Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

"Завръщам се от твойто детство, тате.
От яслите на новолунни вирове,
където гази предпазливо вятър
и Кумовата слама с ноздри дири.
Край вехнещото стъбълце на пътя
заварих тютюнджии по икиндия.
В очите им познали дъщеря ти,
покълна и узря благословия.
Съзря ме и ми кимна къпинакът.
По облака петел закукурига.
В краката ми се изтъркаля капка
и под сандалите пръстта повдигна.
Завръщам се от твойто детство, тате,
от къщицата със гнездо в комина;
и знам, че в кръговрата на нещата
като внезапен дъжд ще те настигна."

Заминаваха със студентския театър на турне в Полша. Бяха натоварили на влака целия реквизит за пиесата на Жан Жироду "Троянската война няма да се състои". Слязоха да пушат. Обсъждаха филми, книги, театрални пиеси, концерти. Потопени в своя свят на снобски обозначения и условности, претендиращи, че не забелязват мръсотията наоколо и задимения перон. В един момент Киая зърна как баща й се появи между облаците пара в стария си пепеляв балтон, безметежно усмихнат. Отдели се бързо от групичката и го посрещна.

- Ти какво правиш тук? Нали ти казах, че заминаваме за Полша? Да не би да ми нямаш доверие! Или сте решили да се развеждате и искаш да ми го сервираш в най-подходящия за теб момент - преди да замина. Та да мога да го предъвча, докато съм далеч...

- Киая, аз... Дойдох да те изпратя...

- Да виждаш някой друг баща наоколо? Аз да не съм малолетна? Айде чао...

Остави баща си сам и се върна при другите. Едно от момчетата я попита: "Какво ти досаждаше тоя чакал? Искаш ли да му свиемсармите?"

Още тогава й докривя. Бяха взели баща й за гларус, за някакъв гаров досадник, преследващ мацки. Засрами се. Този път не от него, а от себе си. На пръв поглед дребна, случката я засегна дълбоко. Звучеше преувеличено, ала Киая се почувства като парий. Сякаш бе загърбила корените си. Без близки, без паспорт, без име. Беше стигнала дъното на отчуждението. Обърна се да махне на баща си. Но той беше изчезнал в тълпата. Без протести. Както сега бе изчезнал от живота й. Светъл и топъл, нежен и горд, ироничен, неприспособим... Събираше като магнит приятели около себе си. Стараеше се да поняся игото на ежедневието и агресивната посредственост на балканския "establishment" с достойнство и чувство за хумор. И с променливи количества алкохол. Окуражаваше майката на Киая, защото тя бе започнала да нервничи в примката на критическата възраст и тиранията на битовизмите заплашваше съвсем да я прекърши. Дългът я зовеше край панерчето с пране, далеч от сънуваните сцени. Още оттогава приличаше на птича сянка. Дъщеря й я съжаляваше, задето бе посветила живота си на незначителното им семейство. Не искаше да стане като нея. Страничната писта на майчинството вече не й се струваше привлекателна. Нищо не й се струваше привлекателно. Продължаваше да се лута в тунелите на лабиринта. Бащата отиде да работи в Близкия изток, за да върне заемите за апартамента, но си дойде след няколко месеца, слаб като фитил на восъчна свещ, сякаш го бе изръфал отвътре някой месопотамски змей. Клетият. Преди, всяко лято канеше целия род на курбан в памет на рано починалите си баща и майка. Пожарът бе помел къщата, близките, но не и паметта му. Водеше дъщеря си на екскурзии по най-затънтените планински хижи, влюбен в стръмните пейзажи и дивия простор: "Тук се диша по-свободно". Отговаряше с кротка насмешка на момичешките й лудории и истерии. Само той можеше да достигне до ядрото, да я разплаче със забележките си, защото от него не чувстваше страх. Думите му събуждаха тиха болка, светла тъга , в душата й настъпваше просветление, като след изповед на богомолец в храм.

Сега лежеше безпомощен и сам в нечовешкото си страдание. Кой беше жестокият и несправедлив Бог, устроил това изпращане? За какво наказваше умиращия - най-лъчезарното парченце жива материя, изпълнено с обич и благородство, с тъжна извисеност? За прегрешения в предишни съществувания, от които не му бе оставил никакъв спомен за ориентир? Или душата на баща й бе толкова стара и мъдра, та сама бе избрала пътя на мъченичеството? Или всички сме деца на космическата пустош... Киая никога не си прости идиотската постъпка на гарата. Когато баща й напусна грешната земя, в живота й навлезе Джони Уокър. С всичките там екстри на късното прибиране, валянето в калта и спиритическите сеанси. Един разузнавач - бон виван и един колега - самарянин, озовали се на пътя в сезона на големите загуби, се опитаха да я предпазят от вертикалното падане. Трогателните усилия на двамата херувими останаха напразни. Киая нощуваше с огненото чудовище. Крилата му бяха ампутирани. Чуваше учестеното му дишане в стаята; в стомаха и в сънищата си усещаше блатния му дъх. Пак имаше нужда от екзорсизъм.

Литературната съименичка на Киая се втурна в живота с пълна пара.

Завърши архитектура и започна да проектира къщи в покрайнините на Виена. Споделяше компанията на Густав Климт¹ и още неколцина приятели интелектуалци. Веднъж, при осветяването на някаква църква, двамата мернаха Сиси² в императорската каляска. Не бяха очаровани от слуховете за нея, но не можеха да откъснат очи от прекрасното й лице. "Има меланхоличната красота на византийска икона", възкликна Густав - "Сякаш иска да предизвика Целувката на Смъртта".

Няколко години по-късно избухна войната. Първо на фронта загина баща й, после - годеникът й. Последен се помина дядото - от мъка. Тогава войната приключи и нямаше какво да се яде. Европа бе покрита с грозните скелети на къщи и дворци, проектирани и построени някога с любов. Книжната Киая откри винаги оцеляващата улица на червените фенери. Денем рисуваше минувачите, нощем лекуваше спомените им.

БЕЛЕЖКИ

1. Густав Климт - австрийски художник. Златистите цветове и стилът на някои негови картини напомнят византийски мозайки и икони. Една от най-известните му картини е "Целувката". [обратно]

2. Императрица Елизабет. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006