ТЪЖНА КНИГА, НАПИСАНА С ЧУВСТВО ЗА ХУМОР
Вместо предговор

Марко Семов

web

Можеше да се очаква, че такава книга ще се появи. Двама, очевидно талантливи журналисти, още твърде млади и готови на жертви и все още пълни със сили да понесат каквото им се случи, тръгват по трудните емигрантски пътища - при това не много далеч от България - в Сърбия, Италия, Гърция. Така някога - е, не съвсем така - Джон Стайнбек с кучето си Чарли се качи в своя автомобил каравана и тръгна да обикаля Америка, да види след всичко, което беше написал така талантливо за нея, какво всъщност е станало с държавата му. И излезе една от много добрите му книги - “Пътешествие с Чарли”...

Двамата млади пловдивски журналисти - само че без Чарли и без каравана и, разбира се, без парите и името на Стайнбек - също тръгват по пътищата на, както се разбира, около милион българи от всякакъв етнически калъп...

Тази книга ни среща с новата съдба на значителна част от съвременните българи. Написана е, веднага искам да отбележа това, със забележително и талантливо чувство за хумор. Но това в никакъв случай не е весела книга. По-скоро това е тъжен пътепис, да не кажа и реквием за една значителна част от творците и потребителите на новата европейска съдба на България. Те описват на пръв поглед само весели и кодошлийски истории, ала зад този пръв поглед има и втори - и той е повече от тъжен, за да не кажа отчайващ. Какво става с тези наши довчерашни съотечественици, какви драми и несрети ги друсат, какъв живот на бездомници, на скитници, на проститутки, на търговци с всичко водят те...

На всичко отгоре, тази книга няма никакви претенции за изчерпателност, за дълбок социален анализ или какъвто и да бил друг разрез. На пръв поглед тя дори изглежда повърхностна, а историите са сякаш фрагментарни. Каквото видели, както го видели - твърде често без връзка и логика на едно или друго. Ала тези начупени късчета човешки съдби - повече от половин милион само в Гърция, както ни уверяват авторите - постепенно се сглобяват и накрая, ще не ще, читателят вижда една обща картина, която вкисва душата му, и ние се изправяме пред сакралния въпрос: какви хора сме станали ние, българите, накъде върви България и докъде е стигнала, какво представляват и колко струват всичките ни приказки за човешко достойнство и за разни свободи, след като толкова много от нас - една седма, че и повече - водят такъв достигнал до дъното човешки живот, който по-скоро прилича на живота на бездомни кучета, а не на съвременни строители на нова демократична България...

Можем да подложим на съмнение, разбира се, редица от наблюденията на двамата автори, но не можем всичко да подложим на съмнение. И очакваните изрази и оценки, които са напълно възможни - че това са едни веселяци, които каквото са търсили, такова са намерили, - едва ли ще бъдат верни, още по-малко успокоителни... Освен за онези от българските политици, за които нищо не е по-важно от уреждането на собственото им благополучие, по принципа на гъркините: мъж искам, сега го искам.

Въпреки недопустимите цинизми, които не могат да намерят място в едно художествено произведение, езикът на тази книга е находчив, с плитки и по-дълбоки подводни иронични течения, език, какъвто не толкова често може да се разпознае сред огромната лавина от мераклии за литературна слава.

Тази пътеписна книга поставя много въпроси за това какви са изобщо хората, какви са нашите съседи и какви - ние сред тях. Каква е нашата цена, нашата същност като народ, каква е културата ни... И макар че дозата снизходителност към онова, което виждат очите им, да не е никак малка, въпросите за това, докъде стигнахме в своето емигрантско отваряне към Европа и Балканите - този въпрос стои. Нещо повече, този въпрос иска отговор. Какви национални „ценности“ изнасяме и разпространяваме, какво име на Отечеството пишем и дописваме. И каква утеха е, че и албанците, италианците, а и самите гърци може да не стоят по-високо от нашите пратеници - търсачи на сполука и гечинмек...

Тази книга е своеобразна народопсихология на балканските народи, едно надникване под юргана и халището, където са не парадните, а по-тъмните и по-невеселите страни на човешкия живот. Където са ниските страсти, алкохолът и плътта. Ала това е също народопсихология, нали?... И то твърде често по-истинска от онази, към която често ни препращат представителните изследвания...

Книгата има и едно очевидно послесловно послание... Мястото, където все пак можем да си уредим един по-достоен живот, ако искаме да имаме такъв, в крайна сметка е България. И че животът ни ще е такъв, какъвто ние си го направим и подредим.

Само това да ни беше казала тази книга, то е предостатъчно, за да й отдели читателят време, в което както ще му бъде смешно, тъй ще му бъде и тъжно... Позиция, която сам той си избере...

© Марко Семов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Георги Календеров, Дилян Вълев. Изкуството да бъдеш чужденец. Пловдив: Хермес, 2004 (под заглавие: Вместо предговор).