Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Ден пети

ИНТЕРМЕДИЯ 5
Приказка за това как Бартоломео бе обезоръжен от любовта, Франциско потърси меч, за да се защити от варварството, а Крилатата змия вгради сянката си в новия световен ред

Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

Разгарът на дъждовния сезон. Тук го наричат "зима", макар че държавата се намира в северното полукълбо и месецът е юни. Киая разгръща разказите за първите конквистадори и намира логиката, скрита зад погрешното на пръв поглед название. Трябва непременно да изпрати томчето на близначката. Едва ли е срещала подобна история в домашната библиотека, а тя непременно ще я заинтересува.

"В девствените през шестнайсти век тропически райони, по време на проливните порои, растителността избуяваше толкова необуздано, че пътищата ставаха непроходими както в Европа през зимата, сезонът на дълбоките снегове. Първите испански завоеватели спираха експанзията, установяваха се някъде и чакаха безмилостното слънце да изсуши зеленината.

Най-амбициозният от тях, нека да го наречем Бартоломео де Кастийо1, известен още като "Лудият", бе решен на всяка цена да проникне до извора на реката, в чиято делта корабите му бяха потопили носове през един юнски следобед. Индианците, свикнали вече с присъствието, интересите и капризите на пришълците, шушукаха за някакъв златен град, който се намирал в джунглата, нагоре по течението. Отец Франсиско бе понаучил езика на арауаките и криво-ляво преведе легендата.

Далеч на запад, високо в планината се намира свещен златен град.

Той е построен около езерото, от което извира тяхната река. Всяка година, в деня на езерната богиня, местните свещенослужители покриват тялото на някой от младите принцове с тънък пласт злато, издухвайки скъпоценния прашец през тънки кухи пръчици. Натоварват едно кану със златни предмети, пълни с плодове, семена, скъпоценни камъни и оттласкват плавателния съд към центъра на спокойните води. Там Ел Дорадо хвърля богатствата в езерото, като дар за богинята.

Бартоломео вярваше сляпо в легендата, защото моряците бяха успели да пресеят златен прашец от крайречните пясъци - доказателство, че някъде по-нататък вероятно се криеше голямо находище. Капитанът мечтаеше да се завърне в Испания богат и прославен поне колкото арогантния генуезец, или оня фукльо Кортес. С времето те и двамата си бяха получили заслуженото. Той нямаше да се остави така наивно да го измамят. Беше се измъквал от къде по-трудни ситуации.

Преди няколко години, по време на битката при Лепанто2 едно гюле го зашемети, докато се сражаваха рамо до рамо с някакъв чудак, наричащ себе си Мигел де Сервантес. Свести се върху палубата на силно повредена галера, отстъпваща панически с остатъците от оцелелите османски войски. До него лежеше вързан един от католическите свещеници, придружаващи християнските армии в походите им срещу неверниците. Така се запознаха с падре Франсиско, който лекуваше раните и му служеше за преводач в първите месеци от пленничеството. Отецът разбираше повечето местни езици и диалекти. Той бе осиновен от испански дипломати в Дубровник на дванайсетгодишна възраст, след като разбойници заклали родителите му и бежанците се добрали до Адриатика. Светското му име беше Слав. Имаше сестра, която се бе оженила за търговец и се бе върнала в родното Чипровци десетилетие след трагичната случка.

Отначало Бартоломео прие Франциско с недоверие, монахът не споделяше идеите му за бягство. Но постепенно откри колко полезен може да му бъде свещенослужителят по време на пленничеството. С пълно съзнание за знатния му произход, везирът3 се отнасяше почтително към кастилеца и го канеше редовно на разговори. В присъствието на Франсиско те постепенно се превърнаха от разпити в обмяна на мнения и дори в меки спорове за вярата и властта. Скрит зад пердето, Сюлейман Кануни4 бе ням свидетел на беседите. Везирът често изтъкваше, че разправиите, завършили с разкола след църковния събор5, са направили услуга на османските султани, защото раздробяването на църквата е обезсилило християните. Той много се гордееше с търпимостта на османлиите към привържениците на различни вярвания - в Константинопол имаше синагоги, арменски, гръцки и всякакви други църкви. Вярно, поклонниците в тези храмове принадлежаха към раята, но те сами можеха да изберат и да се присъединят към исляма, ако поискаха. Бартоломео бе на път да преосмисли отношението си към непознатата култура, когато беседите изведнъж прекъснаха. Общите килии гъмжаха от слухове за предателства, за интригите на Александра Лисовска, наричана още Рокселана, наричана още Хурем. Напрежение и страх преизпълниха въздуха, каторжната работа се удвои, мъченията зачестиха. Някои предани пазачи, които не споделяха търпимостта на обезглавения везир, започнаха да се обзалагат, кой ще успее да обърне отец Франсиско в правата вяра. Издевателстваха над свещеника с цялата жестокост на фанатизма си. Бартоломео често трябваше да прилага получените в битките познания по наместване на кости и лекуване на рани. Бяха си разменили ролите.

Седмица след поредния жесток побой, Франсиско внезапно скочи от одъра, очите му трескаво блестяха в полумрака на тъмницата.

"Ще бягаме" - отсече той.

Бартоломео не можеше да повярва на ушите си. Кроткият монах, който изповядваше подчинение на обстоятелствата, несъпротивление на дяволските изчадия наоколо, който вярваше в силата на словото и убеждението, това същият човек ли беше, който се заканваше да впрегне всички сили и познанства, да използва всички позволени и непозволени лукавства, за да ги измъкне от зандана? Рече Франсиско и за три месеца успя да създаде засукана мрежа и сложна организация. Първо ги прехвърлиха с една гемия до Атон, оттам зацепиха по теченията на реките и минералните извори, през настръхналите гори на Балкана до съвземащата се от уплахата Виена и горделивия Мадрид. Франсиско помоли Бартоломео да му покаже как да си служи с меч. Понякога ги настаняваха в плевниците, понякога ги канеха в къщите, веднъж им сервира жена, облечена в тъмна дреха. Движеше се с гръб към пришълците, за да не видят лицето й. По пътя се отбиха и в селото на Франсиско, където сега живееше сестра му Елица с търговеца на гайтани. Тя не се криеше, хубостта й огряваше цялата къща, в която ги посрещнаха и нагостиха славно. Чипровските моми бяха прочути с хубостта си чак до Венеция и Дубровник още от времената на цар Калоян. Османлиите турци бяха освободили района от налози и данъци. Покрай мините, пчеларството и занаятите католическото малцинство не живееше зле. Но съществуваше постоянна опасност от набези и безчинства, подобни на клането, оставило сираци Елица и Слав. "Тежко и горко на раята. Робът винаги живее под страх." - казваше търговецът на гайтани. Насядали по миндерите в одаята, похапващи от вкусните гозби на домакинята след месеци, прекарани на вода и хляб, Франсиско и Бартоломео с нежелание отвориха дума за потегляне.

Елица се разплака на раздяла, сякаш предчувстваше, че няма да види повече брат си. Бартоломео завинаги запомни витите й вежди, големите живи очи с цвят на лешник, тънката снага и нежните пръсти, които простираха бели ризи сутрин на поляната зад къщата. В кристално чистия въздух ефирната материя се огъваше под пристъпите на вятъра и свежи пръски планинска вода падаха върху мрачното лице на чужденеца. Ослепителната гледка на чистите дрехи под синьото небе, насред зелената поляна, простирани от ангелоподобното същество, миришещо на пролет, завинаги облъчи душата на затворника, забравил слънцето в мазетата на константинополските крепости и в нощните преходи от едно село към друго.

В Мадрид вуйчото на Бартоломео отпразнува завръщането на племеника си като възкресение.

Когато отмина еуфорията, той пръв заговори за бъдещето.

"Радвам се, че изпита на собствен гръб силата на османците. Мнозина си правят илюзии, че след победата при Лепанто лесно можем да ги изгоним от Константинопол. Изтокът се затваря за нас. Но Бог никога не отнема с едната ръка, без да даде с другата. Моряците на техни величества разказват чудеса за новооткритите земи на запад. Сега бъдещето е там. Искаш ли да поправиш стореното от маврите? Искаш ли да възвърнеш изгубените богатства на баща си? Три кораба потеглят следващия месец. Ще ти издействам ръководството на експедицията. Адмиралската униформа ще ти отива."

Така Бартоломео се оказа на отсамния бряг. В Новия свят всичко беше движение и устрем, всичко беше в процес на ставане. Отец Франсиско го придружаваше от самото начало. Строяха крепости и параклиси, търгуваха с арауаките и воюваха с карибите. Заравяха убитите, потискаха глада и напредваха през джунглата към приказния град. Вечер край огъня Бартоломео разпределяше задачите за следващия ден. Повечето племена по пътя ги приемаха радушно, бяха свикнали с брадатите странници, слушаха с любопитство разказите на свещеника за разпънатия Спасител, бързо привикваха да отглеждат новите насаждения, без някой да ги принуждава помагаха в строителството на укрепленията. Много моряци имаха местни приятелки. Симпатичното мастило на любовните им секреции се проявяваше след девет месеца в причудливо оформените черти на новородените. Непроницаемите личица бяха запечатали в тайнопис подробностите на взаимното проникване. Арендаторите изпращаха за Испания по един кораб месечно, натъпкан с дървен материал, плодове, редки птици, полускъпоценни камъни и всякакви други чудесии, които можеха да открият наоколо.

"Това е прозорец към твойта градина, Господи, това е раят!", кръстеха се кастилците, голяма част от които бяха мизерствали преди години в алжирските и анадолски тъмници.

"В името на Бога и Короната ще впрегнем богатствата на тази земя в работа. Ще построим пътища, градове, църкви и крепости, ще изорем полетата, ще я направим истинска райска градина", размечтаваше се лично Бартоломео.

Колонизаторите управляваха новосъздадените стопанства в сътрудничество с някои племена, но под непрекъсната заплаха от нападенията на непокорените кариби. Бяха започнали да отглеждат какао и тютюн, модни новости за метрополията, но индианската безгрижност и свободолюбие разваляха сметките им за бързи печалби от неколкократните годишни реколти и започваха да ги дразнят. Все още избягваха откритото насилие, но когато се опитваха да увеличат работата, възрастните мъже просто напускаха. Местните хора отказваха да възприемат системата на енкомиендата6. Наскоро охраната беше хванала двамина при опита им за бягство и сега Бартоломео ги държеше затворени в единственото каменно помещение на недовършеното укрепление, докато реши как да ги накаже. Искаше да им даде добър урок, за да престанат най-после кръшкането и дезертьорството.

Вечерта край огъня двамата с Франциско си припомняха пленничеството, разговорите с Ибрахим паша, перипетиите около бягството.

- Везирът се оказа мекушав и наивен. Остави се да го надвие една жена. Господарят трябва да пипа със здрава ръка.

Повечето слушатели кимаха одобрително. Гърбовете им често бяха настръхвали от бойния вик на карибите, които не смятаха своите врагове за човешки същества. Моряците им отвръщаха със същата монета и одобряваха суровостта на капитана. Сега и арауаките започваха да проявяват непокорство. Това вбесяваше Бартоломео.

- По целия свят има хора, създадени да се подчиняват, страхливи, роби по рождение. Мързеливи са, умът им работи бавно. Но за подлости ги бива, само дебнат да ти забият нож в гърба. Като животни са. Ти да не би да ги жалиш? - обръщаше се той към Франциско, от когото единствено можеше да очаква възражения. - Сигурен ли си, че имат душа?

- Разбира се, че имат, грешнико - не закъсняваше да отговори отчето. - Не виждаш ли животът, който кипи наоколо? И те обичат семействата си, имат чувство за чест и достойнство, съпротивляват се, когато ги караш да вършат нещо против волята им, не харесват да ги мамят, въобще с нищо не се различават от нас. Когато Диего и Фернандо се бяха изгубили в джунглата, щяха да умрат от глад. Признаха си, че им е минала през главите мисълта за човекоядство. А пемоните7 са свикнали да оцеляват в този враждебен свят, той е тяхната родина, никога няма да загинат от недохранване в него. Той им говори, те го разбират. А ние дали ги разбираме? Ние сме пришълците.

- Тогава защо им говориш за Бога? Защо се опитваш да ги покръстваш, да ги просвещаваш? Нали са в хармония със своята джунгла? Защо искаш да ги усъвършенстваш? Та ти най-много се стараеш да ги промениш. Направо в душата им бъркаш!

- Те са като децата. Не знаят, че Бог съществува, че божият син се е жертвал, за да бъдат простени и техните грехове. Това не е престъпление. Аз съм тук, за да изтръгна невежеството, да оплевя корените и да отворя път на добрите кълнове да израснат, да дишат свободно. Ти се държиш, сякаш си дошъл да изтръгнеш корените и да ги присадиш на друго място. А сигурен ли си, че в новите условия тези хора ще оцелеят, че насилието ще ги накара да се променят? Виж как умират като мухи, покосени от нашите болести, храни и правила... Скоро наблюдавах, как старият пиаче8 подмамваше злите духове да напуснат тялото на едно момче и да се настанят в гърдите на баща му. Бащата бе помолил лечителят да прехвърли върху него клетвата, която той смяташе, че тегне от известно време над цялото му семейство. Надяваше се, че с неговата саможертва смъртта най-после ще се засити и ще остави на мира осиротялата му чуроата9. Погледни мравките в краката ти. Направили са жив мост с телата си над една цепнатина, за да минат по него останалите воини от мравуняка. Тук смятат мравките за мъдри, защото хората са с пробудени сетива. Чувстват, без да са християни, че колкото повече даваш, толкова повече остава за всички, като в притчата за рибите и хлябовете. Повече душù те помнят, повече гърла и сърца се молят за теб и благославят живота. Чрез служенето на другите надживяваме смъртната си човешка плът и се приближаваме до онова всеобемащо, вечно и могъщо присъствие, към което всъщност принадлежим. Приближаваме се до Бога.

- Не богохулствай, отче. Какво знаят тези полуголи езичници за благодарността и саможертвата?

- А ти не обиждай ближните си. Всички нанесени оскърбления унижават преди всичко теб. В Мадрид твоят съименик падре Бартоломео ми разказа странна история, разпространявана сред местните племена в новооткритите земи на север. Много, много отдавна древен народ живеел щастливо в подножието на величествена планина, охранявана от Крилата змия Кукулкан. Веднъж един от злите второстепенни богове - Димящото огледало - се разгневил на хората и заплашил цялата долина с изгаряне и опустошение. Крилатата змия напуснала храма и застанала по средата на пътя между планината, където клокочело Димящото огледало и долината, където било разположено човешкото селище. По този начин двете свръхестествени същества установили крехко равновесие. Целият живот на земята замрял. Нищо ново не се случвало. Не се раждали деца, но и никой не умирал. Нищо не се променяло, светът си бил все същият. Същите хора в същите къщи повтаряли до безкрайност все същия ден от живота си. Дърветата не давали плод, сезоните не се сменяли, не валял дъжд, не подухвал вятър. Дори онези, които мразели промените, започнали да се чувстват неуютно сред блатното еднообразие. Крилатата змия не смеела нито да излети в небето за помощ, нито да се шмугне под земята за сила, защото Димящото огледало само това и чакало, за да залее долината с ужасната си лава. Уловена в капан по средата на пътя, Крилатата змия започнала да си припомня как научила първите хора да отглеждат царевица, да пеят и танцуват, да лекуват болните, да мечтаят. Сега те се мъчели в безвремието на неподвижността, живуркали безславно в плен на собствените си характери и възгледи, изнервени, озлобени, в упадък. Гледало с тъга божеството как вехне облагороденият от него живот. Има случаи, когато разумът не може да се намеси успешно. Просто защото проблемът е от друг порядък. Можем да си повтаряме хиляди пъти, че трябва да постъпим по определен начин. Можем да си внушаваме, че сме способни да летим, да се съпротивляваме или да се раздаваме като хляб, като комка. А в момента на истината да изневерим на собствените си красиви теории. Трябва да се отключи нещо много силно в нас, което да противостои на земното привличане. Само любовта и вярата могат да победят страха. Някои смятат, че тези богоугодни страсти са измамни, създадени от лукавия ни мозък, за да ни изкушават. Но тогава същото важи и за призраците, които ни плашат? Изпълнена с обич и съчувствие, един ден Крилатата змия взела своето решение. Размърдала напрашените си криле и полетяла. Не нагоре или надолу, не в някоя от разбягващите се световни посоки, а право напред. Към Димящото огледало. Надигнало се то да излезе насреща, а хората гледали вцепенени грандиозната картина. Змията връхлетяла върху огледалото. Божествената й природа се изявила недвусмислено, защото огледалото не отразило лицето й, поради което не успяло нито да я омагьоса, нито да я погълне. Само за миг в съскащия въздух се провидяло сърцето на Крилатата змия, сграбчено в смъртна прегръдка от десницата на огъня. Перата се превърнали в облаци, от облаците се изсипал пороен дъжд, дъждът впримчил лавата, изригваща от разярената паст на Димящото огледало в мрежа от ручейчета и постепенно я втвърдил, сред пукот на нажежени камъни и гъста бяла пара. Хората казват, че някои видели в този миг оголените кости на Крилатата змия, които небесните мълнии раздробявали и превръщали в светъл прах, а прахът се концентрирал в жълтеникави зрънца, плавно потъващи в земята. Други твърдят, че сред ручейчетата вода ясно се забелязвали струйки кръв. Че тази кръв изтекла от Крилатата змия и попила в земята, за да напои жълтеникавите зрънца, преди от тях да поникнат кълновете на новата човешка раса, заселила долината. Старите жители напуснали мястото, отишли да живеят в съседните планини, изпълнени с благоговейно почитание пред кръвните потомци на Крилатата змия. Велик бил народът, чийто Бог се самоунищожава, за да въстанови световното равновесие, да спаси хората и достойнството им. Колко близко са били до Сина божи в този момент. Но тогава на някой му хрумнало да зададе въпроса: "А щом богът може да се пожертва, за да пребъде земният кръговрат и да се обнови човешкият род, какво остава за хората?..."

Отец Франсиско приключи историята, когато по-голямата част от мъжете вече дремеха в хамаците. Огънят се поддържаше през цялото време, заради ягуарите. Тази нощ Бартоломео сънува, че се намира в балканското селце, сред здравеца и сандъчетата с мушкато. Пчелите жужаха, в далечината кукуригаше петел, шарени агнета се търкаляха из поляната, в сянката на ореха шумолеше потокът, цялата природа дишаше жадно, с пълни гърди. Елица простираше белите дрехи и в един момент му се стори, че тя се издига с тях към небето, понесена от вятъра. Прониза го усещането, че някога вече е виждал или си е представял тоя момент. Повика тихо възнасящата се жена, а когато тя отхвърли свилената си тежка плитка и се обърна към него, видя, че момичето имаше очите на Киая, дъщерята на индианския пиаче. Харесваше името й, чуруликащо като изпълнените с много гласни индиански говори, огъващо се в изящни извивки като лъскавите тела на анакондите. Харесваше нейната естественост, папагалът на рамото й, блясъкът на косите и смуглите й рамене. Воинът не искаше да признае дори пред себе си, че започна да му минава през ум да зареже сабята и да се установи в новооткритите земи.

Момичето от съня, странна смесица между съществата от други светове, които го бяха привличали през годините, рязко се обърна и тръгна към него. Имаше тревога в израза й. Опитваше се да му каже нещо, сочеше го, устните й произнасяха думи, но покорителят не можеше да разбере... Събуди се от крясъците наоколо: "Пожар, пожар, укреплението гори!"

Нямаше спасение във водата - реката беше пълна с пирани. Бартоломео грабна сабята и потърси конете. Някой ги беше отвързал. С още десетина сънени мъже свърнаха към конукото10, за да се ориентират откъде идва огъня и да поемат глътка въздух. Оттам се изкачиха на върха на близкия хълм. Успяха да различат в здрачевината силуетите на неколцина цветнокожи, оттеглящи се в изникнали изневиделица канута нагоре по реката. Не бяха от племената на карибите, бяха от избягалите енкомендадос. Сигурно искаха да освободят затворените в укреплението. Отец Франсиско гледаше със съжаление овъглените царевични насаждения, разрушения параклис, съсипията наоколо. Толкова напразен труд. За първи път след бягството от константинополската тъмница стискаше здраво, докато пръстите му посиняха, дръжката на някакъв случайно попаднал му меч. Привечер се върнаха в селището, трябваше да помогнат на ранените. Мнозина от мъжете бяха изчезнали. В дома му откриха само бащата на Киая, който се опитваше да лекува раната й, причинена от заблудена отровна стрела. Бартоломео повика Франсиско, двамата коленичиха и се молиха с часове, безпаметно, от цяло сърце. На сутринта Киая издъхна. Бартоломео събра всички останали мъже от експедицията, способни да носят оръжие. Пусна ги като хрътки по следите на бунтовниците. Отначало неопитните чужденци се заблуждаваха и разпръскваха из джунглата, мнозина бяха разкъсани от дивите зверове. С времето те се научиха да избягват опасностите и засадите. Нови пратки оръжие и нови хора пристигнаха в укреплението със следващите кораби.

Някой
Някъде
Веднъж11

бе използвал метафората за Кораба на глупците, за да обозначи емигрантската съдба. И после бе признал,

че с боязън,
но и с желание
би се качил на палубата на този кораб.

Моряците идваха с подобни, във всеки случай смесени чувства - тласкани от нужда, любопитство, авантюризъм, алчност или от възвишени идеали. С желание да започнат отначало, без опорна точка на стария континент, огорчени от миналото или бягащи от нещо. Капсулирани първо в нагнетеното пространство на плавателния съд, а после изправени пред прозрачната недостъпност на другоезичното мнозинство, заклещени в гъсталака на собствените си предразсъдъци и навици, някои се стъписваха. Реалността, за добро или за зло, рядко съвпадаше с представите им.

Постепенно пришълците се научиха да сеят разкол сред враждуващите племена, успяха да убият и заловят мнозина. Бартоломео беше безмилостен. Оковаваше пленниците във вериги и ги водеше да работят от едно място на друго. Ако някой се разболееше или умореше по време на дългите преходи и започваше да бави колоната, вързана със синджир, той отрязваше главата на нещастника, за да не губи време да отключва веригата. Неограниченото могъщество раздуха амбициите и алчността му. Големите му мечти се превърнаха във властолюбиви кошмари. Караше индианците от близките острови да се гмуркат за перли, докато кожите им побелееха и се превърнеха в живи рани от солта. Тогава ги убиваше. Насилваше пленниците да копаят в мините до изнемога, докато телата им замиришеха на гной, пот и кръв, а после пускаше оцелелите по площадите - да се борят с охранените му кучета, като древни гладиатори. Изтезаваше ги, за да му покажат пътя към Ел Дорадо.

Слуховете за нечуваните му жестокости достигнаха до техни величества. Повикаха го в Испания на съд. Върна се оправдан, не му липсваше дар слово да се защити. Но стъпи на отсамния бряг още по-огорчен, по-ожесточен, по-зъл. Бартоломео Лудият. Гневът на бога. Франсиско го следваше като сянка, като гузна съвест. Думите му отиваха напразно. Глух беше конквистадорът за гласа на справедливостта. Беше еднакво груб към чужди и към свои.

Чуждите наричаше "диваци", своите - "неблагодарници". "Бог ще те накаже, покай се, докато е време!", заплашваше го свещеникът. "Нима?" - горещеше се Бартоломео. "Бог помага на испанската корона и на мен. Защо мислиш, че диваците сменят вярата си? Техните божества ги зарязаха." Само понякога, късно нощем в хамака, той промърморваше едва чуто: "Късно е вече. Нищо не може да се направи." "Може! - хващаше се Франсиско за думите като удавник за сламка. - Отърси се от егоизма, изкупи го с праведен живот, посветен на другите. Толкова много хора се нуждаят от помощта ти". "Да, да, как пък не. Храни куче да те лае. Утре ще ме плюят зад гърба ми, заради доброто, което съм им направил." "А ти не очаквай нищо в замяна за добрите си дела. Не натяквай. Дълг на облагодетелствания е да ти напомня колко ти е благодарен. Да, славно е да ти бъдат признателни; говори за душевно благородство. Но не можеш да го изискваш от всички. Принадлежи към екстрите. Като щастието да получиш взаимност, когато обикнеш някого. Не очаквай много от живота и той може да те изненада приятно." "Още малко и ще оправдаеш кучите синове, дето гледат да те прецакат, щом нямат вече полза от теб. Ама какво се учудвам, нали вие съветвате да подадем и другата буза, когато ни цапардосат по едната!" "Внимавай, човече! Господ е поставил гордостта сред смъртните грехове. Ако смяташ тези хора за по-изостанали и им помагаш от съжаление, чувствайки се велик заради щедростта си, естествено е да останеш неприятно изненадан, щом те се окопитят и разберат, че работата е тяхно право и земята е тяхно наследство. Владял си ги с помощта на грубата сила и принудата в труден за тях момент, но все някой ден ще трябва да признаеш, че са равни на теб, че могат да задават въпроси и да изискват справедливост. Като децата от родителите. Справедливостта може да се изисква. Обичта - не. Обичта може само да се дава."

Тук разговорът увехваше, умъртвен от лошото настроение на Бартоломео. Мразеше да му говорят за обич. И смяташе, че свещеникът е най-неподходящият събеседник на подобни теми. Въпреки че падрето се бе наслушал на какво ли не по време на задължителните неделни изповеди.

Непримирен докрай с ролята на летописец, една вечер Франсиско се опита да се застъпи за поредното семейство, осъдено на смърт от освирепелия му господар. Бартоломео се разпореди да убият и свещеника. После се напи безпаметно и престана да говори. Устата му се отваряше само за да издаде поредната жестока заповед. Сред индианците - от гуахиросите12 до племената пиароа13 се ширеше поверие, че е безсмъртен.

В продължение на няколко години беше най-експанзивният завоевател, основа градове и спечели огромни територии за испанската корона. Една нощ група пемони му устроиха засада на някакво кръстовище. Тялото му, прободено от пернати отровни стрели, лежа на пътя, докато изгни. Никой не пожела да го погребе. Тогава..."

§§§

Докторе, това не е честно. Сестрата ми отне книгата, изпратена от близначката, на най-интересното място и ми даде да сглобявам един секстагон. Иска да ме отвлече от четенето. Останало ми е съвсем малко, само шест страници. Стигнала съм точно до подмяната на боговете - от изискващия равна на неговата жертва към принасящия се в жертва. Не е шега работа и винаги настъпва рано или късно. На няколко пъти срещам подобни сюжети в библиотеката. И нея вече почти съм довършила. С изключение на последните две полици. Секстагонът е фасулска работа, но е скучен.

Както и да го въртиш, излизат две тройки антиподи - вяра, надежда, любов и страх, власт, секс. Ако комбинираш надежда със страх, от другата страна се получава вяра. Ако съчетаеш страх и секс, образува се власт. Любовта не се връзва с нищо - опаката страна на модулчето е празна.

Докторе, искам си обратно книгите. Тези голи думи не ми говорят нищо.

Извън контекста се чувствам като сираче.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Като прототипи за биографията на героя са послужили историите на авантюриста с прозвище "Тирана Агире" и на Франсиско де Касерес. (Предполага се, че вторият е преминал през българските земи по време на бягството си от константинополската тъмница). [обратно]

2. 1571 г. Триумф на обединената християнска армада, ръководена от Дон Хуан Австрийски, над османския боен флот на Сюлейман Великолепни. Боен флот, който дотогава в продължение на 80 години е бил страшилище за европейските средиземноморски държави. [обратно]

3. Ибрахим паша. [обратно]

4. Законодател, друго прозвище на Сюлейман Великолепни. [обратно]

5. 1054 г. [обратно]

6. На колонизаторите била отдавана под аренда територия, в която те е трябвало да организират работата на поверените им, обитаващи мястото индианци. Конквистадорите са били "натоварвани" с "грижата" за "енкомендадос" - благовидна терминология за прикриване на робския труд и безогледната експлоатация на местните жители от страна на пришълците. [обратно]

7. Индианско племе, населяващо областта на Канайма в Гран Сабана. [обратно]

8. Индиански лечител. [обратно]

9. Индианско семейно жилище. [обратно]

10. Малка площ, отвоювана от джунглата, където иднианците садят и отглеждат предимно юка, по-късно - тютюн, царевица и т.н. [обратно]

11. Мексиканският писател Карлос Фуентес в Terra Nostra. Признанието прави по-късно в интервю за испанската преса. [обратно]

12. Индианско племе, населяващо земите около езерото Маракайбо. [обратно]

13. Индианско племе от областта Амазония. [обратно]

 

 

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006