

web

Никой не разбра кога точно Мери Лий се нанесе в голямата двуетажна къща накрая на улицата. Просто един ден хората видяха една жена да поема усмихнато сутрешния вестник от разносвача и бързо да се прибира зад тежката метална врата. Никой не успя да разгледа лицето й или да запомни гласа й. Името й научиха от въпросния разносвач, който услужливо предостави информацията, че “госпожа Лий предпочита петъчния пред съботния брой. За огромно разочарование на развълнуваната общност всички сведения относно новата им съседка се изчерпваха с това. С надеждата за по-обстойни разкрития в близко бъдеще градът изостави въпроса за Мери Лий недоизяснен. Още повече, че разносвачът спря да идва и съответно тя спря да излиза. Така че не след дълго хората съвсем забравиха за нея. Самата тя ги улесняваше, защото старата къща - освен закачения на металната врата надпис от медни букви “Дом Лий” - с нищо не издаваше признаци на живот. По стените й като огромна зелена мантия пълзеше напълно свободно бръшлян, който впрочем почти достигаше покрива. Градината си остана също така неподдържана, както беше и преди да се появи новата й, тайнствена стопанка. Пътеката, която водеше към портата на оградата (впрочем полусрутена) - едва се забелязваше от избуялата трева. Освен всичко изброено най-странното бе, че от къщата не излизаше никакъв шум. Дори най-малък звук не можеше да се долови от наострилите уши минувачи. Явно Мери Лий показваше на града, че не иска да има нищо общо с него, а той, от своя страна, полюбопитства малко, след което удовлетвори желанието й. Основата за клюки беше твърде оскъдна и хората престанаха да занимават въображението си с Мери Лий, а скоро съвсем забравиха за нейното съществуване.

Марк Финеган бавно, съвсем, съвсем бавно се придвижваше по до болка познатия му тротоар, оставяйки краката си сами да се влачат по покритата с окапали жълти листа земя.

- Хей, Марки, каква есен, а? Само да я нарисуваш!

Добродушното червендалесто лице на бакалина мина точно на четири сантиметра от лицето на Марк. От което на последния му стана доста неприятно, но въпреки това се усмихна и кимна. Крачейки все така бавно, Марк се замисли как хората винаги свързват всяко твое действие или бездействие с професията ти. Спомни си как като малък чисто и просто се бе зазяпал в прозореца, а баба му, безусловно убедена в неговия талант, реши, че съцерцава чистия лазур на небето. Марк също се замисли дали на бакалина би му станало интересно, ако свържеха замислената му физиономия, гледаща с интерес двете гонещи се мухи из празната бакалия, със задълбочен размисъл относно цената на телешкото тия дни. ”Както и да е” - каза си Марк и продължи все така бавно-бавно да се придвижва към неизвестна нам цел. Сега е моментът да се вмъкнат две-три изречения за този ненадейно появил се субект. Няколко думи за биографията му не биха били излишни. Първо, както вече се разбра, Марк беше художник. Нито много добър, нито много лош - чисто и просто художник. Прозрели от рано таланта на детето си, родителите му веднага намерили на единственото си отроче учител, който да посвети Марк в тайнствата на изобразителното изкуство. За радост на своите създатели, Марк завърши художествените гимназия и академия с отличие. Преподавателите му в академията го сочеха за пример, защото “Финеган е изключително трудолюбив и има удивителна техника”. Отличните оценки на Марк го направиха звезда в очите на неговите приятели и не една студентка пожела да се увери лично в трудолюбието му. Когато завърши, Марк получи значителна стипендия и специална грамота, лично подписана от ректора за принос в обществения живот на академията. За съжаление след това бляскаво начало за Марк последва низ от неуспехи. Мечтите му да стане вторият Рафаел или Пикасо бързо се стопиха във водовъртежа на самостоятелното съществуване. Марк разбра истинското значение на парите и името в обществото. И понеже той не притежаваше нито едното от двете, усилията му да стане велик творец се пренасочиха в борбата за оцеляване. Както всеки човек, летял високо в облаците и изведнъж сгромолясал се на земята, той се разочарова от всичко и от всички. И което бе по-страшното - изгуби вдъхновение. Идеите, които преди му се струваха безчислени за изпълнение, сега се бяха изпарили.

Загубил всякаква вяра в себе си и околните, Марк се върна в родното градче при родителите си. За всеобщо облекчение той си намери работа в местния вестник. Марк рисуваше карикатурите на последната страница.

Всяка сутрин трябваше да представя на усмихнатия главен (и единствен) редактор по една малка рисунка за утрешния брой. Именно в такава една сутрин Марк се влачеше, както обяснихме, съвсем бавно, очевидно съвсем не бързайки за работното място. Но за съжаление всяко нещо има своя край и скоро той се озова пред вратата на издателството на вестник “За Вас”. Всъщност единственият вестник, който можеше да бъде намерен и купен, понеже просто нямаше никакви други в околността.

- О, ето ни и нас! Дай да видя какво ми носиш! Едно кафе?

Марк не беше съвсем сигурен, но вярваше, че откакто е започнал работа, господин Боринг, редакторът, всяка сутрин му предлагаше кафе и той всяка сутрин му отказваше. После по абсолютно един и същи начин всеки път старият човек (понеже вече беше прехвърлил 60, а на едва навършилият 30 Марк това му се струваше дълбока старост) наместваше многодиоптърните си очила. След което потъркваше носа си без нужда, впиваше поглед в карикатурата, промърморваше: “М-да, не е зле”, и даряваше полузаспалия си подчинен със свободата да си върви, като задължително го спираше на вратата, защото бе забравил да му даде темата за следващия ден. Марк стоически изтърпя целия ритуал с всичките му подробности. На излизане учтиво поблагодари. Лошото на тези утринни срещи беше, че въпреки монотонността си, те го разсънваха. Затова вместо да се върне и да си отспи, както се бе заклел, че ще направи, когато ставаше, Марк реши да се разходи. Мразеше да поздравява разни познати по улицата (всъщност той се познаваше с целия град) и затова сви към миниатюрната градска градина. Марк си избра (съвсем произволно) една от шесте пейки в нея, седна и зазяпа земята пред себе си. Седейки на пейката, реши да види каква ще е темата за утрешната карикатура. На един бял лист, сгънат на две, върху долната половина с разкривения си почерк господин Боринг беше написал “Семейство”. От Марк се очакваше да запълни горната част с някаква оригинална смешна рисунка. Той извади молива си (винаги намиращ се в десния му джоб) и след около три минути листът се оцвети по следния начин: дебел, оплешивяващ, с отчаян поглед мъж повива бебе, което плаче. Майката на въпросното дете вади с ужасена физиономия прегорял хляб от печката. На фона на тези затруднения току-що навлязлата в пубертета дъщеря отваря входната врата с лице, обърнато към родителите си. Марк написа отдолу: ”Мамо, излизам. Да си легнете в десет!” Е, не беше нещо изключително, но какво повече можеше да иска вестник с всичко на всичко триста читатели? Марк въздъхна. Да седи, гледайки безделно покритата с жълти листа, също така пожълтяла трева, му се стори скучно, затова реши да си тръгне. И щеше да си тръгне, ако не беше усетил, че някой внимателно сяда до него на пейката. Марк почувства, че се изнервя. Ето че отново трябваше да сложи изкуствената усмивка и да поздрави - нещо, което го дразнеше безкрайно. Обърна се и почти, без да гледа, каза (защото, ако не бе го направил първи, то това щеше да бъде небивал скандал):

- Здравейте, как сте? Хубав ден, нали?

- Да, наистина.

Сега Марк се вгледа, а като се вгледа, зяпна. Първо, защото не беше очаквал заговореното от него лице да е жена, а тя се оказа такава. И второ, защото, когато я видя, осъзна, че не я бе виждал преди - нещо, което в толкова малък град граничеше с паранормалното.

- А! - успя да каже Марк. Тъй като бързо осъзна абсурдността на реакцията си, побърза да допълни:

- О, да... Обожавам есенните дни - толкова са... Е, нали знаете... Какви листа, нали? Само да ги нарисуваш! (Господ да благослови бакалина!)

И Марк вдигна едно листо, за да убеди слушателката си, че то заслужава портрет.

- Да. Вие най-добре можете да прецените това, господин Финеган.

Сега на Марк му стана ясно с кого може да говори, просто беше забравил коя беше тя. Какво толкова, случва се. И, за да си припомни, етествено, се вгледа по-добре. Жената имаше кръгло лице, чиято овалност бе подчертана от вдигнатата на кок черна коса. Устата й беше малко по-голяма и от сутрешния студ леко синееше в краищата. Над правилния нос лежаха две леко раздалечени светлокафяви очи.

Дългото черно кожено сако, с което бе облечена, не позволяваше да се види нищо друго освен главата и шията (носеше и ръкавици). Общият й вид доведе Марк до две заключения: тя беше около 40-годишна, добре изглеждаща жена, която той не бе виждал никога преди.

- Простете, не си спомням къде сме се срещали?

- Ние не сме се срещали - жената се усмихна. - Просто тук всички Ви познават. Вие сте звездата на града.

Марк пропусна сарказма покрай ушите си, защото това бе самата истина - и уличните котки знаеха името му. Той я изгледа въпросително.

- Аз съм Мери - каза тя, без да протяга ръка.

- Здравейте, Мери.

За момент Марк се замисли колко бързо се разпространяват клюките. Явно се беше нанесла отскоро, понеже не я познаваше, а вече бе чувала за него. Освен ако просто не минаваше пътъом, но това се стори на Марк глупаво, имайки предвид облеклото й.

- Изглежда сте нова тук?

- Съвсем не. Живея в този град от две години - изведнъж тя заговори много бързо. - Знаете ли, господин Финеган, много ми е драго да си бъбря с Вас, но наистина имам работа. Защо не дойдете утре да пием чай? Например в 10. Живея на Трета улица, четвъртата къща вляво.

Тя хвърли поглед към листа с карикатурата, която беше в ръката му:

- Ще Ви чакам. Може да ми нарисувате нещо, кой знае?

След тази върволица от думи жената си тръгна също толкова безшумно, както беше дошла. А напълно обърканият господин Финеган се опита да я проследи с поглед, но не успя, защото тя буквално се стопи измежду пожълтелите от окапали листа улички.

Марк вървеше към къщи и размишляваше. Размишляваше, размишляваше. Жената (или Мери) бе казала утре в 10. Би било неучтиво, ако не отидеше. Марк горещо се молеше (макар да беше почти убеден) тя да не е някоя позната на майка му, решила да си побъбри весело на чай и бисквити с отрочето на дружката си. И въпреки това... Трета улица, четвъртата къща, вляво. Марк живееше на Шеста улица и реши, че няма да му струва много да мине и през Трета. Не би си го признал, но вътрешно изгаряше от любопитството, което така мразеше у другите хора.

Намерил се вече на улица номер 3, той трескаво затърси четвърти дом. Когато разбра къде ще пие чай след един ден, Марк зяпна. Зад полусрутената, с неопределен цвят дървена ограда се показваше напълно изоставена градина, в средата на която се мъдреше най-неподдържаната къща на света. От широкия и масивен покрив липсваха повечето керемиди, прозорците (затъмнени от прах) бяха плътно затворени, по всички посивели външни стени (вероятно някога бели) беше плъзнал като огромна зелена мрежа бръшлян. На едва крепящата се порта на оградата Марк прочете: “Дом Лий”. Разбира се, Мери Лий!

Когато тя се нанесе, за нея се говореше много, защото нямаше какво да се каже, понеже никой не я беше виждал, нито заговарял. След известно време приказките спряха и като всички останали, Марк я забрави. Какво ли я караше сега да търси връзка с хората, които е отбягвала преди?

Може би...

- Здрасти, Марки! Как е? Какво ново? - досадният мъжки глас беше на млекаря.

Марк тихичко въздъхна, вдигна поглед и лицето му бавно се разтегли в искряща усмивка. После подмина.

Когато видя външния надпис Вестник ”За вас” зад гърба си, той поклати глава. Всичко можеше да се случи, но господин Боринг да си забрави репликите - никога.

- М-да. Не е зле. Никак даже.

Марк знаеше, че е много добре. На вратата редакторът му съобщи, че темата за следващия брой е свободна. Така постъпваше, когато нямаше идеи. Марк сви рамене. Погледна часовника си. Беше девет и половина. Имаше достатъчно време да стигне до четвърта къща на Трета улица, без да бърза. Вървейки към така добре познатата му цел, Марк се чудеше на себе си и своето нетърпение да пие чай. В края на краищата това може би беше поредната клюкарска вечеринка. А може би Мери Лий беше решила да поговори с някого, защото цели две години челюстта й е била счупена?

Марк много внимателно отвори портата на оградата, защото имаше чувството, че при едно по-рязко движение няма да има вече ограда, на която да има порта. Отне му доста време, докато се пребори с избуялата трева и стигне до входната врата, която впрочем също бе застрашена от цялостно покриване с бръшлян. Марк потропа няколко пъти и зачака. Тъй като с нищо не личеше, че някой го е чул (понеже чакаше вече пет минути), той отново потропа, но много по-енергично. Чуха се стъпки. Марк вече си представяше извинителната усмивка на жената. “Извинете, не Ви чух... ” Какво беше учудването му, когато се озова лице в лице с доста намръщена, червендалеста физиономия с очила като лупи и, което беше най-неочакваното - съвсем мъжка.

- Няма нужда от толкова сила, сър - просъска създанието. - Моля влизайте, госпожа Лий Ви очаква - и то даде път на Марк да мине.

Въпреки че се бе изненадал много от посрещача си, той съвсем се смая от това колко бе изоставена къщата отвън, а поддържана отвътре и най-вече колко синя беше тя. Стените бяха с бели тапети на сини цветя и на всяка една имаше по едно огледало в синя рамка. На пода се мъдреше пъстър килим, но с преобладаващо синьо. Такава беше първата стая. В нея нямаше други мебели, освен синьо канапе по средата на килима, който впрочем бе доста голям. После мъжът въведе Марк в широк коридор, чиято пътека беше синя и по стените му имаше три или четири врати с поставени върху тях огледала. Последвалите стълбища също бяха обагрени в синьо и перилата им бяха оцветени на бели и сини ивици. Най-накрая мъжът с очилата лупи спря пред една врата, водеща началото на нов коридор. Както предишните няколко, тя с нищо не се отличаваше от огледало за цял ръст с изключение на една желязна брава.

- Моля - казаха със съскащ глас лупите и преди Марк да успее да попита как се чука на подобна врата, те се обърнаха и си отидоха. Когато той премести погледа си от синьото стълбище към огледалната врата, тя беше отворена. А на прага спокойно, с иронична усмивка се бе облегнала стопанката на тази странна къща. На Марк никак не му се видя чудно, че госпожа Лий беше облечена в син домашен пеньоар.

За около три секунди Марк осъзна физиономията на тъпо объркване, изписана на лицето му. След като прибра челюстта си в нормално положение, той измънка:

- Да, наистина интересно, много интересно... Изглежда обичате синьото?

Жената се усмихна някак виновно и му направи знак да влезе. За разлика от останалата част от къщата, тази стая не беше синя. Всъщност, ако Марк не се лъжеше, в нея нямаше нито един син предмет. В средата бяха разположени диван и една дълга маса (и двете черни). Подът беше покрит с пъстър килим на тъмни краски. Впечатление правеха големите, тежки, червеникаво-кафяви завеси, които почти покриваха секция с всякакви видове сервизи по рафтовете, заемащи стената до него с единствения, но затова пък огромен прозорец, и правеха стаята доста тъмна. Внушително, в ъгъла до секцията бе разположено голямо черно пиано.

- Една приятелка обожаваше синия цвят. Тя живееше тук... преди.

- Тръгна ли си?

- Не точно - Мери Лий наливаше чай в две обикновени чаши, които взе от секцията.

Марк седна на дивана. Щеше му се завесите да не са така спуснати. Полумракът изглеждаше малко зловещо.

- Е, господин Финеган, очаквахте ли с нетърпение нашата среща?

Тя постави малкият бял чайник върху червена звездовидна подложка.

- Разбира се. - Марк си сипа захар от захарницата, наредена до чашите и чайника. Разбърка.

- Чудех се защо досега не съм Ви виждал. Това е рядкост - аз познавам всички тук.

Чаят беше прекалено горещ, Марк остави чашата.

- Всъщност изглежда тук никой не Ви познава.

Жената кимна.

- Странно, нали? Хората никога не виждат това, което е пред очите им.

- Но къщата...

- Е да, малко поизоставена е отвън, но на мен така ми харесва. По-романтично е. Вземете си бисквита - той не успя да разбере откъде се бе взела кутията бисквити пред него.

- Знаете ли, много се зарадвах, когато Ви видях вчера, на онази пейка.

- Така ли! Защо? - бисквитите бяха шоколадови с някакъв крем.

- Обикновено там не идва никой. Понякога ми става скучно.

- Ъ? - определено кремът беше ягодов.

- Паркът ми е любимото място, колкото и да е миниатюрен. Предпочитам го заради дърветата. Обичам дърветата.

Марк се задави по средата на бисквитата си. През цялото време, когато всички са очаквали тайнствената Мери Лий да се окаже беглец от закона или чуждестранен шпионин, тя най-кротко е отивала в парка, присядала е на една от пейките и се е чудела на ниската му посещаемост. И вчера в пристъп на щастие, че е видяла жив човек, решава да го покани. Марк лекичко се прозя.

- Както казах, обичам дървета. Някой ден трябва да ми нарисувате дърво. Всъщност аз съм много впечатлена от вашите способности, господин Финеган. В университета сте били феноменален студент.

- Откъде знаете?

- Прочетох го - отвърна тя спокойно.

Марк се сети - когато бе започнал работа във вестника, над първата му карикатура беше публикувана кратка негова биография със снимка. Според него напълно излишно.

- Честно казано, не бях толкова добър. Там имах приятели, които...

- Но сте били един от най-добрите?

- Е, не отричам, имах известен успех...

- Защо скромничите излишно, господин Финеган? - тонът по-скоро обвиняваше, отколкото хвалеше.

- Не скромнича - просто имах малко повече късмет, това е. - Разпит ли беше това или разговор?

- А какво смятате да правите отсега нататък? - със сигурност разпит.

- Нямам определени планове! - тросна се Марк.

- Всъщност, господин Финеган, не Ви поканих случайно - тя заговори по-мило. - Исках да Ви помоля за една малка услуга.

- Услуга? - Марк се раздвижи на дивана.

- Да. Бихте ли направили нещо лично за мен?

- Разбира се.

- Свързано е с рисуване, но е по-трудно, отколкото си представяте. Изисква се много търпение.

- Едва ли ще е по-страшно от цяла сюрия учители, готови да те разкъсат - каза той, смеейки се.

- По-страшно е.

- Каквото и да е, ще се справя. Трябва да Ви предупредя обаче, че, без да броим карикатурите, не съм рисувал нищо от три години. За какво става въпрос?

- За портрет.

- Това ли било - Марк се усмихна. - Колко време имам?

- Може би ден, ден и половина.

- Но...

- Спешно е. Уверявам Ви, не може да се чака.

- Кого ще рисувам? Вас ли?

- Не. Една приятелка. Тя... заминава в други ден и едва ли ще я видя повече. Искам нещо за спомен, разбирате ли? - Мери Лий сякаш постепенно се изнервяше от нещо. Изведнъж повиши тон:

- Трябва да започнете веднага.

- Но, аз нямам бои в себе си, нито...

- Аз съм осигурила всичко.

Марк бавно и продължително въздъхна.

- Е, добре. Къде е приятелката Ви?

- В другата стая. Тя е малко срамежлива - жената се усмихна. - Там са боите ви и всичко останало.

- Водете ме тогава - той я изгледа очаквателно.

Тя рязко стана и се запъти към вратата. Марк я последва малко тромаво. Когато видя отражението си в огледалната врата, за момент се почувства ужасно гузен, че три години не беше рисувал. Три години! Чак сега тази цифра му се стори чудовищно голяма. Марк усети в себе си желанието да хване четката и да остави следа по платното, желание, което го бе напуснало за цели три години. Сигурно съдбата бе пожелала днешната среща да се състои, за да може той да рисува отново. Нямаше никакво съмнение в това. Марк погледна жената пред себе си. Изпита благодарност.

На няколко метра от огледалната врата имаше друга - само че направена от полиран дъб. Дърворезбата представляваше около десет големи цветя за рамка, а по средата - две ръце, държащи гълъб, протегнати и готови да го пуснат. Гълъбът беше изпънал шия, измъчен от усилията да се изплъзне, защото единствен той не знаеше, че след броени секунди ще получи свободата си. Жената спря.

- Тя е тук. Но преди да влезем, господин Финеган, искам да ми обещаете нещо. Не! Искам да се закълнете!

- Каквото кажете. - Марк изпитваше безумното щастие на блудния, току-що завърнал се в забравения дом син, и нямаше търпение да се докосне до четките и боите отново. Можеше да обещае всичко. Можеше да се закълне във всичко.

- Закълнете се, че каквото и да става, Вие ще направите този портрет! - Мери Лий го гледаше право в очите.

- Заклевам се.

Марк въздъхна и вдигна очи нагоре с неразбиращо изражение. Клетвите винаги му се бяха стрували глупаво нещо.

Просто му се искаше тя по-бързо да отвори вратата. Когато това стана, той усети, че го облъхва лек студ. Първите няколко секунди, щом влезе, несъзнателно се хвана за прага. В стаята беше тъмно, много повече от предишната - почти нищо не се различваше. Когато очите на Марк свикнаха с мрака, в средата на помещението той видя малка масичка с поне двадесет малки кутийки отгоре. До тях бяха наредени осем или девет различни по големина четки и някои други предмети, които не успя да различи. Вдясно от масичката имаше легло, застлано с черни завивки. На черната възглавница се окрояваше бялото лице на легнало момиче, вероятно приятелката на Мери Лий. Марк се приближи предпазливо. Очите на момичето бяха отворени и сякаш гледаха в една точка. Устните й бяха толкова бели, колкото лицето й. Беше абсолютно неподвижна с безизразен вид, като че заспала с отворени очи. Марк усети как вратът му настръхва. Отне му десет секунди, за да го прозре. Тя беше мъртва.

Когато вратата зад него се затвори, Марк почувства физическа болка от ускорения си пулс. Мери Лий отиде до леглото, вгледа се в момичето за миг и го погали нежно по челото. После, без да се обръща, все така наведена, заговори:

- Уплашихте ли се, господин Финеган? Учудвате ме. Няма от какво да се страхувате - жената говореше със зловещо спокойствие. Марк преглътна болезнено.

- Вие сте луда! Какво искате от мен?

- Нали Ви казах - искам да нарисувате портрет на приятелката ми. Помните ли - Вие се заклехте?

- Но тя е мъртва... В нищо не съм се клел... Вие сте луда, ако си мислите... Аз трябва да се махна оттук... - гласът му трепереше.

- Вие никъде няма да ходите, господин Финеган - тя рязко се изправи. - Не и докато не направите това, за което дойдохте. Както казах, няма от какво да се страхувате. Тук няма нищо мистично. Да - тя е мъртва. Умря преди ден - Мери Лий си пое въздух. - Аз съм единствената й близка. Това, за което Ви моля, е просто да я направите толкова хубава, колкото беше преди. Ще Ви платя, каквото пожелаете. - Марк усети, че залита.

- Искате да я... Но нали щях...

- Щяхте да рисувате портрет. Но да - Вие ще направите точно това. Тук са боите и четките ви - жената посочи масичката с вяло движение, после се приближи до него и впи очи в лицето му:

-Тя ще бъде вашето платно.

- Не мога... Вие сте луда.

- За трети път ме наричате луда, господин Финеган, но това няма значение. Вие се заклехте. Ето - Мери Лий придърпа един стол някъде от тъмнината. - Седнете. Няма от какво да се боите.

Ръцете й отвориха единия му стиснат юмрук и сложиха нещо в него. - Това може да ви потрябва. Аз излизам, господин Финеган, и ще заключа, защото не Ви вярвам - говореше все така спокойно. - Ще се върна вечерта. Моля Ви, дайте най-доброто.

Марк не успя да реагира. Още се бореше със страха и вцепенението, когато отново чу щракването на ключалката зад себе си. Усети капчици пот по челото си и с нервно движение ги избърса. Съзнателно избягваше да погледне леглото и това, което лежеше в него. Беше трудно, защото очите му напълно бяха свикнали с тъмнината. Видя стола, който жената му даде, точно пред себе си и буквално строполи стегнатото си от напрежение тяло върху него. Не чуваше нищо друго освен тежкото си дишане. Впи очи в дъсчения под. За пръв път в живота си Марк Финеган се почувства неспособен да прави каквото и да било. Още под влияние на силния шок, мислите му се надбягваха несвързано. Сви се на две от студа и захапа устните си. Така остана около час - седнал, превит и с поглед надолу. Постепенно Марк усети, че макар и бавно, паниката започваше да го напуска. В крайна сметка тук нямаше нито убийство, нито атентат. Просто едно мъртво момиче, което трябваше да бъде гримирано. Какво толкова, има хора с такава професия - да разкрасяват трупове, как по дяволите им казваха? Защо не си повика един от тях? А той? Не, той просто няма да го направи. Тя не можеше да го принуди. В края на краищата тя беше жена, а той - мъж. ”Вие обещахте, Вие се заклехте.” И какво от това? Хората непрекъснато се отмятат от обещанията и клетвите си. Марк още гледаше в пода, но вече дишаше спокойно. Размърда се. Тялото му се бе схванало от дългото неподвижно стоене. Единственото нещо, което владееше съзнанието му сега, бе да се измъкне от тази проклета стая, колкото се може по-бързо. Изправи се, но от бързане или от нерви бутна стола. Докато го изправяше, от ръката на Марк падна нещо. Той се наведе - беше снимката, която Мери Лий му даде, преди да излезе. Вдигна я. Беше смачкана. Сигурно през този дълъг час, напълно забравил за съществуването й, я беше стискал и деформирал. Оправи я на коляното си и се вгледа. Беше чернобяла снимка на момичето в леглото. Семпла, чернобяла и безизразна. Лицето, запечатано на фотохартията, не беше нито усмихнато, нито тъжно. Явно беше снимка за паспорт. Но Марк усети, че въпреки безразличието на обектива, от нея струеше силното излъчване на момичето. Не фотогеничността беше това, което приковаваше погледа, а някаква друга, по-особена магнетичност. Марк беше срещал такива хора и преди. Хора, които съдбата бе дарила със свръхдоза обаяние. Не е задължително те да са интелигентни, нито дори физически красиви, но притегателната сила, с която са благословени, е достатъчна да се поведе армия от доброволци на сигурна смърт. Марк се вгледа до такава степен, че за миг очите му се насълзиха. Харесваше му овала на лицето срещу него - леко продълговат, но не и дразнещо издължен. Малка брадичка, нацупени устни, почти неестествено високи скули, средноголеми очи, правилен нос, разширен в ноздрите, високо чело, покрито наполовина с топиран бретон. Момичето не беше красиво, но, заедно взети, чертите му придаваха затрогваща, детинска миловидност, а и то едва ли имаше повече от шестнайсет години.

Марк седна на стола, без да отделя очи от снимката. Знаеше, че това, което върху нея изглеждаше истинско, беше още по-истинско само на три крачки от него. Но не смееше, а и се ужасяваше от мисълта да погледне. Желанието му да се махне, се засили, но в потока от мисли се сети - това беше невъзможно. Намираше се на втория етаж на една сравнително висока къща, вратата зад него бе заключена. Марк въздъхна и се заигра със снимката между пръстите си. Дойде му наум какво биха казали родителите му, ако го бяха видели сега. Какво ли не направиха те за него... за да се озове тук. Той добре помнеше дългите мъчителни часове при първия си частен учител. Марк мразеше тези часове, но те успяха да му втълпят, че рисуването е неговият път, а смисълът на живота му - да се усъвършенства. Омразата му се превърна в огромен страх да не се провали. Помнеше и баба си - единствения човек, бил докрай с него, без да го притиска. Тя почина точно три месеца, преди Марк да влезе в академията. Той плака много, но с типичната за младостта лекота скоро забрави за болката - тя го посещаваше само в часове на изключителна самота. Марк се сети за приятелите си, за работата си, за усилията си, за мечтите си. За щастието си, когато завърши академията и за големите разочарования след това.

Въздухът в стаята беше все така неприятно студен, сумракът беше все така дразнещ. Марк се почувства странно, че мисли за всичките тези неща. Разбра, че е глупаво изобщо да мисли за тях. Когато се върна от големия град у дома, той се споразумя със себе си никога да не мисли за живота си преди своя провал. Защото Марк считаше завръщането си за пълен провал. Така и стана. А сега отново се беше разчувствал. Да, той искаше да си върви повече от всичко, но какво щеше да прави, когато се махне оттук? Да си отиде вкъщи? Да седне пред телевизора? Да си блъска главата над поредната скапана карикатура? О, да - днес имаше възможност да прояви творчество. Темата беше свободноизбираема. На Марк му се доплака. И понеже самосъжалението му изведнъж (понякога силните чувства ни обземат изведнъж) взе връх над страха му, той погледна към леглото. От тъмнината се виждаха само малката брадичка, правилният нос и нацупените устни. Марк не усети предишната паника, а само естествената тръпка, която минава през жив човек, погледнал към мъртвец. В ръцете му все още беше снимката. Погледна и към нея. После отново погледна леглото. Да, наистина - момичето нямаше повече от шестнадесет. Снимката беше направена скоро. Марк реши, че сигурно смъртта е настъпила може би ден преди той да се озове там. Видя ръцете й, искрящо бели на фона на черния плат. Бяха красиви ръце с дълги пръсти. Марк се запита дали е умряла така, лежейки или... Господи, колко много “или” имаше! Дали е знаела, че ще умре или е било неочаквано? Дали е била болна или е било нещастен случай? А дали е била сама в последните си мигове или онази жена (а може би някой друг) е държала ръката й? Марк се учуди на любопитството си. Учуди се и на обзелото го спокойствие. Силните емоции, връхлетели го преди около два часа, го бяха изтощили и той не усещаше почти нищо. Изпита желание отново да се раздвижи. Марк не мислеше - беше прекалено омаломощен за това. Просто обикаляше леглото в кръгове само за да прави нещо. Видя боите на масичката. Бяха акварелни, много и най-различни. Мери Лий се беше постарала. Предметите, които в началото не успя да различи, бяха някакви гримове, но не като тези от модните списания, а по-различни, подредени в малки кафяви купички. Досети се, че явно бяха направени за случаи като този. Е, не точно като този. Имаше една по-голяма купа, пълна с вода, и до нея бяха подредени четките. Марк спря да обикаля и за пръв път се взря в мъртвата отблизо. Можеше да види всички детайли. Косата й беше сресана на път и прилежно опъната назад. Кожата й изглеждаше гладка и нежна, но беше прекалено бяла, за да бъде привлекателна. Черната риза, без копчета, с широка яка откриваше шията на момичето - дълга, както впрочем всичко в него беше малко издължено. Имаше извити тънки вежди и високо бяло чело. И, не - тя не дишаше. Марк тайно се бе надявал на това. Стана му тъжно за нея, не защото беше мъртва, а защото му се стори самотна. Дали през тези две години, когато Мери Лий не бе говорила с никого, тя е живяла с нея, още дете, в тази ужасна синя къща. Той посегна и постави ръка върху студеното чело. Неприятната тръпка мина през другата ръка, която беше в джоба на Марк. Нещо изшумоля. Не беше снимката, а сгънатият на четири лист от господин Боринг. Марк усети как цялото му същество се изпълва с агресия и как листът изведнъж стана на парчета между пръстите му. Стоя така две-три минути, стиснал безполезните хартийки. Пусна ги - те плавно паднаха и се разпиляха по пода. След това отиде до прозорците и с рязко движение дръпна завесата. Огромен поток светлина заля цялата стая. Марк бавно се приближи към леглото, наведе се над момичето и нежно затвори очите му. Изправи се и внимателно премести масичката по-близо...

Цялото й лице беше студено. Устните й бяха чаровно нацупени и отблъскващо бели. За миг той се усъмни, че неприятният хлад в стаята произлизаше от нейното тяло. Обхвана с две ръце бузите й и почувства студа им. Марк не изпитваше страх, а само леко отвращение. Бавно отлепи длани от кожата, взе снимката (беше паднала на пода) и я облегна на една от купичките. Имаше нужда да усети живота, съхранен в малката хартийка срещу него, защото знаеше, че това ще го вдъхнови. Искаше да види ясно в съзнанието си как трепкат клепачите, да чуе как дъхът излиза през устата, да си представи всеки жест, да разбере как изглежда лицето й, когато чувствата преобразяват чертите му.

Първо Марк трябваше да заличи белия цвят. Купичката, на която бе облегната снимката, беше пълна с багрило много близо до телесния цвят, може би един два тона по-тъмно. Затова той реши да сложи малко и да го разнесе навсякъде. Потопи левия си палец в боята. Не беше течна, но не беше и съвсем гъста. Извади пръста си и я разнесе по дланите си, като ги втри една в друга. После отново обхвана с две ръце бузите на момичето и с кръгови, масажиращи движения започна да нанася цвета. От тях мина към брадичката, устните, върна се към носа и очите. Когато стигна до челото, Марк забеляза, че на снимката то беше покрито с бретон. Сега, вероятно за улеснение на работата му, косата бе сресана в строг път. Това, което остана, внимателно нанесе върху ушите и шията. Отдръпна се на около метър и я разгледа. Кожата изглеждаше някак мокра, боята трябваше да засъхне, но онзи ужасяващ бял цвят го нямаше. Марк замислено изчака. Изми се с водата от голямата купа и избърса ръцете си в дрехите. Бледо, много бледорозово - той едва навлажни върховете на пръстите си и съвсем леко ги допря един-друг. Със същите масажиращи движения сякаш втри цвета по скулите на момичето. След това прокара безименния си пръст по левия долен клепач, после и по десния, така че да се получи едва забележима розова сянка. Постави двата си показалеца върху онова място на носа, където ноздрите се сливат с останалата част на лицето, и ги раздвижи внимателно. Така имитира образуващото се обикновено там леко зачервяване.

Марк придърпа стола и седна. Очевидно - промяна имаше. Беше вдъхнал малко живот или илюзия за живот - на кого му пукаше. Момичето не изглеждаше така мъртво. Сега той трябваше да премине към същността - да я направи красива. Приключил бе с фона - истинското в картината още чакаше.

Тънка четка. На Марк му трябваше тънка четка с много заострен край. До купичките имаше шест четки, подредени по големина. Взе най-малката от тях и я навлажни с езика си. Черният цвят беше оставен накрая на масичката, сякаш Мери Лий го бе счела за напълно ненужен. Марк се присегна и потопи четката в него. Разбърка и я изтръска накрая на ръба. После взе стола с една ръка и го сложи много близо до леглото, така че да може да рисува седнал. Започна да очертава веждите. Те бяха като пречупени дъги, тънки, без да са оформяни. Повтори няколко пъти за по-силен ефект. Отново потопи четката и изтръска. Бавно плъзна повърхността й по единия горен клепач, нанасяйки черна линийка, която удебели, продължи извън очертанията на окото и леко изви нагоре. Повтори същото и с другия. Съвсем тънка ивица остави на бледата розовина под долните мигли. Изми четката и я остави настрана. Заразглежда всички цветове на масичката. Избра тъмнокафяво. Взе дебела четка за фон, оцвети плътно клепачите и едва докосна скулите. После се върна към розовия. Но този път сложи значително повече - по устните, като внимателно ги разтвори с едната ръка, а с другата нанасяше. Отново прибегна към най-тънката четка - с нея очерта краищата им в червено, което сякаш се сля с розовото, сложено преди него. Накрая със средно голяма и гъста четка смеси кафявото по клепачите с тъмно зелено, което нанесе до самия им край, близо до заострения връх на веждите.

Марк се опусна на стола. Беше готов. Тя изглеждаше хубава. Може би “както преди”, а може би не. За него нямаше особено значение. Чувстваше се уморен. Емоциите през последните няколко часа му бяха дошли в повече. С голямо учудване забеляза, че бе започнало да се стъмнява. Стана и отиде до прозореца. Видя разнебитената ограда, неподдържания двор и улицата. За пръв път Марк не се подразни, че познава всички минувачи. Напротив - искаше му се да ги спре, да ги заприказва, да им разкаже какво е преживял току-що. Искаше да им опише всичко с подробности, да ги накара да усетят цялата обърканост, която изпитваше. Но не можеше. Знаеше, че дори да беше долу, лице в лице с тях, просто не би могъл да намери думите. Не би могъл... Върна се и седна на стола. Постепенно умората го завладя напълно и той заспа.

Докато Марк Финеган изживяваше душевните си терзания в четвърта къща на трета улица, малкият град, в който той живееше, изживяаше есента. Или по-скоро един от нейните дни. И, както вече споменахме, улиците бяха застлани с килим от листа, тревата беше пожълтяла, навсякъде се носеше опиваща миризма на плодове. Трябва да се отбележи, че някои съвестни жители многократно се бяха опитвали да се отърват от падащите в този сезон листа, но винаги без успех. В края на краищата всеки човек, когото бяха наемали да рине, казваше, че това е прекалено много работа за прекалено малко пари и напускаше. Затова вече няколко години дърветата, необезпокоявани, събличаха одеждите си и ги хвърляха на земята. Хората свикнаха да газят в разноцветното море, дори повече - започнаха да му се радват. Но бурният листопад не беше единственото нещо, което есента донасяше със себе си там. За сметка на малкия парк, в северната част на града имаше голяма овощна градина. Никой не помнеше кой и кога бе посадил първото й дърво. Тя принадлежеше на всички и всички се грижеха за нея. Когато настъпваше есен и клоните се превиваха от натежали плодове, тогава градината заприличваше на кошер с жужащи пчели. Така бе, защото децата, привлечени от сладкия аромат, прекарваха там в игри и смях всичките си дни преди училище (което беше в друг град, разбира се). Вечер се прибираха у дома с подути от ядене коремчета, мръсни обувки, скъсани дрехи и неизмерима радост в очите. Марк Финеган също някога се бе връщал вкъщи кален и щастлив. Сега в празните си следобеди той рядко отиваше в градината. Но през есента ходеше всеки ден, освен ако някой от честите за местността дъждове не го задържеше. Случваше се валежите в този град да станат причина никой да не си подаде носа навън. Бяха кратки, но много силни, придружени от нахални гръмотевици. Понякога нанасяха и щети. Затова хората предпочитаха да гледат плющящата върху уличния асфалт вода само през прозореца. Но винаги след такъв есенен дъждоносец, естествено, ако беше ден, ненадейно слънцето изгряваше и времето се оправяше. Единствените следи от отминалия порой бяха пръснатите навсякъде локви. Малки, големи или средни - те предизвикваха недоволството на заобикалящите ги минувачи дори повече от самия дъжд. Дразнеха всички с изключение на децата, които пускаха листа по повърхността и си играеха на лодки цял ден, понеже в градината беше още мокро.

Този ден необичайната за сезона горещина показваше, че скоро ще завали. Хората вървяха забързани по улиците, тъпчеха опадалите листа, от овощната градина се дочуваше необуздан детски смях... В следобедните часове стана хладно, сенките на дърветата станаха по-дълги, на небето се появиха облаци. Постепенно се стъмни и градът утихна.

Марк се събуди от миризмата на нещо, което гори. Усети, че цялото тяло го боли. С учудване осъзна, че е спал върху стол и се бе схванал. Две секунди преди да се разсъни напълно си спомни всичко. Отвори очи и първото, което видя, беше осветения от трептяща светлина таван. Марк извърна глава към леглото. Видя Мери Лий, коленичила до него, с единичен свещник в ръка, да се взира с измъчено изражение в мъртвата. Очите на жената бяха широко отворени и не мигаха. Пламъкът осветяваше по-скоро нея, отколкото момичето и той забеляза колко бе пребледняла. Въздъхна шумно и се размърда на стола. Коленичилата не му обърна никакво внимание. Марк се покашля и въздъхна още по-шумно. Жената вдигна очи към него. По лицето й се разля нещо като усмивка, тя се изправи и се приближи.

- Благодаря Ви. Тя е прекрасна. - Марк не можеше да повярва на ушите си. След всичко бе очаквал поне някакво кратко обяснение, а не благодарности. - Вие наистина сте я направили красива. Отначало аз не вярвах, но... Както и да е, тя е просто съвършена. С нищо не сте прекалили, нищо не сте забравили. Но, хайде, нямате повече работа тук. Да вървим! - Мери Лий, водена от светлината на свещта се запъти към вратата. Марк се подчини и я последва. Какво друго му оставаше да направи?

През коридора, по стълбите, жената вървеше пред него, без да се обърне. Цялата къща бе тъмна и единственото осветление беше в ръцете на странната й стопанка. В многото огледала, наредени на стените, Марк виждаше глуповатото си и объркано изражение, както и как краката му забързано се местеха един след друг. Стори му се, че ще ходят така вечно, че коридорите и стълбищата няма да свършат никога. Най-накрая входната врата се показа. Мери Лий я отвори и леко го изтласка на прага. Постави свещта помежду им и пак се усмихна.

- Знам , че имате много въпроси, господин Финеган, много, много въпроси... нали? - Марк не отговори нищо. Светлината на свещта върху обраслия на външната част на вратата бръшлян му се стори зловеща. Жената не обърна внимание на мълчанието.

- Зная също, че постъпих - тя се поколеба -постъпих егоистично, да егоистично, като Ви доведох тук просто така. - Мери Лий въздъхна и отново се усмихна, според Марк - малко неуместно.

- Ето какво, господин Финеган. Утре към четири следобяд ще бъде нейното... нейното погребение. Разбира се, Вие сте поканен. Все пак Вие... Както и да е (свещта вече догаряше - восъкът й се стичаше надолу и капеше по пода). Тогава ще Ви кажа всичко, което искате да знаете.

Мери Лий спря да се усмихва, отстъпи крачка назад и притвори вратата, оставяйки Марк съвсем навън.

- До утре, господин Финеган - и вратата се хлопна.

Марк усещаше как леката нощна прохлада минава през дрехите и неприятно наелектризира кожата му. Веднага щом вратата се затвори, той беше побягнал през неокосената градина, сякаш някой го преследва. Беше се преборил с безкрайното море от трева, беше блъснал портата на оградата и беше продължил да бяга на улицата. Докато се почувства неспособен да диша, сякаш животът му зависеше от това. Сега вървеше забързано с единственото желание да си бъде у дома. Около него нямаше никого - всички в града спяха. Сигурно и родителите му отдавна бяха заспали, уморени да го чакат. Огледа къщите, покрай които минаваше. Всички прозорци бяха тъмни. Само уличните лампи, строго подредени една до друга, светеха, бръмчейки с ужасен звук. Чувство на едновременно блажена и противна самота обзе Марк. Той заби поглед в сивия цимент и ускори хода си...

Беше една от онези есенни утрини, през които скупчените, мрачни облаци и топлия въздух сочат, че със сигурност ще вали. Марк се събуди, стреснат от кошмар - беше сънувал, че мъртвото момиче някак оживява, а трупът е той. Не искаше да си припомня съня с подробности, затова бързо стана и се облече. Отвори двукрилия, голям прозорец на стаята си и остави свежия въздух да нахлуе. Оправи леглото и седна на него лениво. Леглото впрочем беше единствената мебел. Имаше време, когато Марк живееше само за да рисува, и бе счел, че един креват е напълно достатъчен, защото други мебели или предмети биха заели мястото на многобройните му бои, четки, въглени, кадастрони и т.н. И тогава те действително бяха пръснати навсякъде и често някой се спъваше в тях. Сега в стаята наистина се мъдреше само едно легло и нищо друго. Марк седна на покрития с дървена настилка под и хвана главата си с две ръце. Така обикновено заставаше, когато искаше да се съсредоточи. Поседя така известно време, без да се движи. Не помръдна дори когато през отворения прозорец влетя вледеняващ ветрец, който напомняше за далечната и все пак наближаваща зима. Марк почувства как посепенно го залива вълна от спокойствие. Усети как съзнанието му започна да пренарежда случилото се през последните четиридесет и осем часа и да хвърля различна светлина. Въщност какво толкова се бе случило? Нищо. Марк въздъхна. В четири го очакваше погребение, а никъде не му се ходеше. Стана, затвори прозореца и излезе.

Къщата на Марк беше едноетажна и не много широка. Имаше гостна, кухня, баня с тоалетна, две спални - една негова и една на родителите му. Включително празната стая, където бе живяла бабата на Марк. Така че той се озова на прага на кухнята за секунди. От малък знаеше, че винаги щом стане, го чака закуска - и сега видя чиния с пържени яйца пред стола си. Майка му и баща му седяха на малкото канапе до масата. Сутрин те винаги бяха там. Бащата пушеше, загледан в нищото, а майката прелистваше единствения вестник в града. Марк поздрави за добро утро и седна пред чинията. Понякога, именно сутрин, ядейки закуската, той допускаше в ума си мисълта, че родителите му бяха щастливи, че синът им е с тях, макар и нереализиран, с несбъднати мечти. Преди това го дразнеше, но точно в този момент изпитваше благодарност, че е необходим на някого, независимо по каква причина. Още повече, че животът при майка му и баща му беше изпълнен със спокойствие, което така бе липсвало през дългите студентски дни. Докато вчерашната случка не го наруши с гръм и трясък, Марк не обръщаше внимание на това спокойствие, считаше го за нормално. Сега нещата стояха по друг начин.

Господин и госпожа Финеган бяха типична възрастна двойка. И двамата пенсионирани от десет години, те намираха време почти само за градината и книгите си. Бяха радостни, че Марк споделя част от ежедневието им с тях, не се бъркаха в неговото. Никога не повдигаха въпрос за това, че не работеше според възможностите си или че вече е на тридесет, а беше още сам. Стигаше им присъствието му.

Марк изяде яйцата и изми малката бяла чиния на сини цветчета. Обикновено след като предадеше карикатурата, той помагаше на майка си в къщата, играеше табла с баща си, разхождаше се безцелно някъде или пък се застояваше в градската овощна градина. Беше събота и Марк очевидно нямаше да ходи в издателството, нямаше и никакво желание да излиза, докато не стане време за... Господин Финеган остави лулата си (той винаги пушеше лула), извини се и каза, че ще отиде да почете. Спалнята на родителите на Марк отскоро приличаше на малка библиотека. Баща му непрекъснато внасяше разни книги, без да ги изнася. На практика цялото бюро до леглото им не се виждаше от книги. Госпожа Финеган кимна и продължи да чете вестника. Марк се зачуди как биха реагирали майка му и баща му, ако узнаеха какво се бе случило. Той почти винаги успяваше да предскаже реакциите им, но сега не беше така. Дали като него в началото щяха да изпаднат в паника? Или щяха да го приемат спокойно? А може би биха се обърнали към единствения полицай в града - господин Лоу? Марк реши да си замълчи. Все пак не беше необходимо да знаят нещо, което и без това щеше да им създаде грижи. Господин Финеган излезе с тежки стъпки и затвори вратата. Беше необичайно топло за толкова ранна сутрин и крилата на двата отворени прозореца се поклащаха от лекия ветрец. Марк се извърна към майка си.

- Да ти помогна ли за обеда?

- Не. Защо? Той отдавна е готов.

- Да не си станала рано?

Госпожа Финеган остави вестника и свали очилата си.

- Рано ли? Не, разбира се. С баща ти вече сме обядвали. Ти спа до късно и решихме да не те будим - тя се усмихна. - Но добре стана, че изяде яйцата. От сутринта са, не исках да се развалят.

- Колко е часът? - попита Марк объркан. - Чакай! - майка му обърна малкото си часовниче, имитация на злато. - Мисля, че е три и петнадесет, но не съм сигурна - каза тя, още усмихвайки се. - Малко изостава.

Марк усети, че спокойствието, обзело го, когато беше в стаята си, започна да го напуска. Въздъхна бавно.

- Слушай. Ще изляза да се разходя малко. Не ме чакайте с татко за вечеря.

- Пак ли? - Госпожа Фннеган се бе върнала към вестника и тъкмо слагаше очилата си.

- Да, пак.

Марк излезе. Мина през малкото коридорче преди входната врата (където бяха обувките му) и оттам се озова навън - дворът на къщата им се намираше при задната й част, а предната гледаше към улицата.

Дали защото беше събота, или заради заплашващото с дъжд време, но никой не се виждаше и беше много тихо. Марк чуваше как подметките му се удрят в асфалта. Погребение! Последното погребение, на което беше присъствал, бе на една възрастна жена от града. Нямаше да забрави разплаканите лица, хълцанията, молитвите за спасение, както и скритото чувство за вина от това, че не изпитваше болка. Марк не познаваше покойната (както и две трети от присъстващите), затова бе усетил само съжаление, но му се стори, че всички останали искрено скърбяха. А сега? Той не познаваше и момичето...

Поради наближаващия дъжд въздухът бе някак спарен. Макар че не бързаше, Марк усети капчици пот по врата си. Нямаше ли кой сега да му досажда с поздрава си? Нямаше. Чувстваше как страхът можеше да се превърне в паника, а това не трябваше да става. Разбира се, беше съвсем свободен да се обърне и да си тръгне, но... Той просто искаше да знае. Дланите му започнаха да лепнат. Подухващият от време на време ветрец се врязвяше и в костите. От свъсеното небе се дочуваха леки гърмежи. Не след дълго пред погледа на Марк изникна покритата отгоре до долу с бръшлян къща.

Портата, пътечката, зеленото море. Марк стигна до масивната входна врата. Канеше се да почука, когато нещо улови периферното му зрение и той се обърна надясно. Сред гъсто обраслата трева изпъкваше окосен къс. По средата му имаше правоъгълна дупка и купчина пръст встрани. До купчината ясно личеше ковчегът. Имаше и петима души, двама от които копаеха в дупката. Изведнъж Марк се втурна натам с такава сила, че дългите стръкове трева одраскаха китките му до кръв, докато се опитваше да ги премахне от пътя си. Когато стигна, беше зачервен, запъхтян и още по-потен. Първо видя Мери Лий. Седнала на една криво скована пейка, тя гледаше втренчено пред себе си. Свещеник, в дълго черно расо, книга и кръст в ръцете, тихо пееше. Двамата, които копаеха гроба, облечени в еднакви сиви дрехи, настървено изхвърляха черната пръст, без да се интересуват от друго. Също като свещеника, те бяха напълно непознати на Марк. На пейката, до Мери Лий, стоеше икономът с лупите и съскащия глас, който беше отворил преди ден вратата на този странен дом. Свещеникът забеляза новодошлия и с поглед му посочи къде да седне. Марк седна. ”Отче Наш, приеми душата на твоята робиня Клара Моуби... ”Клара! Значи името й е Клара! Икономът свали очилата лупи и избърса очите си с голяма носна кърпа. Беше се разплакал. ”Прости, Боже, греховете й. И помогни й да се възнесе...” Марк за пръв път виждаше мъж да плаче. Видя му се унизително. ”Отвори, Господи, чистите, свети врати на рая за нея...” Мери Лий беше с ледено спокойно изражение. Икономът започна да хълца. Отново се чуха леки гърмежи, които накараха гробарите да копаят двойно по-усърдно. Очевидно не искаха да се намокрят. ”Дай й, Господи, покой и смирение...” Марк спря да слуша свещеника и се вгледа в ковчега. Кафяв, лъскав, с голям златист кръст върху разширената част. На места по-светъл, на места по-тъмен и най-вече - потискащо красив. След малко повече от петнадесет минути гробът беше готов. Икономът продължаваше да плаче, Мери Лий бе все така безизразна. Гробарите излязоха от дупката, оставиха лопатите на земята и зачакаха. ”Защото от пръст сме станали и на пръст ще станем. Амин”! Свещеникът прехвърли книгата от едната в другата си ръка и се прекръсти. Всички останали глухо повториха “Амин” и също се прекръстиха. Ковчегът тутакси беше понесен към гроба...

- Не! - Марк почти изкрещя, но после се окопити и добави сдържано: - Оставете го за момент.

Какво можеха да направят гробарите? Спряха и го оставиха. Все пак, този младеж беше брат, братовчед или може би годеник на починалата. Марк отиде до ковчега и повдигна капака. Тя стоеше там спокойна, с кротко скръстени ръце, хубава с лицето, което той й бе дал. За миг на Марк му се стори, че я познава отдавна, много отдавна - преди да се е родил... Преди и двамата да са се родили. После рязко затвори ковчега и седна на пейката с гузен вид на непокорно дете. Когато падащата пръст покри и последната ивица лъскаво кафяво дърво, Мери Лий стана и кимна на Марк да я последва. Икономът, междувременно спрял да плаче, остана при гробарите и свещеника.

Марк се отпусна на голямото синьо канапе. Жената срещу него не му предложи чай или кафе, не го попита дали желае бисквити. Само седна на един стол в другия край на стаята и загледа госта си продължително, сякаш не бе имала достатъчно време да го прецени. Накрая подхвана забързано:

- Слушайте, господин Финеган, по-добре ми кажете какво точно искате да знаете.

- Тя...

- Тя е дете на едно приятелско семейство. Дойде да живее при мен известно време. Родителите й имаха - Мери Лий се поколеба, - неотложни ангажименти. Всички знаехме, че е болна, но не предполагахме, че смъртта ще дойде толкова скоро.

Марк отвори уста, но жената го прекъсна:

- Казваше се Клара, както разбрахте. Жизнерадостно момиче. Обичаше синьото, затова направихме къщата такава - по неин каприз. Наистина, много се бях привързала към нея. Беше прекрасно дете.

- Но, защо аз...

- Чарлс ми купува местния вестник.

През единия прозорец Марк видя останала сама тъжна фигура да седи на пейката. Явно свещеникът и гробарите си бяха отишли.

Тя продължи:

- Как беше: “За Вас”? - подигравателна усмивка изкриви лицето на Мери Лий. - Там видях вашата творба (пак същата усмивка) и Чарлс ми каза, че може би ще се справите.

- Но...

- Знаете ли - отново го прекъсна жената, - знаете ли, господин Финеган, Клара много обичаше да се гримира. Разбира се не беше професионалистка, но се гримираше по цял ден. Затова реших за последния й път пред хора да я гримира човек, който разбира. Този човек се оказахте Вие - Мери Лий си пое дълбоко въздух. - Това е.

Марк беше като втрещен. Той не можеше да повярва, че всичко е толкова, толкова... ТОЛКОВА ПРОСТО! Не проговори, когато госпожа Лий го изпрати на вратата. Не каза нищо и когато тя спря точно на входа и вяло попита:

- О, забравих - желаете ли заплащане?

Марк поклати отрицателно глава. За какво по дяволите му беше проклетото заплащане? Обърна се и си тръгна.

Навън бе станало почти тъмно от надвисналите черни облаци и въздухът бе още по-тежък. Марк реши отново да мине през гроба. На пейката още стоеше икономът Чарлс. Марк седна до него. Постояха известно време мълчаливо, всеки загледан в една точка пред себе си. Гробът беше пресен и пръстта, тъмна, червеникаво-кафява, приличаше на кора от рана. Върху един черен кръст, забит в десния край, беше изписано: ”Кларънс Моуби на шестнадесет години”. Нещо изшумоля в ръцете на Чарлс. Марк се извърна и видя голям жълт плик. Въздъхна.

- Госпожа Лий... госпожа Лий разказа ли Ви за... за... - вероятно от прекаления плач гласът звучеше по-скоро дрезгав, отколкото съскащ.

- Да, разказа ми - отвърна Марк спокойно. В крайна сметка защо да се вълнува?

- Тогава, сигурно Вие много ни осъждате, господин Финеган, и има защо. Но само си помислете как...

- Да ви осъждам ли? За какво? - Марк недоумяваше. - Защото сте приютили едно забравено от родителите си болно момиче? - икономът зяпна, после поклати глава и се усмихна.

- Не, господин Финеган. Не. Всъщност... всъщност нещата стоят по друг, различен начин. Искате ли да Ви разкажа?

- Разбира се. - Марк усети, че му се повдига.

- Някога госпожа Лий беше голяма актриса (в гласа пролича благоговение). Тя работеше в един известен столичен театър. Случайно се запознахме и аз й станах иконом. Грижех се за всичко. Придружавах я на всичките й гастроли. Един ден (Чарлс наведе глава) тя реши да се оттегли. Оттогава двамата пътуваме по широкия свят с парите, които ни останаха. - Марк започна да се дразни и стомахът сериозно го сви. Икономът говореше прекалено патетично.

- Веднъж - Чарлс се изкашля, - веднъж минахме през едно провинциално градче, чието име не си спомням. Там срещнахме Клара. Тя искаше да стане актриса и имаше голям талант. Двете с госпожа Лий много се привързаха една към друга. Дори Клара започна да идва на уроци. Тя беше луда по френския. - Чарлс се усмихна. - Преправяше имената на всички сякаш бяха френски, разбирате ли. Както и да е (ръцете на Марк се разтрепераха. Стана му непоносимо горещо.).

- Госпожа Лий видя, че Клара има талант и реши да се занимава с нея. Тя започна да идва редовно. По-късно госпожа Лий убеди родителите на Клара (много трудно беше) да пуснат момичето с нас за известно време, при условие че госпожа Лий й предава редовно уроци и им праща всеки месец писмо с малка сума (те бяха безработни горките). О, да знаете колко хубаво беше! Където и да отидехме, всички бяха като омагьосани от Клара. Но... - икономът свали очилата си и започна да ги бърше. - Преди две години минахме през този град. Госпожа Лий беше уморена от последното ни пътуване и купи - Чарлс посочи с ръка - тази къща с намерението по-късно да я продаде и да заминем отново. Но после реши, че ще останем тук за по-дълго време. Така и стана. Останахме тук дълго време. Прекалено дълго... - Марк чувстваше как дрехите се слепват по тялото му. Струваше му се , че е на възможно най-горещото място на света. - Клара все искаше да си ходи. С госпожа Лий много се караха. Понякога Клара говореше ужасни думи. Един ден просто я намерихме в леглото й, без да диша. Малко по-късно се обадихме на Вас.

Марк беше сигурен, че скоро ще повърне. Усещаше как главата му пулсира.

- Това - Чарлс повдигна леко жълтия плик в ръцете си, - това са писма. Писма на Клара. Тя често пишеше до една нейна приятелка - Моника... Моника... е, не си спомням фамилията й. Мисля, че има две-три до родителите й - Чарлс въздъхна. - Клара много обичаше да пише писма. Но госпожа Лий винаги ги намираше, преди да се изпратят, и ги скриваше. Смяташе, че така е най-добре. - Чарлс пак въздъхна. Гласът му отново бе станал съскащ. - Сега са у мен. Не зная какво да правя с тях. Ако искате, ги вземете господин Финеган. Аз не ги искам. - Марк внимателно взе жълтият плик.

- Е - икономът се изправи, - както казах, не ни съдете прекалено строго. Наистина жалко за Клара. Беше очарователно създание. Сбогом, господин Финеган. - Чарлс хвана ръката на Марк и я раздруса силно. После заситни бавно към къщата. Леките гърмежи вече бяха силни и придружени от светкавици. Марк стана и с разлюляна пиянска походка пое към портата. Всичко пред очите му беше размазано, ушите му бяха заглъхнали, едва чувстваше краката си. В главата му мислите се въртяха забързано и хаотично. Как може... Как може...

На един малък тъмен завой спря, остави плика на земята, преви се на две и започна да повръща.

В къщата на семейство Финеган беше тихо. Господин и госпожа Финеган бяха оставили бележка, че са отишли на гости и че ще се върнат за вечеря. Марк се строполи на един стол в кухнята. Чувстваше се по-добре - беше повръщал много и това го бе облекчило. Но все още не бе подредил мислите си. Господи? ГОСПОДИ, как може да има такива хора? Жълтият плик изкушаващо се набиваше на очи. Дали беше редно да го отвори? Писмата. Писмата на горкото момиче бяха вътре в него. ”Не ни съдете прекалено строго...” Марк усети, че пак му се повдига, но бързо изгони образа на противния, съскащ иконом от съзнанието си. Отвори плика. Писмата вътре бяха много. Марк взе най-горното. Беше написано на обикновен лист от тетрадка с широки редове и цялото покрито с целувки от цикламено червило. Почеркът беше детински едър, но въпреки това Марк приближи хартията до очите си:

“Мила Моник, как си? Как е моят малък Жужу? Ние с Мери вече не сме на път - намираме се в някаква забутана къща, цялата в бръшлян, в не знам си кой град. Тук сме, защото Мери е болна от многото пътуване. Тя казва, че ще останем, докато се оправи, а аз казвам дано това стане по-скоро. Не ми се стои на едно място. Как са мама и татко? Мисля, че за последно им писах преди месец. Сега си говоря по-често с Шарл, отколкото с Мери, защото, както казах, тя е болна. Само че Шарл е малко досаден. Непрекъснато приказва за Мери - как едно време е била звезда, как публиката ставала, щом я видела и т.н. Шарл ми каза, че Мери е играла Офелия, освен това каза, че аз също бих могла да я изиграя не по-зле. Мисля, че ще бъда една добра Офелия. Малко ми е скучно тук, затова ми пиши по-скоро. Ето адреса: Тук бе посочен адресът на Мери Лий. Най-отдолу под една целувка пишеше: ”С любав и целувки от Клер за Моник.” Марк стана, светна лампата и отвори широко прозорците. Навън вече плющеше дъжда и силният звук от падащата вода отекваше в стените на кухнята. Марк седна на стола и извади следващото писмо някъде от средата на плика.

“Моник - толкова ми е тежко. Колко време вече стоим в тази ужасна къща. Година? Две? Мери не ми дава да излизам дори и в градината. Само иска да репетираме. Виж има нещо хубаво - Мери сложи много огледала и много сини неща. Всъщност, почти всичко е в синьо. Много е красиво, но на мен ми се иска да изляза. Когато дойдоха работници да сложат огледалата и всичко останало, Мери ме заключи в стаята ми. Каза, че за мен било вредно да общувам с такива хора. Какви? Шарл почти не ми говори вече - само готви и чисти. А аз и не репетирам толкова често, само Мери непрекъснато е край мен. Непрестанно повтаря какъв голям талант съм, колко много ме обича и т.н. Убедена съм, че тя въобще не е болна, а само се преструва, защото не иска да заминем. Макар че - кой знае - вчера припадна по стълбите. Много ми е тъжно - понякога цялата нощ плача. Помниш ли, когато ловяхме риба? А ти не се прави на разсеяна, а ми пиши. Вече не зная кое писмо ти пращам, а ти не ми отговаряш. Как е Симон? Както и да е - трябва да приключвам, - Мери ме вика. Поздрави у вас и много целувки от твоята тъжна Клер.

П. П.

Изпратих писмо на нашите. Питай ги дали са го получили.

Твоята тъжна Клер!”

На Марк му се доплака. Въпреки отворените прозорци в стаята беше горещо. Или на него така му се струваше? Бръкна в плика и извади още едно писмо. То беше много късо и написано ситно. За разлика от другите, по него нямаше целувки.

“Мили мамо и татко, аз съм добре. В момента не сме на път - с Мери и Шарл сме отседнали в един хотел. Нарича се “Синият Хотел”. Тук има много огледала. Мери е малко болна, но когато се оправи, веднага се връщаме вкъщи. Репетираме по цял ден. Шарл каза, че мога да изиграя Офелия. Малко ми е скучно и много ми липсвате, но иначе всичко е наред. Как е моят Жужу? Същата ли ми е стаята, както преди? Скоро ще се върна и искам всичко да си е, както го оставих. Вече е късно и трябва да си лягам. Липсвате ми и много ви обичам.

Хиляди целувки от вашата Клер.”

Марк извади всички писма и грижливо ги сгъна на две. Взе направо последното, което бе написано върху откъснато от кашон малко парче картон. Почеркът беше разкривен, на места личаха мастилени петна и задраскваници.

“МОНИК, ЗАЩО НЕ МИ ПИШЕШ! Толкова съм сама... Въобще не ми е разрешено да излизам от стаята си. Шарл ми носи храната. Мразя ги, мразя ги, мразя ги и него, и Мери. Не мога да ги понасям. Не зная дали ще мога да пусна това писмо. Искам да съм вкъщи... Ще ми се да умра, отколкото да стоя повече в тази стая. Вчера казах на Шарл: ”Ако ще да пукна, няма да изям тъпата вечеря!”. Но после я изядох. Смешно, нали? Моник, пиши ми, чуваш ли? Пиши ми, иначе ще се побъркам. Моля те, каквото и да е - само ми пиши.

Клер”

Навън бе спряло да вали. Марк усети как отново му се завива свят с пълна сила. Стана, направи две крачки към чешмата, но след тях се стророли на пода напълно безпомощен. И тъй като не видя смисъл да се движи, просто заспа върху кафявия килим.

Господин Финеган побутна сина си с ръка. Марк запримигва, още несвикнал със светлината. Нямаше нито главоболие, нито световъртеж - нищо. Вероятно от съня, но всичко му бе минало. Чувстваше се като новороден.

- Какво е това? - майка му сочеше разпилелите се по земята писма. Без да става, Марк се зае да ги събира едно по едно.

- Дойде си точно за вечеря - гласът беше на баща му и долетя от дрешника. - Хубаво е, че не закъсня, както вчера. Ще бъдеш свеж за господин Боринг. - Господин Финеган влезе в кухнята, намятайки жилетката си. Той винаги носеше жилетки, независимо от времето и сезона (разбира се, през лятото бяха значително по-леки).

- Утре няма да ходя при господин Боринг. - Марк се изправяше бавно с писмата в ръка.

- Защо? - майка му режеше някаква салата

- Напуснах - вече напълно изправен, Марк се прозяваше - още се чувстваше уморен и сънен.

- Боже Мой! - госпожа Финеган изпусна ножа, а баща му разсипа тютюна, с който тъпчеше лулата си.

- Но какво ще правиш сега? - Марк беше на прага на вратата и не разбра кой точно го попита, затова се обърна и каза напосоки:

- Ще живея. А сега ме оставете да спя - и излезе.

Два дни, след като заяви на родителите си, че е напуснал работа, Марк Финеган наистина го стори. Около седмица по-късно той получи по пощата уверение, че гражданката Мери Огъстин Лий е заминала, без да остави известие къде, оставяйки му къщата и целия имот към нея. Марк се поколеба известно време, но накрая се нанесе там, като остави за себе си една малка тъмна стаичка, с изглед към улицата, а всичко останало нареди като ателие. Скоро направи и първата си изложба от години насам. Родителите му, винаги били до него, се радваха искрено на успехите му. Но те, както и съгражданите на Марк, никога не разбраха какво общо е имал с Мери Лий, за да му остави тя къщата си. Така изминаха години и той осъществи много успешни изложби.

Лично за Марк преживяното беше като стрес, който отново го върна към творчеството и желанието за живот. Никога не се запита какво се бе случило с Мери Лий и иконома й Чарлс. Защото знаеше, беше убеден, че те все така блуждаят някъде без дом и без корени. Никога не се запита и защо му бяха оставили къщата. Просто го счете за съдбовен знак и повече не се замисли за това. .

Марк остави преобладаващия син цвят и огледалата. Остави също така и буйния бръшлян да пълзи на свобода. Но поправи разпадащата се ограда и окоси високата трева. А там някъде, вдясно, на равната земя, се намираше голяма каменна плоча с неравномерна форма, върху която на френски език, с издълбани големи букви, пишеше “Клер”.

© Наталия Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2004, № 9 (58)