ДУШАТА НА ЕДИН ИЗВОР

Маргарита Петрова

web

Слънцето грее все по-силно и в лъчите му малката гара и съседните пристройки приличат на избеляла снимка. Човекът с бялата риза се оглежда за някакъв заслон и се запътва към близкия люляков храст. Влакът закъснява повече от час, а наоколо не се мярка жива душа. Защо точно в най-горещото време трябва да пътува? Една чешма да имаше поне...

Човекът с бялата риза хвърля на тревата отдавна смачкалото се в ръката му сако и сяда под рехавата сянка. Подметките на обувките му така са се нагрели от асфалта, че чак миришат на гума.

Бръммм - обажда се наблизо някаква муха и се опитва да кацне на ръката му.

- Сега ще ти видя сметката! - ожесточава се човекът с бялата риза и замахва.

Мухата каца на близката купчина камъни и дъски. Човекът с бялата риза се надига в яда си и понечва да я настигне. Но се спъва и замалко не се струполява върху нахвърляните отпадъци. Вдига се облак ситен прах, който с жужене се лепи по очите и гърлото. А може би жужи мухата, която човекът с бялата риза вече не може да догони...

Прахът бавно започва да се сляга. И тогава човекът я вижда: тънка струйка, която се проточва между дъските и се изгубва някъде между изгорелите треви.

Раз, два, три - за миг дъските се разхвърчават и жадните устни се допират до отвора, останал от счупения чучур. Каква полза? Някой добре се е постарал да разруши чешмата. Едва са оцелели под ударите няколко грубовати цветя върху камъка. От обратната страна желязната тръба се подава като оголен гръбнак.

- Гамени! - чува човекът с бялата риза, докато се подпира замаян на камъка. - Колко години откак я изпотрошиха.

От отсрещната барака излиза някакъв нисък мъж и окачва на вратата табела "Отворено".

- Вчера ми докараха лимонада..., така че... ако искате...

Човекът с бялата риза седи на олющения стол, пие гореща лимонада и се взира в картината на стената. Ето ги чучурът, изсечените грубовати цветя, люлякът, долепил листа до мокрия камък. Някой е пъхнал ръка под струята...

- Внук му на бай Георги я рисува. За спомен. Подари ми я последния път, като се видяхме. Откъде да знае човек, че ще е последен? Младо си отиде момчето...

Колко го е молил след това бай Георги: внукът ми го няма, чешмата ми срутиха, дай ми поне тая картина, нека не съм сам вкъщи.

- Всъщност, не. Той не казваше "чешмата", а "изворчето". Изворчето ми, вика, днеска пее като птичка...

Човекът с бялата риза потапя поглед в чашата с лимонада. Едно, две, три... Мехурчета изплуват нагоре като сребърни балончета и се нанизват в кръг покрай стъклото. Столът тихо поскръцва, пресипнал от жегата.

- И защо не му я дадох тая картина? - не млъква мъжът. - Жал ми беше. Това е. В крайна сметка и на мене ми е спомен.

И въобще - откъде да знае, че така ще се получи?

Отворил вратата и го видял. Бил приседнал там, на пода, до открехнатия бюфет. Явно нещо лошо му станало на човека.

Как си, бай Георги? Какво ти е? Лошо ли ти е? Хайде, хайде, бай Георги, стегни се... Хайде да станеме..., недей да ми висиш така на ръцете, подигни се малко...

Хайде бе, бай Георги, недей така, чуваш ли! Хайде де, дигни се малко. Недей така, чичо Гоше, моля ти се! Хайде, не прави така! Ей сега ще изтичам да взема картината, искаш ли? А, искаш ли? Моля ти се бе...

Човекът с бялата риза бързо захлопва зад себе си вратата с табела "Отворено" и се мята на влака. Тъкмо навреме!

Сега смачканото сако бръчка чело на закачалката и се взира в избелялата снимка на малката гара. Колелата се завъртат със стон. Или може би от бараката още се донася пресипнало хлипане... Не, не се чува нищо. Само влакът дрънчи като пред разпадане.

А някъде там, назад, между дъските, една тънка струйка продължава да се точи...

© Маргарита Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2004, № 9 (58)