Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДНА НЕСВЪРШВАЩА ПЕСЕН

Марион Колева

web

Владимир Левчев. Любов на площадаЕдна несвършваща песен звучи между лепкавите тресавища на злото и разюздания балаган на живота, между нещастието и райските цветя, между хубавия и лошия сън, които, в състояние на Будност, изгубват резките си разграничителни очертания:

Изкуството може да направи от тор цветя.
Като природата.

Светът на Владимир Левчев открай време се припокрива с представите ми за "Любов на площада", т.е. нещо много лично, ставащо пред очите на десетки хиляди хора. Като биография на "белязан" (незван, избран или отритнат), случваща се пред критичните погледи на съвременниците. Да се освободиш от това бреме никак не е лесно и за мен той е успял най-много там, където смогва да достигне най-близо до състоянието, описано в края на първото стихотворение от книгата:

гол и свободен
като душата след смъртта.

Няма как да чета тази книга, без да си припомням миналото. Отсъствала съм доста от страната, навярно подобни теми са предъвквани нееднократно, но не сколасвах да следя целия литературен поток, пък и не съм професионален критик. Затова започвам с втората част - на Площада, която идва в "книжното тяло" след силната първа част за Любовта. Затова и защото Времето е едно от главните действащи лица в тази стихосбирка. Неслучайно културен и талантлив автор като Владимир Левчев е сложил на арката пред входа на своя Площад цитат от един гениален Поет: "Само чрез времето се побеждава времето".

Помня емблематичното "Предчувствие за тържество", което, за мен поне, по странен начин си кореспондира с много по-късното "Аз, който не избягах от Помпей" на баща му. Вдигнатият шум, различните тълкувания (поетът ни поднася своя вариант), интригите, злорадството, удивлението, бесовете. Съдбовното, което не можем да отменим, защото сме родени с него... и придобитото, отвоюваното, изстраданото, осъзнатото. Интензитетът на преживяванията, желанието да се отграничиш, да заявиш неповторимо присъствие, да затръшнеш няколко врати, да усетиш, съзреш, формулираш и изкрещиш сърцевината на собствената си същност, правото на глас, памет и съвест. Съвсем естествен рефлекс, белязал ранните му стихове (където, доколкото си спомням, избягваше да се подписва с известната си фамилия), но и съвсем новите му поетични текстове.

За тях са характерни и приемането (не примирението), близките взаимоотношения с болката и загубата, просветлението, мъдростта.

Но да вървя по ред.

...
Капризен гърч, напразно се потискаш!
Животът ти докрай ще е горчив:
от Неотстъпност - ако силно искаш,
от Недостъпност - ако си страхлив.
Но ако спреш и просто се засмееш -
какво ще могат да ти сторят те?
Това е сън. Сънуваш, че живееш!
А Будността те чака вътре в теб.

И след няколко години, пак:

...
Дъбът отвън е сляп - обезлистен е:
Живее вътре, с вътрешно горене.

Макар че първото от тези две стихотворения ("Будният") е изведено пред скоба, в началото на книгата, приемам го като препратка към цикъла за Площада (и едновременно като своеобразен "стиховен клей", спояващ в едно трите основни теми - улицата, любовта и трансценденталното; интимното, социалното и космическото; любовта, тъгата и смъртта). Същото важи и за "Любов на площада" (2014). Всички приемат този стих за програмен (такъв е и е силен), но за мен сходството между него и "Будният" (1981) говори за постоянство в избора на теми, за устойчивите интереси на автора към подобни мотиви и проблеми. Въобще паралелът, който книгата прави между отдавна написаните и новосъздадените текстове, говори за грижлив и обмислен подбор. Той не би бил възможен, ако стихотворенията на Владимир Левчев не предлагаха цикъл от метафори, чувства и размисли, които еволюират във времето, без да губят връзка с идеите, породени от началната поетична рефлексия. Нещо като свещи, образуващи омагьосан кръг, небесна нишка, мост или спирала, идващи от миналото и очертаващи променливи фигури върху тавана на "вътрешните ни стаи" днес, тук и сега. Все този мотив за виденията и сънищата на неспокойната скитница душа, за неслучените любови и революции, за трудното пътешествие от неизбродените мрачни дебри на подсъзнанието до сините небеса на възвисения дух. Все тази иронична и на места горчива (само)критичност. Единственото, което можем да променим, е себе си. Но дали успяваме да управляваме живота си така, както бихме искали?

Признавам, че прочетох частта на Площада бавно, няколко пъти и не точно "с радост и удовлетворение". Не си падам по политическата поезия, някои от нещата ми бяха прекалено репортажни, злободневни, "манифестни", непрекарани през вътрешния огън на "божествената работилница", имаше и несполучени рими, нарушен ритъм, всякакви дреболии, дебнещи да обърнат колата. Но никъде не усетих лицемерие. Гняв и възмущение - да. Несъгласие с грозни практики, еднакво отблъскващи по всички кътчета на планетата, където се срещат - също. И така, болезнените сондажи ме спечелиха с искреността си. Видях тъмницата над София, "Едиповите жилищни комплекси: нови като новини, грозни като угризения", нахлуха спомени за виковете на "група граждани" пред градинката на Кристал, скандиращи "Чист въздух! Чиста вода! Свобода, гласност, референдум!". Видях морето от хора на Орлов мост. Не съм сигурна, дали млад човек, непреживял от първо лице тогавашните събития, ще може да разбере за какво точно говоря. Но и аз не мога да разказвам от името на другите. Авторът е последователен в стремежа си да прокарва всички събития през призмата на собственото си светоусещане, независимо дали всеки път му се получава. И независимо дали пише за Русия, България, Италия, за САЩ или за Турция. Затова емигрантският бум в Италия има лично име - Мустафа (виждала съм такива гълтачи на огньове, натурализирани безработни европейци, пред катедралата в Милано); затова 11 септември не е само "сняг от писма, снимки и обувки", но също пораснало момиче от една топла, далечна страна, надарено с кралско име ("Рейна") и сполетяно от тъжна съдба. Балканските ни крамоли предизвикват Провидението от Самуиловия век до епохата на свръхзвуковите самолети. Но в същото време протегнатите ни ръце образуват небесна дъга. Защото, макар често да отказваме да го признаем, или снизходително да го класифицираме в областта на ню ейдж определенията за "единната всемирна душа" и тям подобни, "Човекът не е остров". Наистина.

Владимир Левчев е ерудиран автор, играта на думи, алитерациите, честите цитати от различни източници, обясненията на историческия контекст под линия безспорно обогатяват четивото, помагат ни да вникнем в дълбокия смисъл на авторовото усилие. (Освен че говорят за културния бекграунд и чисто читателските предпочитания на поета.) По страниците срещнах цитати от Кундера, Новия и Стария завет, любимия на мнозина Елиът, Андре Бретон, откъси от фундаментални (поне за нашето поколение) текстове на "Бийтълс" и "Пинк Флойд", Джон Дън, Уолт Уитман, Дилън Томас, видях картините на Дюрер и Сезан, мярнах Буда, Ганди, Декарт, Данте, дори сенките на Делфийския оракул и Александър I. По страниците не открих примитивна неовладяна ненавист, а по-скоро сдържан гняв и огорчение от двойния аршин/стандарт, прилаган във всички общества от слепи и глухи управници (не непременно старци, не само по време на Прехода и не само у нас). Станах свидетел на целия диапазон от характери в "модерния паноптикум" - от ловните дружинки до масата (в двете й значения, като омонимна опозиция); от социалиста с ново "Мазарати" до нищите от "Империята на умората". Преживях всички степени на възхода и падението - от "свободата" да си купиш пистолет, с който да се самоубиеш, да отнемеш човешки живот или да продаваш наркотици, до свободата "да сънуваш най-смелите сънища - сам под звездите или под дъжда."

И така, писах най-много за частта, която най-малко харесах в книгата. (Отдавам това на собствените си пристрастия и вкусове, нямам нито подготовката, нито желанието да навлизам в литературни спорове). Любов и Бог за мен са толкова хубави, че нямах нужда да си ги "доизяснявам" чрез патериците на анализиращо доизричане. Като започна с "Обичам те, защото не съществуваш" - нереализираният и вечен блян на every poet (копнежа по духовната същност, доминираща над безбройните й евентуални материални превъплъщения) и стигна до всякa еднa от земните й фасети. Сглобим ли ги, очертава се личната авторова представа за случващото се сливане и/или разминаване. Независимо от имената, местата и времето. Тук и сега; или през всичките мигове, отлетели безвъзвратно в синия ефир. Тик-так. (Един от повтарящите се образи по страниците - на часовника). Други повтарящи се видения - на борове, потоци и водопади, снегове, море, бури и взривове. Също и леглото, но по Бретон. Един ненадминат, наистина майсторски "Ритуал на посвещение"; и още - "дъждовните гори на детството", любовта, обсебваща като "безкраен миг преди заспиване... като разходка с количка под златните тополи на първата ми година", "Аз съм червеят в черното дърво, върху което се рисуваш. Аз съм в теб. Ти си в мен." Но и "Ти си голямото Отсъствие, населило света с любов, тъга и смърт", "страх ме е от мен", отчуждението, безразличието, загубата, апокалипсиса. Или топката в гърлото след прочита на другия великолепен стих - "В бурите на вечната раздяла", който се изкушавам да цитирам от край до край:

В урагана, в тъмното стърнище
светлият синчец - око на нищо
с уязвимост мълнии смущава.
Съскат нажежените чинари -
пада гръм и камъните пари...
Уязвим, синчецът наблюдава -
Той самият синевата става.
Синевата - крехко, кратко цвете
от магнитни бури просветлено
диша в мрака - синьо над зелено -
трепка - и цъфти - и прецъфтява -
катаклизми звездни съзерцава...
В ужаса на тъмната вселена
Кой довя и посади небето?
Кой обича всичко краткотрайно:
слънчев лъч, зачатието тайно -
и историята на земята?
Малък ще е Той - като сълзата,
От окото ти - за миг - изгряла
в бурите на вечната раздяла -
мигащ Фар в морето на Смъртта.

Оттук до философската поезия не останаха резки граници. Затова приемам третата, най-кратка част - Бог, като обобщаващо заключение, естествено надграден последен елемент от грижливо иззидан стихотворен храм. Слушам божествената музика на хълма, извираща "от някакъв прозорец срещу залеза" и бавно се завръщам към "Ще се срещнем преди", но в съвършено друго измерение, на друго ниво. Годината е 1988. Улиците и стените не могат да разпилеят, нито да заглушат звездния оркестър. Продължава "събирането на данни за върховните неща в човешката кондиция". В полумрака се ражда нова миниатюрна теория за големия взрив. Някой написва, някой прочита "Теология на песента":

Бог е нещо много
малко
и нетрайно.
То трепери вътре в нас.
Навън е смърт.
...
Но нали човекът,
който пее,
когато е изправен до стената
е по-голям от смъртта?
И нали човекът
е изправен до стената?
Нека пее!

На мен ми беше любопитно да се срещна с познат от страниците на литературните издания творец след толкова много години (Благодаря ти, Еми, че ускори това виртуално второоткривателство). Да видя как се е развивал и е съзрявал един поет в бурни и неблагоприятни за мислещите личности времена. Напук на китайското проклятие, някои хора успяват да съхранят и защитят човешкия си облик, своите интереси и духовни територии, независимо от раните, загубите, предателствата и другите изпитни на времето.

За мен една от приятните изненади в книгата е "Убийство на светец". С тази сконфузваща случка, с пренасянето на смислите в "един по-друг план", със забавното изплъзване от лапите на конкретиката, с "намигващата пролука" между спонтанност и предопределеност... някак възприех разказаното като метафора на поезията. Това е много лично и дори не знам защо го пиша тук. Може би защото

най-важните неща
се случват
в хаоса, на площада, между другото.

 


Владимир Левчев. Любов на площада. София: Скалино, 2014.

 

 

© Марион Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2015, № 4 (185)