ЦВЕТЯТА НА КАЛАХАРИ

Марион Колева

web

На Пе, вместо проза,
вместо билка, вместо ласка

Събуди се от собствения си вик. Пак беше сънувала скопяването. Откакто Сипо, петият син на Тамбеле й разказа историята, често потъваше в мъчителния кошмар... Странно, не той, а тя не можеше да превъзмогне спомена, или поне така изглеждаше, защото мъжът никога не подхвана темата след месеца на запознанството им. Сякаш чутото и въобразеното бе по-живо от видяното и преживяното. Сънуваше различни моменти на големи, несвързани блокове, а после съзнанието й сглобяваше случките.

...Първо в ушите й нахлуваше учестеното им дишане. Сипо и баща му тичаха през сухо, равно поле. Тук-таме по пътя се мяркаха унили храсти. Ловците от съседното племе ги преследваха от четири часа. Момчето чувстваше, че краката му отмаляват. Изоставаше от по-възрастния и по-опитен бегач. Бащата само за миг се обърна да види, дали синът му го догонва; но не спря, увеличи скоростта. Враговете настигнаха момчето. Известно време то не виждаше наоколо, само чуваше гласовете им. Бяха напъхали главата му в нещо като чувал, за да не запомни пътя към селото. После някой махна покривалото. Кирпичени кръгли колиби и ококорени деца го заобикаляха отвсякъде. Децата на враговете. Закачаха го, опипваха го. Чувстваше се безпомощен. Знаеше каква е цената на освобождението. Родителите им щяха да го оставят жив, но щяха да отнемат мъжествеността му, преди да е усетил пълната наслада от напиращите й сокове. Шумът и тълпата в края на селището се увеличиха. Ловците водеха още един пленник. Свалиха качулката му. Момчето разпозна баща си. То бе парализирано от ужас. Винаги се бе възхищавало от силата и хитростта на възрастния. А сега и последната му надежда за спасение се стопи. Похитителите грубо блъснаха заловения и тялото му се стовари в прахта. Вързаха ги с гръб един към друг. След седмица, през която Сипо и Тамбеле работиха от тъмно до тъмно за своите похитители, съветът на старейшините се събра и обяви, че те ще получат свободата си срещу традиционния откуп. Но тъй като пленниците са баща и син, а с вражеските родове трябва да се постъпва справедливо, мъдреците бяха решили, че само един от двамата ще плати кръвния данък. Традицията повеляваше Тамбеле да направи избора в нощта на пълнолунието. За миг Сипо се отърси от седемдневното униние. Очакваше пощада от по-възрастния, по-силния, по-умния, от своя. И не можа да повярва на сетивата си, когато баща му мрачно кимна към него, а палачите го сграбчиха и го повлякоха към дръвника. Умшоши Миени, племенният разказвач, се движеше около огъня и боядисаното му лице призрачно белеeше, осветено от червените пламъци. Под ритъма на барабана той пресъздаваше с езика на тялото си историята за преследването, залавянето и обезсилването на враговете, призоваваше за свидетели Нкулункулу¹, звездите и душата на пустинята. Бяло и червено, червено и бяло се редуваха в бесен танц пред очите на Сипо. Отстрани чакаше сангома².

...Алма винаги се будеше на това място. Въображението й не можеше да възпроизведе кулминацията на ритуала, но стаено в ничията територия между съня и будуването, то продължаваше да изпраща тревожни сигнали. Жената се взря в лицето на спящия Сипо, контрастиращо с белия чаршаф. Той я научи да усеща цветовете.

Запознаха се на една колективна изложба преди две години. В далечната страна, където я запрати съдбата, Алма не умееше да общува пълноценно със себеподобните си поради езиковата бариера; и това я мъчеше неописуемо. С работата в инженерната компания се справяше добре, защото владееше необходимите умения и специализираната терминология. Но съботите и неделите й бяха пусти. Да не може да разговаря, да споделя впечатленията си от посетените места, прочетените книги или случилото се през деня с необходимата свобода, за нея означаваше да живее на бавни обороти. Някой веднъж й беше казал: “Ти ако не приказваш, не фотосинтезираш!” Алма внимателно подбираше заниманията си, за да страда по-малко от словесната си инвалидност. Предпочиташе универсалния език на изобразителното изкуство и музиката. На въпросната изложба една картина веднага привлече вниманието й. Жълто-червени пясъци и пръст под облачно небе, сухи дървета и криви храсти, сред които с изненадваща смелост бяха положени ярки, неправдоподобни цветове. Цели пластове зелено; а върху тях - отделни бели точки и пъстри спираловидни завихряния, като звездни купове. Платното създаваше впечатление за отприщена енергия и устремност, съчетани с приглушена драматичност, с човъркаща душата тревожност. Приближи се до надписа и прочете заглавието на творбата: “Цветята на Калахари”. Изглежда се беше задържала прекалено дълго пред картината, защото някакъв човек се появи и я попита тихо, почти шепнешком: “Харесва ли ви?” Алма се обърна да обясни, че всъщност не може да каже, че по-скоро пейзажът я привлича необяснимо, че... Но в този момент жената погледна по-внимателно мъжа пред себе си и всички научени думи изхвръкнаха от главата й. Никога не беше виждала по-красив човек от неговата раса. След час, когато пиеха амарула³ и Алма чу името му, тя за пореден път си помисли, че теорията за връзката между названията на нещата и тяхната същност е вярна⁴.

През идващите седмици, събитията я повлякоха като омагьосана река и нямаше време да си поеме дъх: хлътна до уши в ненадейно избуялото чувство, узна грозната тайна на Сипо, откри бучка в едната си гърда. Диагнозата не беше обнадеждаваща. Мяташе се между полета и бездната, надеждата и отчаянието, възземането и пропадането. Понякога седеше свита на дивана в ателието, а сълзите капеха върху босите й крака. Как се мразеше в тия моменти на самосъжаление - уязвима, слаба, атакувана от банални мисли в стил Шопенхауер! Художникът минаваше да погали с отсъстващ поглед косите на Алма, после се връщаше при четките.

- Пак ли рисуваш пустинята?

- Никога няма да ми омръзне. Толкова е различна. И красива. Красива и страшна като слънчев протуберанс.

- Като живота... - откликна почти нечуто Алма.

- Помниш ли “Цветята на Калахари”⁵?

Жената се усмихна унесено.

- Мислиш, че мога да ги забравя?

- Искаш ли да ги видиш?

- Райска градина в пустинята? Не са ли плод на твойта фантазия?

- Не можеш да си представиш колко по-прекрасни са в действителност... Цъфтят само по 2-3 дни в годината. Когато завали. Никой не знае точната дата. Няма определен, или подходящ момент, дъждът е винаги непредсказуем. Хората отиват в пустинята за по няколко седмици, между октомври и март⁶; и се молят да се случи вълшебството. Надяват се да им излезе късметът. Понякога годината отминава и не пада нито една капка. Безплодно усилие. Сезон без вдъхновение. Тогава трябва да се чака следващото лято. Но ако скъпоценната влага се изсипе върху напуканата пръст, преживелите чудото запазват спомена за гледката до края на дните си.

Алма не пожела да замине веднага след операцията. Не успяваше да се отърси от депресията в чуждия град, залутана между невъзможната си обич и химиотерапията. Но в края на януари страховито разцъфналото й чувство надделя над всички разумни доводи. Искаше да бъде със Сипо по 24 часа в денонощието, да го докосва, да страда от непотребната близост на осакатените им тела.

Двамата се оказаха в претъпкания третокласен хотел на ръба на пустинята. Всеки ден излизаха от ламаринените бараки, за да наблюдават небето. Другите туристи правеха същото. Съседите им по стая - румен, вечно запотен чичко, широкоплещестата му жена и четирите им русоляви деца бяха особено шумни, смееха се високо и разговаряха грубо, почти грухтейки. Червендалестият мъжага кой знае защо се появяваше винаги с ловджийска пушка в ръка; сякаш се канеше да плаши небето, по което не се забелязваше пукнато облаче. Вечер многолюдното семейство правеше скара, гълташе хапчета против малария и слушаше поп музика. Миризмата на куду⁷ изпълваше целия хотел.

Веднъж Сипо и Алма взеха свещ и се отдалечиха в пустинята. Легнаха по гръб в пясъка. Звездите на Южния кръст изглеждаха близки, кръглата луна лъщеше огромна, облегната на самия хоризонт. Проблясваха далечни светкавици. Жива душа нямаше наоколо.

- За кого ли танцуват старците в тази нощ? - реагира на някакъв свой спомен Сипо.

- Още ли съществуват подобни ритуали? - попита тя удивено.

- Правителството ги е забранило много преди да се родя. Но чула ли си поне за една заповед или закон, привнесени отвън, които да са повлияли на племенните обичаи? Трябва да минат векове, за да се променят изолираните погранични райони.

Жената знаеше, че след пленничеството Сипо не бе последвал баща си по обратния път към дома, а се бе присъединил към една колония. В рамките на година мисионерите бяха открили голямата му чувствителност към цветовете. Няколко лета по-късно, когато преценили, че ученикът е готов, те го изпратили в столичната академия.

- Успя ли да простиш на баща си?

Сипо винаги говореше много тихо, почти шепнешком, при това със силен акцент. Трябваше да се напряга, за да разбере думите му.

- За какво? Ти прости ли на природата, че те е снабдила с дефектни клетки? Или на пустинята, че сълзи само по няколко дни в годината? Такава е същността й.

- Но това е друго. Природата действа несъзнателно. Тя не прави избор, продиктуван от привързаност, или от егоизъм.

- А кой ни е обещавал, че хората ще бъдат справедливи към нас? Аз не съм избирал баща си. И той не е избирал мен. Струва ми се, че никога не ме е харесвал особено. Пътищата ни се пресякоха за малко. Между два дъждовни сезона. Краят на пустинята за него отвеждаше към следващия син. За мен - към следващата картина. И по-добре е нищо да не ме отклонява от поетата посока. Двата ни пътя са абсолютно валидни, равностойни и в същото време - нетрайни. Като човешки стъпки в пясъците. Като живота на цветята в Калахари. Моли се да завали, за да им се порадваме. Докато ги има.

Задуха вятър. Алма потръпна и обърна глава по посока на далечните шумове. Изпаренията от скарата се стелеха около хотела като дим над обругано капище.

...В нощта след разговора тя се събуди от собствения си вик. Пак беше сънувала скопяването. Взря се в лицето на Сипо, но не откри никакво смущение, болка, страх или тревога. Звукът на барабаните обаче не преставаше да звучи в ушите й. Алма осъзна, че ударите са причинени от капките, разбиващи се в ламаринения покрив. Втурна се към прозореца. Изглежда валеше от няколко часа, защото земята бе мокра, дори леко подгизнала. Трябва да са били много уморени след снощната разходка в пустинята, за да не чуят дъжда и гръмотевиците по-рано. Хората излизаха от хотела с мушами, широкополи шапки и фотоапарати, възсядаха джиповете и потегляха към върха на хълма, където намръщеното, подпухнало от облаци небе сякаш докосваше яловата пръст. Алма събуди Сипо и двамата последваха закъснелите туристи. Изгасиха мотора и се приближиха до ръба на височината.

Пред погледа им пустинята се преобразяваше:

Върху жълто-червеникавата земя и потъмнелия от влагата пясък, между сухите дървета и храсти, с отчаяна смелост избуяваха ярки, неправдоподобни багри. Цели пластове зелено, а над тях - отделни точки и спираловидни завихряния, като звездни купове в жълто, бяло, червено, лилаво. Можеше да се види почти с просто око как тънките стъбълца пробиват пръстта и протягат жадни клетки към дъжда. Полупрозрачните чашелистчета на десетки видове незнайни цветя изписваха с мрежа от жилчици азбуката на живота върху безплодната до снощи пръст. Всяко тяхно атомче отразяваше разцветките на дъгата, усмивките на безброй младенци, танцът на щастливите души от началото на сътворението до настоящия миг, катарзиса на вдъхновението, неизтощимото разнообразие на вселената. Времето беше спряло.

Наоколо, притихнали, стояха гостите на хотела. Дори многолюдното семейство от съседната стая се взираше безмълвно някъде напред, а червендалестият чичко бе положил вездесъщата ловна пушка на земята и с освободената си ръка прегръщаше жената до него.

В седващия миг кафявият хълбок на хоризонта се раздвижи и се насочи към тях. Алма докосна Сипо и кимна към приближаващото се небе.

- Започва миграцията, - прошепна мъжът до нея. - В продължение на няколко седмици тук ще бъде пълно с всевъзможни животни. Това са антилопи гну. Но ще дойдат и жирафи, чакали, хиени, зебри, лъвове, бикове, леопарди, диви кучета... Време е да тръгваме. Вторият пристъп на бурята е вече наблизо.

Хората започнаха да излизат от вцепенението. Някои правеха снимки, други крадешком бършеха влагата от очите си; може би, някоя заблудена капка дъжд... А може би не. Бяха забравили да се срамуват, че изглеждат сантиментални. Чуваше се шумът от пришпорените мотори. Най-нетърпеливите или най-страхливите бързаха да се приберат при гръмоотводите в хотела. Алма хвърли последен поглед назад.

Антилопите прииждаха. Светкавиците забиваха мечовете си в земята и нажежени от взаимността, дърветата загиваха ликуващо като коледни бъдници, като огнени разпятия.

Претория
Август 2005

БЕЛЕЖКИ

1. Нкулункулу - Бог в пантеона на племето зулу. [обратно]

2. Сангома - означава „лечител” на езика на племето зулу. [обратно]

3. Амарула - южноафрикански ликьор. [обратно]

4. Сипо - означава “дар” на езика на племето зулу. [обратно]

5. Калахари - от думата “кgalagadi”, която означава “Голямата жажда” на езика тсвана. [обратно]

6. В южното полукълбо лятото започва през октомври и свършва през март и тогава понякога в пустинята Калахари вали. [обратно]

7. Куду - вид антилопа. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2006, № 3 (76)