КАРЛОС ФУЕНТЕС
- МЕЖДУ СВОБОДНИЯ ПАЗАР И УТОПИЯТА

Марион Колева

web

Седемдесет и седемгодишният автор на над 20 книги с романи, повести, история и публицистика, между които "Годините с Лаура Диас", "Старият Гринго", "Terra Nostra", "Смъртта на Артемио Круз", "Кампанията", "Инстинкт за Инес", е в Южна Африка за първи път през живота си. Само за седмица. Малко зашеметен от суетата в Кейп Таун, от тълпата журналисти и почитатели в Йоханесбург и Претория, малко уморен, вгледан в себе си след скорошната загуба на една от своите дъщери (синът му също е починал), помирен с живота и смъртта.

Мексиканският писател е тук по покана на Надин Гордимър, за да изнесе годишната лекция в катедрата, носеща името на първата южноафриканска Нобелова лауреатка за литература¹.

ПИСАТЕЛ И ВЛАСТ

Дете на дипломати и сам бивш посланик на Мексико във Франция, израсъл в Аржентина, Съединените щати и Чили, делящ до ден-днешен времето си между Лондон и Мексико сити, той говори перфектен английски и много добър френски, чувства се свободно в академичната атмосфера на препълнените университетски аудитории и градски театри и трудно може да бъде смутен от нелицеприятните въпроси на пресата, или от блиц коментарите на Андре Бринк² и Надин Гордимър³.

В публична дискусия, състояла се в конферентната зала на ВИТС⁴ (Great hall), Карлос Фуентес обяснява подробно мотивите, които могат да подтикнат писателите (и него в частност) да сътрудничат или да противостоят на властта. Според мексиканския майстор на словото, литературата предизвиква управляващите, кара хората да се съмняват в авторитета на естаблишмента, по този начин интелектуалците се превръщат в естествени опоненти на закостенялата политика (и политици). Често влиянието им е по-голямо от това на формалните институции и въздействието им върху човешките умове, а оттам и върху хода на събитията, не бива да се подценява. "Естественото място на писателя е в опозиция." Когато правителството е представител на партии и сили, които творецът не одобрява, да бъде в опозиция за него, е лесно. Когато обаче на власт идва групировка, чиито възгледи донякъде е споделял и на която симпатизира, става по-трудно да се критикува. Появява се също изкушението да стане "галеник на властта", защото всяка политическа сила се блазни да нареди изтъкнати мислещи хора сред своите симпатизанти, поради което щедро им предлага облаги, постове и популярност. Но в края на краищата писателят обикновено не остава на страната на управляващите, защото вижда пропуските и ако има съвест и чувство за отговорност, рано или късно издига глас в защита на слабите, пренебрегнатите и справедливостта, търси нарушеното равновесие, изявява се като независима публична фигура⁵.

Мнението на Фуентес за живото участие на латино-американските писатели в държавните дела⁶ е широко известно от множество интервюта: "В Западна Европа и Северна Америка, където институциите са с по-дълготрайна демократична традиция и има оформена, "професионализирана" политическа класа, човек може да си позволи да бъде "само" писател, "професионален литератор". Но в развиващите се страни и в частност в Латинска Америка, където институциите не функционират добре, често се налага писателят да приема несвойствени роли, да изпълнява чиновнически функции, да се включва активно в социалния и политическия живот. "Когато упражнявате критика, вие създавате култура." Това важи с пълна сила и в областта на политическата култура, особено при относително новите демокрации, където отсъствието на загрижения, интелигентен и неподкупен глас на твореца, много пъти означава единствено мълчание. Нездравословно мълчание, което създава атмосфера, благоприятна за появата на явления като Хитлер, или като източноевропейските режими от близкото минало." Затова, според Карлос Фуентес, дълг на писателя е да участва в политическия живот. "Монополът над езика в Латинска Америка е забележителен и безспорен факт. Официалната титла на император Моктесума е била "Хеутлатоани". На езика на ацтеките - нахуатл - думата означава "този с големия глас"; освен че е имал право и способност да говори високо, той е имал и монопол над езика, над речта. Много хора се питат, защо литературата - поезията, разказът, новелата, романът - са толкова важни за Латиска Америка. До крайности, неподозирани и непонятни за един англичанин, или жителите на Щатите, например. За нас това означава да си присвоим езика, да се сдобием с глас, с мечти, да избегнем монопола. Докато в САЩ и Западна Европа общо взето не е проблем да се изрази относително свободно всяка мисъл, хрумнала на отделен член от гражданското общество, за венецуелския герой от романите на Ромуло Гайегос, населяващ платото на Гвиана, или за мексиканеца от разказите на Хуан Рулфо, прекарващ дните си в равнините на Халиско, възможността да мечтае и да говори за въжделенията си чрез прозата на известните автори е изключителен шанс, утвърждаващ хуманната му същност. Затова писателят, който дава на хората тази възможност, се превръща в централна фигура, във важен гарант за изразяване и защита на основните човешки права в нашите общества." В резиденцията на мексиканския посланик в Претория Фуентес говори по-обстойно за ситуацията в своята родина: "Преди казвахме, че Мексико е страна с кристална топка, защото знаехме предварително кой ще бъде президент. С това вече е свършено. При новите избори става дума за истински демократичен преход. Мексиканците ще имат възможност да избират между различни партии, чиито кандидати се отличават съществено един от друг⁷. Вижте, ние искаме политиците да ни измъкнат от бедността. С това си обяснявам идването на власт на хора като Чавес във Венецуела, или на Ево Моралес в Боливия, или на Лула в Бразилия." Макар тримата да са много различни, обединява ги принадлежността към левицата.

Сапатистите събудиха Мексико от един сън. Сега "команданте Маркос" е асимилиран, макар той да отрича това, от основния политически поток. Той обикаля страната и произнася речи. Вече не е необходимо да носи маска. "Мисля, че продължава да го прави, защото, ако свали маската, хората ще открият, че е истински Кевин Коснер", добавя писателят.

В една статия Фуентес нарича Чавес "тропически Мусолини" ("el Musolini tropical"), но в същото време той казва, че ако фигурите от левицата бъдат маргинализирани, както се опитват да направят в Мексико с Лопес Обрадор⁸, има риск левицата да поеме отново към планините. Европа според него за пореден път предлага алтернатива на егоистичния, самодоволен и репресивен неолиберализъм. Европейската перспектива трябва да бъде пример за диверсификация, възможен модел за избягване на догмата, на типа икономика, в която пазарът се е превърнал от средство в самоцел. "Ако пазарът се превърне във враг на хората, хората ще се настроят враждебно към пазара." В края на краищата, никой няма да спечели от стагнацията. "Ако публичният сектор не създаде образована публика, той ще се лиши от клиенти. Бедността не създава консуматори. По-просто от това, здраве му кажи (Así de fácil! As simple as that!)". "В Латинска Америка през ХХ и започващият ХХI век се създават за първи път ценности, които развитите страни трябва по-скоро да доразвиват и съхраняват" - казва Фуентес. (Което не означава, че те са предпазени от грешки, вариращи от екстремизма до безразличието при оценката, прилагането и обогатяването на определени културни или социални традиции, стойности и схеми.).

ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА - ПОТОМЪК НА "КОСМИЧЕСКАТА РАСА"⁹

Непрекъснато прокарваният от писателя паралел между латиноамериканската и западноевропейската действителност рано или късно трябва да ни доведе до проблемите за идентичността, занимавали толкова много мексикански интелектуалци, от Хосе Васконселос до Октавио Пас, Давид Алфаро Сикейрос и Фрида Кало.

Пред хилядната аудитория в Great Hall Фуентес убедено повтаря нещо, което знаем още от "Заровеното огледало"¹⁰: "Аз съм резултат от преплитането на християнска, еврейска и мюсюлманска традиции, които идват в Новия свят и се смесват с местните индиански и привнесените африкански култури; и не мога да се откажа, да загърбя нито една от тях." "Ние имаме доказана идентичност. Знаем какво означава да бъдеш мексиканец, знаем как това ни разделя и как ни обединява. Ние не можем да бъдем сбъркани с никого и в същото време не можем да отделим себе си от останалия свят."¹¹ Проблемът за идентичността очевидно е обговорен и до голяма степен оставен за осмисляне в интимното пространство на всеки творец. Но по-късно, в друг разговор, Фуентес добавя и нещо ново: "Сега проблемът е да се открият и откроят различията - не идентичното, а това, което ни прави уникални: разликите в сексуалните, религиозните, политическите, моралните, естетическите възгледи." "Това, което отличава големите разказвачи от останалите им сънародници, са въображението и езикът." Талантливите писатели "назовават онази част от света, която още не е описана¹². Романът сега си присвоява много несвойствени техники, навлиза уверено в различни неприсъщи му доскоро области като науката, журналистиката, философията."¹³

За Карлос Фуентес идеята за органичен, цялостен свят с перфектна идентичност е утопия. Той споделя мнението на Макс Вебер, че все повече навлизаме в епоха, в която ценностите се наслагват, допълват, обогатяват и/или съжителстват. "Ще се борим в свят, в който трябва да съхраним нашата национална идентичност, но в съперничество с алтернативни култури. В противен случай ще бъдем оставени извън модерните комуникации, технологичното развитие и развитието на науката, извън икономическата надпревара. Ще бъдем лишени от много неща. Ще бъдем оставени извън конкуренцията между езиците, за която говори Бахтин. В миг си даваме сметка за факта, че навлизаме в ХХI век със своя облик, с идентичността, която сме придобили неотдавна. Нещо като скоростно надбягване с шейна, в което сте вцепенен през цялото време на краткото спускане и приключвате летенето надолу по пистата със същото изражение, с което сте го започнали. Понеже е толкова внезапно и задъхващо, оставате с отворена уста, или със затворени очи, ако сте били така от самото начало. Ако сте направили гримаса "А", оставате в това положение, докато стигнете дестинацията си. И ето ни тук, ще влезем в този свят с идентичността си на мексиканци, аржентинци, перуанци, на латиноамериканци, за да се изправим лице в лице с произтичащите от промените последствия, или ще се затворим и ще загинем. Честно казано, аз бих бил предпочел да съм грък, отколкото ацтек (Фуко твърди, че в нациите без излаз на море мечтите увяхват и полицията заема мястото на пиратите.). Бих предпочел да участвам, да чувствам предизвикателствата на света, да се боря с непознатото, което ме отрича, с чуждото, отколкото да се затворя и да бъда поразен до смърт от абсолютно удивление, подобно на ацтеките. Така че аз искам да поема предизвикателствата и риска на широкия свят и на всичките кораби с глупци, които той може да ни изпрати¹⁴, както и на всичките кораби с глупци, които ние можем да му изпратим."

ЗА НАСИЛИЕТО, ТЪРПИМОСТТА И ПЛУРАЛИЗМА

Писателският интерес към културните различия е продиктуван не на последно място от напреженията и конфликтите, възникващи с все по-голяма сила в различни точки на планетата поради ограниченост, фанатизъм и криворазбрана праволинейност. Южна Африка има какво да каже в този диалог с Карлос Фуентес. Години на апартейд и преходен период, продължил от 1993 до днес, през който няколко поредни правителства деликатно се опитват да балансират между различните сектори в обществото, да не инфектират, а да лекуват незарасналите рани¹⁵. Темата е изключително злободневна. Демонстрира го и фактът, че на пресконференции, по време на публичния дебат или в частен разговор отново и отново изскача въпросът за датските рисувани филмчета, окарикатуряващи свещената фигура на пророка Мохамед. "Аз мисля, че това е отражение на много по-дълбок конфликт - подчертава Феунтес. - Надявам се, че подобно недоразумение може да се превърне от сблъсък между две цивилизации в повод за диалог." Сега, когато медиите ни правят граждани на света и в същото време могат да превърнат бомбардировките на Багдад в гранзиоцен спектакъл; сега, когато политиката на страха, вдъхновявана от Буш, е на дневен ред. Той споделя мнението на Андре Бринк, че свободата на словото е жизнено важна за всяко демократично общество; и точно поради това всеки, който иска да прогласи своята истина, трябва да има силно развито чувство за отговорност и постоянно да си задава въпроса: "Толкова ли е важна моята истина, че да си струва да я направя публично достояние, макар че чрез своя акт мога да засегна или обидя инакомислещи хора?"¹⁶

Според Карлос Фуентес, синкретичната култура, абсорбирала по най-демократичен начин различни влияния, търпима към множество, понякога противоречиви позиции, техники и светоусещания, е най-същественото достояние, обединяващо жителите на Латинска Америка, гарантиращо бъдещето на континента, въпреки настоящите проблеми и "политическата балканизация". Има забележителна приемственост и оттам - голяма вътрешна сила в областта на културата. Тя остава стабилна, когато социално-икономическите модели се провалят един след друг. Когато всичко се сгромолясва при поредната криза, стиховете, поемите, музиката, танците, старите традиции, картините, филмите са единствените оцелели. "Това е много важно, защото ХХI век, в който навлизаме, не е вече анахроничният биполярен свят, създаден в резултат на договорености между две Велики сили." Бъдещето ще принадлежи на многополюсния свят, което означава също и свят на равнопоставени култури. Едното не може да съществува без другото. Не може да има многополюсен свят, ако в него участието на големите геополитически райони като Латинска Америка, черна Африка, мюсюлманският свят, Европа, Япония, Китай, Индия не се базира върху духовната светлина, излъчвана от цялото това съзвездие на различните земни цивилизации. Културният плурализъм върви ръка за ръка с разсредоточаването на политическата власт и е тясно свързан с асимилирането на големите емигрантски маси, които кръстосват всички континенти. "Ксенофобията възпрепятства и убива живота. Културите загиват, когато се окажат в изолация и просперират при общуване и обмен. Като граждани, мъже и жени, населяващи двата свята - глобалния и локалния - за нас се превръща в задължение да отправим предизвикателство към своите предразсъдъци, да преодолеем собствените си ограничения, да увеличим способността си да развиваме и получаваме и да отворим умовете си за всичко, което възприемаме като чуждо. За да превърнем тази концепция в реалност, ние трябва да прегърнем културите на другите, така че и те да могат да прегърнат нашата собствена култура." И още: "През ХХI век ние ще бъдем свидетели на серия от масови миграции от изток на запад и от юг на север. Хора от различни раси, различни вярвания и култури ще навлязат от "периферията" в големите западни центрове на прогреса - Европа и Щатите. И те ще поставят проблема за "другостта", който е също проблем на смесването на расите. Многообразието ще се превърне в предизвикателство за общества, които са свикнали или биха искали да се възприемат като хомогенни. Това е цената на глобалната икономическа експанзия, на сателитната съобщителна система. Аз не допускам възможността за връщане назад и затваряне. И смятам, че няма общества с по-голям опит в смесването на расите и интегрирането на пришълеца от иберо-американските общества." В описания процес дори САЩ не представляват вече традиционната пещ за претопяване на различни култури и за превръщането им в нещо трето, отличаващо се от първоначалните съставки на сплавта. "Не само испано-американците, но също емигрантите от изток - китайци, корейци, виетнамци и т.н. се опитват да съхранят важни аспекти от своята култура и това може да означава за някои разочарование от концепцията за единство в рамките на пъстротата. Единственият начин да се съхрани единството е като се запазят различията, защото отричането им води до сепаратизъм, на какъвто бяхме свидетели в Югославия и бившия Съветски съюз. Как стоят нещата сега? Ще говоря да реалности, които най-добре познавам. В случая с Мексико и САЩ (сигурен съм, че всеки от вас може да приведе подобни примери от геополитическия район, към който принадлежи), ние се натъкваме на парадокса, че от едната страна на границата общият пазар и безмитната търговия създават работа и свободен обмен, а от другата страна - варварски телени огради, окопи и спънки за мексиканците, които искат "да преминат оттатък", да се разделят с летаргичния сън и с утопиите, залегнали в основата на конквистата. Това е големият парадокс на нашето време: големите икономически блокове се отварят към света и в същия момент затварят вратите си за "онези отвън".

Трябва да се научим на търпимост, защото в ХХI век съдбата ни е да съжителстваме. Съвремието прави възможни ситуации, невъобразими за поколението на нашите баби. Срещите ни тук също принадлежат към парадоксите на глобализацията - един мексиканец и една българка, разговарящи за нещата от живота, за литература и политика в Южна Африка. Между другото, писателят никога не е посещавал България, но знае, че е превеждан там и - разбира се, е доволен, че книгите му могат да достигнат до българската читателска публика¹⁷. При раздаването на автографи в книжарница Протеа, Карлос Фуентес постепенно преминава от официалния тон на политически ангажирания писател, включващ цитиране на факти и статистики¹⁸, към по-изповедни интонации. Темата за толерантността за него е свързана с дълбоко лични преживявания. Метафората за границата е основна в емигрантските разкази на Фуентес - не толкова географската, колкото невидимата кристална бариера¹⁹, отделяща древната мексиканска нация от напористата й северна съседка. Напреженията от сблъсъка между две толкова различни реалии Фуентес преживява непрекъснато на собствен гръб. От времето, когато е бил ученик в държавното училище "Хенри Хук" на Тринайста улица и се заразява от горещия национализъм на баща си, до годините на пространни критики срещу северноамериканската политика, докарали му забрана да посещава Щатите между 1962 и 1964²⁰. От друга страна, много негови сънародници го виждат като "мексикански американец", като чужденец, или като човекът, застанал на границата, коментиращ, а не изстрадващ емигрантското битие. Фуентес изповядва, че е пътувал цял живот и затова има някакво чувство за отчуждение, за непринадлежност и в същото време за универсален комфорт. Подкрепя думите си с мнението на средновековния монах Хуго де Сан Виктор (цитиран от своя страна в записките с размисли за емигрантските странствания на Едуард Саид). За Сан Виктор индивидът, който се чувства най-удобно в собствената си страна, е "нежен начинаещ". Личности, които се чувстват добре навсякъде са малко по-интересни и сложни, но само същество, което се чувства в изгнание навсякъде, включително в собствения си дом, може да се нарече съвършен човек. Фуентес настоява, че се чувства у дома и в Щатите, където е отрасъл; и в Чили, където е прекарал своето юношество и се е пристрастил към литературата и политиката; и в Аржентина, където среща Борхес и изгубва девствеността си с една красива 30-годишна чехословашка актриса; и във Франция, където е бил посланик; и в Лондон, където е вторият му дом; и във Венецуела, Испания, Бразилия, където има куп приятели. "В общи линии съм във фаза две" - заключава с лукава усмивка. - "Чувствам се добре на много места. Несъвършен, несъвършен..."

ПИСАНЕТО КАТО ВТОРА ПРИРОДА

По отношение на писането обаче е много "териториален": опитвал се е да твори на английски - все пак това е езикът, който знае най-добре след "майчиния" си испански. "Но тъй като не сънувам на английски и произнесените на английски обиди не означават нищо за мен, докато произнесените на испански хули ме засягат; тъй като любовните думи, промълвени на английски са ми чужди, така че правя любов на испански, поради всичко това за мен е трудно да пиша художествена литература на английски; липсват ми опори в сънищата, ругатните и любовта." Настроен изповедно, писателят бърза да направи още едно признание: "Аз не чета собствените си книги". При това има предвид не само факта, че когато разтвори публикуваното си творение след известно време, изпитва удивление или срам, защото с хода на годините е променил мисленето си. Просто не обича да се препрочита. Също както и Надин Гордимър. На пресконференцията в дома й неформалната атмосфера предразполага към откровеност: "Никога не съм постигнал онова, към което съм се стремял в най-дълбоката си същност. Ето защо продължавам да пиша. Приближавам се към края на живота си и все още имам книги за написване." "За мен да пиша се е превърнало във втора природа. Не работа, а голямо удоволствие, страст. Ако един ден не пиша, чувствам се обезкуражен, тъжен." "Нужна е дисциплина и настоятелност в нашия занаят. Познавам много латиноамерикански писатели, които започват добре²¹ и после се провалят, защото не знаят да работят, или смятат, че литературата е дар, който ще им падне от небето. Трябва да се научат да се трудят, както го правят писателите от моето поколение, като Габо и Марио Варгас Льоса. Те продължават да работят и в напреднала възраст, докато някои млади нямат дисциплина и не стигат по-далеч от средата на пътя."

Той не е съгласен, че втората половина на ХХ век принадлежи на латиноамериканските писатели: "Това е вярно и невярно, понеже имаше и други²². Писателската общност създава специално чувство за принадлежност. Не се чувстам сам, четейки Памук, Гордимър, Грас. Ето я положителната страна на глобализацията." От южноафриканците предпочита също Андре Бринк, Джон Котцие²³ и Брейтен Брейтенбах, от световните писатели - Дикенс, Балзак, Гогол, Достоевски (които смята за ненадминати майстори в описанието на модерния град и от които се учи на това умение), Толстой и Чехов, Фокнър, Хемингуей, Норман Мейлър, Дашиел Хамет. Да не говорим за латиноамериканските автори (Борхес, Неруда, Габриела Мистрал, Марио Варгас Льоса, Октавио Пас и т.н., и т.н.) с някои от които го свързва трайно приятелство. Връща се с удоволствие към философи като Платон, Кант, Спиноза, Маркс и Ницше. Чете с възхищение "Изборът на Софи" от Уилям Стайрън. "Това е книга, която ни казва: "Прогресът загива в нашите ръце, защото сме способни на подобно варварство. "Изправен пред тоталния крах на концепцията за прогреса, аз мисля, че ние разбираме, че в изкуството никога не е имало прогрес, само безкрайна комбинация на стари форми. Така че Стайрън, в по-голяма степен от всеки друг американски автор, когото познавам, декларира следното: "Аз ще пиша както искам, защото прогресът е мъртъв"." Фуентес е "професионален читател": "Аз чета, за да получа вдъхновение, или за да избягам от това, което пиша." Смее се. Облечен е неформално - бял блейзер, посмачкан малко от пътуването, шарена риза, в чийто джоб се мъдрят очила и химикалка, кафяви удобни обувки. Речта му е придружена с жестове и гримаси, повдигане на вежди и оживено ръкомахане, типично за южняците. "Пиша новели благодарение на бабите си. Те са романистките. Те съхраниха жива обичта ми към испанския език." Реагира мълниеносно на опитите повествованията му да бъдат интерпретирани опростенчески: "Това не съм аз, аз позволявам на моите характери да действат." Разбира се, писането е в някаква степен ирационален процес: "Сънувам много, разни работи се случват на писателите, както на всички останали хора, хрумва ми образ или идея, после правя план, но нещата се изменят." На едно място в "Годините с Лаура Диас", Фуентес например включва реална случка, разказана му от Октавио Пас. Случка, която звучи невероятно: действието се развива в Мадрид по време на гражданската война. В някакъв мадридски театър се събират Рафаел Алберти, Мария Тереза де Леон, Октавио Пас, Неруда, Сикейрос, Сезар Вайехо (само каква компания!), обличат различни театрални костюми и излизат на покрива, за да танцуват и пият шапманско, докато падат бомбите на фашистите. "Красиво, естетско предизвикателство!" Как да не си спомни човек за нашенския телевизионен кореспондент, хукнал към мазето при първите бомбардировки над Бейрут. В асансьора се засичат с журналист и оператор от BBC, които удивено гледат как разтрепераният репортер не може да улучи съответното копче. "Колега, защо натискате долния бутон?" - пита го по едно време англичанинът в желанието си да му помогне. - "Нашето място сега е на покрива." Тук не коментирам ценности и достойнства. Горните епизоди по-скоро утвърждават тезата на Фуентес, че действителността често е по-неправдоподобна от най-развинтените фантазии²⁴, че ненадейно ни поднася изненадващи аналогии и че освен това се поддава на различни тълкувания. (Кой може да гарантира, че няма да действа като страхливец в критична ситуация?)

Въпреки широко прокламираното си неверие (обича да повтаря парадоксалната фраза на Бунюел "Слава Богу, аз съм атеист"), Фуентес често засяга в текстовете си метафизични теми. Книгите му са изпълнени с "проклетите въпроси", произтичащи от уязвимата ни човешка кондиция и макар авторът на "Нероденият Кристофър" (1987) да смята, че "голямата трагедия на модерната епоха се състои в загубата на трагедията във вида, в който тя е съществувалa в древността"²⁵, той същевременно констатира, че "няма щастливи новели"²⁶. Макар лишени от способността да усещаме трагичността на живота и да преживяваме истински катарзис, макар да сме обречени да бъдем идентифицирани и "разчитани" чрез иронията и фарса, ние продължаваме да мечтаем. "Кой знае дали съществува друг свят?..." - пита Маурийн Исааксон²⁷ в един от разговорите. "Знам го само защото той съществува в моето въображение" - отговаря мълниеносно Фуентес.

Той е обладан от идеята за първичната важност на времето в хронотопа на романа: "Времето е проблем. Как го сътворяваме, как то ни създава, как го осмисляме и разчитаме, как времето "чете нас", които живеем в него?" "Съзнателно отделям много внимание на този елемент и оставям пространството да се манифестира по един по-спонтанен начин. Но организационният принцип в моите текстове определено е свързан с концепцията за времето. Не някакво историческо време... но да речем нашите пътешествия във времето, зигзагите от минало към бъдеще и обратно, постоянната ни борба да придадем на времето смисъл и място, ако мога да си позволя подобно генерално противоречие. Защото в края на краищата историята на Мексико, на Латинска Америка, на Новия свят, включитено на САЩ е един утопичен проект. Поради което ние нямаме трагедия, но имаме много утопии; и много нездрави утопии, дето не са били реализирани, понеже се опитваме да ги реализираме в пространството, а това е невъзможно за една утопия."²⁸ Проблемът за времето неминуемо отвежда разговора към тематиката за мита и неговата връзка с паметта, историята и идеологията. "В края на краищата, произходът на времето трябва да се търси в мита, както и произходът на езика. Вико казва, че първото нещо, което племето сътворява, е езикът. И първото нещо, което племето сътворява с помощта на езика, е митът. Може да се допусне дори, че племето създава митовете и това, което създава заедно с митовете, е езикът. Важното в случая е, че в самото начало на човешкото съществувание виждаме заложени идеите за времето и езика. Митът в някаква степен е вечното настояще, тъй като той се преживява от общността чрез изкуството на устните разказвачи. Колкото повече боравим с времето, толкова повече се уверяваме, че не съществува друго, освен настоящето. В настоящето вие си припомняте миналото. Заради това миналото е в настоящето. И в настоящето вие желаете." (За Фуентес бъдещето е неразривно свързано с мечтата и желанието.) "По тази причина, бъдещето е в настоящето. Всичко е настояще. Категорията, литературната форма, която въплъщава вечното настояще, е митологична категория. Тя не е журналистика, тя е мит." Разказвачът притежава специфична памет, която дописва и пресътворява, затова не е равнозначна на историческата памет²⁹. В "Нероденият Кристофър" Фуентес дава свобода на своята фантазия, експлоатирайки идеята какво би се получило, ако можем в един момент да знаем всичко, после да забравим всичко и след това да научаваме късче по късче неща, които преди сме знаели, но вече не помним. Интелектуалните му игри с времето, смъртта³⁰, прераждането и паметта в Terra Nostra смътно напомнят парадоксалните пространства и преплитащите се фигури от картините на Ешер, догонващите се мелодии от фугите на Бах. Историята е представена като пъзел с повишена трудност. "Според мен идеологиите могат да бъдат предадени, но историята никога не предава себе си. В този смисъл аз се стремя да подчинявам героите си повече на една идея за историческо време, отвъд идеологическата идея за революция. (Например в случая с Артемио Круз). Ние често говорим за предателство спрямо дадена идеология, дори да не я уважаваме и да не й симпатизираме: "Ах, те трябваше да останат верни на идеите си!" Не, ние оставаме верни на историята, придържаме се към нея." "Пет пари не давам, ако идеологиите са предадени. Искам да видя какво се случва в историята, защото това ме интересува като писател."

Фуентес твърди, че не чете литературни обзори. "Time will say". Прави игра на думи: "Time will sale."³¹ Не се влияе от оценките на критиката, но историята го "поглъща": "Колкото и смели да са били моите прогнози, те скоро се трансформират в най-банална реалност."

Дали така ще се получи и с най-новата му книга - сатиричната "Тронът на орела"?

Действието се развива през 2020 година. Мексиканският президент предизвиква криза, изисквайки по-високи цени за националния петрол. Кондолиза Райс е президентка на щатите, Мик Джагър все още дава концерти и Кастро е по-енергичен от всякога. Америка е прекъснала електронните комуникации от и за Мексико и хората трябва да се свързват чрез писма или касетофонни записи.

Кой знае, кой знае...

Все пак Фуентес е в Йоханесбург, за да говори за Дон Кихот. Така че настоява да се върнем към литературните теми. Книгата на Сервантес е като библия за всички пишещи на испански. Много е трудно да се прибави нещо към вече казаното. Лично мексиканският писател предпочита да се "самоцитира" и на лекцията във ВИТС преповтаря казаното в една своя статия за Ню Йорк Таймс, по повод на най-новото издание на класическия шедьовър на английски език, в превод на Едит Гросман (2003). Разбира се тезите, споделени тогава и сега, обсъждани нееднократно от ибероамериканските майстори на словото, не губят своето очарование: Дон Кихот е първият модерен роман, защото

• неговите герои говорят с различен запас от думи, имат свой стил, според произхода и културния си бекграунд (за разлика от унифицирания език, на който говорят героите на Омир, да речем);

• героят на романа е един стар човек, не младият и непобедим супермен от класическите произведения;

• романът представлява живописна смесица от жанрове, отказ от чистотата на формата. Срещаме и епичен диалог (Кихот и Санчо), и интонациите на типичния испански сатиричен роман от ХVI век - пикареска (Санчо), и приказката (византийски, арабски вариант), и разказ в разказа, и пасторала, и любовната история;

• несигурността, двоумението, парадоксът, динамиката, многозначността, преходът между реално и имагинерно рязко се различават от застиналите категории на средновековния свят, където всичко има строго определено място;

• карнавалът от имена, които идентифицират главните герои в различни стадии от тяхното съществуване в света на книгата, рефлектира нашето присъствие на земята като комплексни, противоречиви личности и относителността на нашата идентичност (Дон Кихот - Алонсо Кихано, Кихада, Кесада, Хиготе, Рицар на Печалния Образ и т.н.; жената на Санчо Панса - Тереса, Хуана, Мари Гутиерес; Дулсинея - Алдонса и т.н.);

• с осъзнаването в Барселона, че "Дон Кихот де ла Манча" се чете от публиката ("Те знаят всичко за нас!"), Санчо Панса въвежда романа в Гутенберговата епоха, основава демократичното общество на читателите и писателите. И открива техниката на погледа отстрани;

• сбъдването на мечтата, загубата на илюзиите са вечна тема, но звучат по-актуално от всякога във века на екзистенциализма и атомната бомба.

Фуентес привежда всички тези аргументи, за да разреши спора относно първия модерен роман в полза на Дон Кихот. Ват дава предимство на английския роман от 18. век, който идва да задоволи интереса на една нарастваща по брой и взискателност четяща публика от средната класа. Андре Малро смята Мадам де Лафайет за безспорен пионер в жанра, защото тя за първи път започва вътрешно изследване на характера. Но Фуентес настоява, че Дон Кихот превъзхожда тези примери, тъй като "отразява нашето пребиваване на земята като противоречиви същества в една несвършваща история, чието продължение зависи от налагането на въображението над действителността".

Анализът на Фуентес е чудесен, поднесен в разговорен стил и с изумително богатство на езика; доставя удоволствие, подобно на изпитаното при четене на размислите на Татяна Толстая върху "Дамата с кученцето" на Чехов. На пресконференцията мексиканският писател прави сравнение между преводите на Гросман и Тобияс Смолет (1755). Видимо е привлечен от делото на Смолет, но отдава дължимото на Гросман: "Заслугата на този превод е в това, че не се опитва да бъде симпатичен. Една точна, много четивна версия на модерен английски."

Връщам се за последен път към разпилените думи на писателя:

"Мисля, че в резултат на дългите години, прекарани пред белия лист, сега съм способен да пиша за неща, за които не бях способен да пиша преди. Човек започва да пише, за да живее, и завършва, пишейки, за да не умре. Понякога имам чувството, че трябва да бързам, иначе няма да успея да кажа всичко, което искам да кажа." "Значи пишете, за да отклоните смъртта?" - въпросът се налага от самосебе си. "Точно така. Не е ли това същото, което прави Шехерезада? Така започва литературата - за да избегнеш смъртта още една нощ, трябва да измислиш приказка."

Претория,
23.02.2006 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Първата годишна лекция в катедрата "Надин Гордимър" е изнесена от Сюзан Зонтаг през март 2004 година, няколко месеца преди смъртта на известната американска есеистка и писателка. [обратно]

2. Един от най-прочутите съвременни южноафрикански писатели. Поет, есеист, прозаик. Автор на "Сух бял сезон" (по книгата е направен филм с участието на Марлон Брандо), "Терористичен акт", "Носът на бурите" и т.н. Първоначално пише на африкаанс. Цензуриран от правителствата на апартейда. Сега преподавател по английска литература в Кейптаунския университет, носител на множество престижни международни награди - английската Martin Luther King Memorial Prize, френската Prix Médicis Etranger, италианската Premio Mondello, шведската Monismanien Prize, връчвана на изтъкнати автори със специални заслуги за отстояване на човешките права. [обратно]

3. Надин Гордимър е родена на 20.11.1923 г. в Спрингс. Достатъчно известна, за да бъде представяна. Карлос Фуентес и съпругата му, журналистката Силвия Лемур, гостуват тази седмица (12-17 февруари 2006) в дома на Гордимър, която ги развежда из легендарния Совето, показва им Музея на апартейда. По време на лекциите, разговорите и четенията тя демонстрира блестящ, пъргав ум, огромна начетеност и жив интерес към литературните и политически събития по света. Съвсем наскоро излезе последната й книга ("Get a life") с главен герой 35-годишен еколог, заболял от рак. Текстът изследва една от любимите й теми - човешката психика в критични ситуации. [обратно]

4. Витватерсрандският университет в Йоханесбург, втори по големина и едно от най-престижните висши учебни заведения в Южна Африка, наред с най-големия Кейптаунски университет и елитарния университет в Стеленбош. [обратно]

5. През седемдесетте години Карлос Фуентес е изпратен за посланик на Мексико във Франция, но напуска поста си в знак на протест срещу назначаването на бившия мексикански президент Густаво Диас Ордас за посланик в Испания. Ордас носи политическа отговорност за убийствата на площад Тлателолко, задушили студентските протести по време на Олимпийските игри в Мексико сити (1968). Бившият държавен ръководител получава пост в далечна Европа, докато отшумява недоволството (в тон с хапливата забележка на Гор Видал, че неписано правило в дипломацията е да се изпращат като посланици "неуспели политици или роднините на действащия президент"). Събитията от това лято и есен (1968) бележат разграничителна линия в отношенията писател-власт за много мексикански интелектуалци, включително за Карлос Фуентес и Октавио Пас (по това време посланик в Индия, който също напуска поста си в знак на протест). [обратно]

6. Перуанският писател Марио Варгас Льоса се кандидатира за президент на своята страна преди няколко години. [обратно]

7. В продължение на 70 години в Мексико управлява PRI (Partido de la Revolución Mexicana), ситуация, наричана от Фуентес "перфектната диктатура". Първият пробив е избирането на президента Фокс, член на PAN (Partido de Acción Nacional). [обратно]

8. Популярният кмет на Мексико сити, силен опонент на Висенте Фокс. Опитват да го компрометират с публични скандали. [обратно]

9. Според определението на Х. Васконселос. [обратно]

10. Петсериен документален филм, подготвен по поръчка на BBC, където Карлос Фуентес изследва с присъщата на прочутите му сънародници страст и вещина корените на мексиканската национална идентичност. Той е водещ и автор на сценария, който излиза по-късно в разширен и допълнен вариант като самостоятелна книга. Огледалото (любима метафора на латиноамериканските писатели и в частност на Борхес, наред с двойниците, кулите и лабиринтите) символизира в случая самопознанието; неговото "изравяне" от мрачните подземия на паметта води до осъзнаване на принадлежността към определени традиции, връща изследователя и зрителите/читателите му към корените на синкретичната мексиканска култура. [обратно]

11. Цитат от "В това аз вярвам - от А до Я на писателския живот" (2002). [обратно]

12. Една от любимите тези на писателя. И двата му любими примера: 1) За него Дон Кихот, битуващ във "вербалната реалност" на Сервантесовата книга, е много по-жив от всички останали хора, населявали земното кълбо през 1605 г. 2) Наполеоновото нахлуване в Русия ни е известно от учебниците по история, но ако не бе съществувал Толстой и не бе написал "Война и мир", никога нямаше да имаме такава ярка и подробна представа за хора и събития, за влиянието, което оказва конфликтът върху личните съдби на руския човек. Нашата представа за събитията през 1810-12 г. в Русия включва цял един свят, съществуващ само в главите ни. Фикцията, родена от перото на гения, заличава границата между преживяно и прочетено, между съществуващо и сънувано, или изфантазирано. (Не ни ли връща тази мисъл обратно към Дон Кихот?). Фуентес разказва: "Аз трябваше да си представя Мексико, преди да съм живял в Мексико. Затова, когато отидох да живея в Мексико, първото нещо, което трябваше да направя, беше да съпоставя моята представа за страната с реалността на страната. Контрастът неминуемо породи напрежение. А това е типът напрежение, от който се ражда литературата.". [обратно]

13. Още в "Как започнах да пиша" Карлос Фуентес заявява: "Не ме класифицирайте, четете ме. Аз съм автор, не съм жанр. Не търсете чистотата на романа като форма в съответствие с някакъв носталгичен канон. Не търсете родови връзки, а по-скоро диалог; а защо не и явно отхвърляне на жанровите рамки." На друго място: "Разнообразието в начина на изразяване е белег за онази зравословна диверсификация, която Бахтин нарича "ера на конкуриращите се езици". Ние живеем в нея и аз бих желал тя да се изявява колкото се може по-пълноценно в моите книги. Отхвърлям идеята за чистота, за перфекционизъм, за някакво единство в смисъл на ортодоксална, затворена система от знаци. Търся точно обратното и ако понякога изпадам в крайност, мисля си, че то е като ексцесиите, предизвикани от прекалена обич." Една от причините да му бъде връчена престижната литературна награда "Сервантес" през 1987 година, са успешните експерименти на Фуентес в областта на наративните техники. [обратно]

14. Алюзия за първите испански заселници на новия континент. Метафората е заимствана от книгата Terra Nostra. [обратно]

15. По телевизията често показват филма "Прошка", изтъкнати активисти на движението срещу апартейда като председателя на Комисията за истината, Нобеловият лауреат епископ Дезмонд Туту или съдията Алби Сакс, член на Конституционния съд, се ползват с дълбоко уважение, полагащо се на истински национални герои. Расовите конфликти и напреженията, предизвикани от културните различия в разноликото южноафриканско общество, занимават и големите писатели. В "Хората на Джули" (1981) Надин Гордимър разкрива историята на едно бяло семейство, което бяга от разбунения Йоханесбург по време на вълненията през 1976 г. и търси убежище в селската хижа на своя черен слуга. В "Автостоп" (2001) нелегален емигрант от арабска страна взима на стоп дъщерята на виден банкер, чиято кола се е повредила на пътя. Героите се влюбват и трябва да се сблъскат както с предразсъдъците на обществото, така и със своите амбиции и комплекси. Историческият контекст на расово разделената национална общност е основна база на Гордимъровите истории: техни герои са мъченици на движението против апартейда ("Дъщерята на Бъргър", 1979); млади момичета, недоволни от тесногръдието и лицемерието на обкръжението в своите еснафски градчета ("Лъжливи дни", 1953); индустриалци, докоснали се до ритуалите и митологията на племето зулу ("Природозащитникът", 1974); привилегировани либерали, принудени да смелят факта, че синът им е убил своя приятел в разкъсваното от насилие и корупция пост-апартейд общество на прехода ("Домашното оръжие", 1998). След като три от книгите й са спрени от властите, Надин Гордимър се дистанцира от политическия дебат и се придържа към хуманистично кредо, което тя описва като обективност и дълбочина на чувствата, искреност или по-общо казано - духовност на писателя. [обратно]

16. Мнението на Бринк и Фуентес се отличава от позицията на Надин Гордимър, която не е склонна да търси обяснения за фанатизма (Най-ярък пример за скорошен потърпевш в областта на писаното слово тя вижда в Салман Рушди, принуден да се укрива заради "Сатанински строфи"). Гордимър добавя, че знаем за много случаи, когато християнски светини и икони са обругавани, когато хора с различна вяра коментират подигравателно някои тайнства, фигурата на Дева Мария и т.н. Но не е видяла християни да горят синагоги или джамии. Насилието и жестокостта нямат оправдание. Нашата всеядна информираност не е равнозначна на познание и още по-малко - на мъдрост. Всеки човек, независимо към коя религия принадлежи, призовава Бог да бъде на негова страна, когато е въвлечен в конкретен конфликт. Кой решава къде е правдата? Кой е "истинският" Бог и дали той чува своите поклонници? Дали верската нетърпимост и агресивна настъпателност е продиктувана от "юношеската възраст" на исляма - най-младата световна религия, която по време на съществуване спрямо християнството се намира в епохата на своите... Кръстоносни походи?... От друга страна, западните демокрации и особено християнските страни в Третия свят също не могат да се похвалят с пълна търпимост спрямо критичните пера на интелектуалците. [обратно]

17. На мен са ми известни "Седем разказа за любовта", "Песен за слепци" (Пловдив, 1982) и скорошният превод на "Инстинкт за Инес" (издателство Хермес), както и някои негови разкази в периодичния печат. Фуентес чакаше с нетърпение публикациите във вестниците на африкаанс и на другите официални езици на Южна Африка (11 на брой, според конституцията). Пресата отрази по заслуга присъствието му в провинция Хаутенг и отгласът стана повод да се отвори една скоба в разискваната тематика - какво е призванието на майсторите на словото. Според Фуентес, популяризирането на нечие писателско дело помага да се реализира една от мисиите на твореца, а именно - да влияе върху формирането на нови идеи, а оттам и върху развитието на обществото. Въпросът за влиянието на писателите върху политическите и социални реалности интересува и Надин Гордимър. В дискусията с участието на Фуентес и Андре Бринк тя подчерта друг аспект от това взаимодействие творец-действителност. Според нея, авторът на книги е призван да изследва в дълбочина красивото и страшно тайнство на живота, личните съдби, сложната психика и мотивация на съвременниците си. По-общите внушения и послания се долавят на ниво метатекст, без личното вмешателство на автора, съобразно с опита и възгледите на всеки отделен читател. Разбира се, и в двата случая е необходимо текстът да достигне до публиката в разбираем и по възможност най-близък до оригинала вид (ако става дума за превод). [обратно]

18. В предаването на Тим Модисе по радио 702FM той говореше по-скоро като профсъюзен лидер, отколкото като писател и се изяви като ерудиран събеседник на прочутия политически журналист: "45 % от мексиканците живеят в бедност, с под 2 долара надница на ден. Трябва да съставим план за 21. век, който да отива много по-далеч от простото нагаждане към икономиката на Щатите. Трябва да започнем от дъното и да създадем работа за мексиканците в Мексико." Фуентес недоблюбва неолиберализма, тъй като според него, той поставя под съмнение някои от добрите аспекти на либерализма. [обратно]

19. "Кристалната бариера" се нарича и една от популярните книги на Карлос Фуентес, посветена предимно на проблемите на мексиканските емигранти в Щатите. Писателят се представи с едноименния разказ от тази книга и на литературното четене в "The Market Theatre". Героят му, застанал на моста над Рио Браво-Рио Гранде, където минава границата между Мексико и САЩ, гледа с тъга как вятърът разпилява от двете страни на реката, от двете страни на невидимата кристална бариера личните му записки, съхранили родовата памет и драматичните му лутания, обявени от неразбиращите испански език митнически чиновници за подривна литература. Великолепна метафора, която предизвика жива реакция в залата. В такива моменти прозата на автора наистина ви кара да се чувствате "като че ли стоите пред стенописите на Сикстинската капела. Широтата и величието на таланта му отнемат дъха.". [обратно]

20. По този повод Фуентес споделя в едно старо интервю с Дебра Кастийо, че за него противопоставянето на големия северен съсед носи биографичен характер, защото "аз израснах в тази страна, защото съм двуезичен и защото познавам САЩ много добре, възхищавам се от техните институции и култура и в същото време се ужасявам от политиката им спрямо Латинска Америка (писателят смята, че Буш донякъде прави услуга на субконтинента, като не му обръща внимание), и от генералната им бездарност да разберат света или да приемат едно по-малко силово място в него; но независимо какво бихме могли да мислим, ние ще живеем и занапред заедно толкова дълго, колкото се простира нашата способност да прогнозираме. Или както Дамяна Сиснерос казва на Хуан Пресиадо в "Педро Парамо" (произведение от Хуан Рулфо): "Пази тишина, понеже ние с теб ще бъдем погребани заедно в този гроб дъ-ъ-ълго време, затова прегърни ме." Същото важи за Мексико и Щатите: ще бъдем съседи. Може би някои мексиканци биха искали да задрейфат бавно по посока към Полинезия, далеч от Щатите, дори това да означава още по-далеч от бога." (Тук Фуентес перефразира популярния израз "бедно Мексико, толкова далеч от бога и толкова близко до САЩ). "Може би Щатите също биха искали да видят Мексико да си отива. Не, ние няма да си отидем. Ние ще споделяме проблеми, ще споделяме работа (САЩ се нуждаят от нашите работници), ще споделяме дипломация, ще споделяме кавги. Ние нямаме еднаква култура, ние нямаме еднакви схващания за нещата, не се молим на същите хора, но ще трябва да живеем заедно. Това за мен е генерален факт на нашето съществуване. И аз мисля, че Мексико трябва за разбере, че ние не печелим нищо, ако живеем в политическа, културна и икономическа изолация vis-à-vis със Съединените щати. Ние трябва да намерим ресурси за подкрепа и за идентификация с различни краища на света, преди всичко с Европа и със страните от басейна на Тихия океан"... В този смисъл, Фуентес смята за важно и посещението си в Южна Африка и по-общо - диалога Север-Юг (доколкото Латинска Америка и Южна Африка могат да се разглеждат като принадлежащи към трансатлантическата култура - теза, оспорвана от мнозина и радваща се на симпатията на мексиканския писател.) Творецът има съмишленици сред южноафриканските интелектуалци. Професорът по литература Майкъл Тителщад смята: "Южноафриканците са склонни да дирят литературно вдъхновение на север, вярвайки, че европейско-американският културен конгломерат може да ги ръководи в откриването на нови, продуктивни посоки. Всъщност нашите усърдни литературни и интелектуални търсения могат да бъдат възнаградени, ако се вгпедаме по-внимателно в народите от южното полукълбо, чиято политическа история е в съзвучие с нашата. Надяваме се, че посещението на Фуентес ще спомогне за създаването на една такава връзка между историята и културата на Латинска Америка и Южна Африка." (Макар че географски Мексико се намира в северното полукълбо, културно-исторически страната принадлежи към конфигурацията на латиноамериканските държави, които обхващат централната и южна част на американския континент.). [обратно]

21. Карлос Фуентес харесва следните млади мексикански писатели: Кристина Ривера Гарса, Хавиер Веласко, Хорхе В. Падийа. [обратно]

22. В интервю с Николас Шрейди преди години Карлос Фуентес признава, че макар да не го изненадва фактът, че най-добрата съвременна проза е създадена от автори, живеещи в репресивни общества - латиноамериканското, южноафриканското, източноевропейското - ако трябваше да избира между демократично общество без добра литература и тоталитарно общество с добра литература, той би избрал първото. "Както казва Филип Рот, "в Източна Европа всичко има значение и нищо не върви; на запад нищо не е от значение, но всичко функционира." Това е мрачна декларация. Надявам се, че можем да създадем добра проза и без непременното условие за наличие на репресивен режим.". [обратно]

23. Вторият южноафрикански Нобелов лауреат за литература (2003). [обратно]

24. Фуентес обича да разказва един епизод, случил се в миналото с неговата баба. Тя пътува с дилижанс от Веракруз по прашните пътища на Мексико и някакви бандити нападат колата. Карат я да им даде бижутата си, а тя заявява, че по-скоро ще трябва да отрежат пръстите й, отколкото да се надяват, че доброволно ще се откаже от годежния си подарък и брачната си халка. Бандитите това и правят - отрязват три от пръстите й, за да се доберат до своята плячка. Писателят смята случката за невероятна, макар и действителна. Той я включва в творчеството си много време, след като му е била разказана. "Така "функционирам" аз като творец. Трябва нещата да отлежат в съзнанието, да ги преосмисля. Понякога това ми отнема петдесетина години.". [обратно]

25. Теза, споделяна включително и от Борхес. На друго място Фуентес пояснява: "Едно от големите постижения на човешкия дух е способността му да разбере живота и да го пресъздаде чрез изразните средства на трагедията, но може би ние вече не сме в състояние да правим това. Обречени сме на фарса и иронията и те са най-доброто решение, което имаме под ръка.". [обратно]

26. "Даже Дон Кихот, преди да умре, изповядва, че е луд"; затова Карлос Фуентес разбира много добре забележката на Достоевски, че Дон Кихот е тъжна книга, понеже завършва с "нормализирането" на главния герой, ще рече - със смъртта на илюзиите. [обратно]

27. Редакторка в литературния отдел на Sunday Independent, приятелка на Надин Гордимър. [обратно]

28. За Фуентес утопията се манифестира като двуликия Янус. От една страна, тя гледа към отминалия Златен век, с други думи - към съвършената хармония между човек и природа и, от друга страна, е взряна в бъдещето, като нова възможност за установяването на такива хармонични отношения между индивида и околната среда. Фуентес смята, че и в двата случая (минало и бъдеще) това е невъзможно. "Каквото и да направим, ние не можем да престанем да експлоатираме природата, защото от това зависи животът ни." Както казва Адорно, "Ние няма да оставим природата да се самоизрази, да заговори със собствения си глас, защото в края на краищата това би означавало нашата смърт." Драматичният конфликт, произтичащ от невъзможността на утопията, позволява на писателя да съществува, защото му предоставя неизчерпаеми конкретни истории и огромен материал за размисъл. "Писателят извлича своя авторитет и власт от смъртта.". [обратно]

29. Тук отново си припомням за примера с "Война и мир" и за вечерта в "The Market Theatre". Вечер, в която нагледно изпитахме въздействието на древните разказвачески техники, използвани с вдъхновение и вещина от младите южноафрикански поети и писатели Масоха Мсиса и Гсина Мхлопе. Първият издекламира поема на местен племенен език, в която ритъмът и мелодиката на стиха ни накараха да забравим, че не разбираме съдържанието. За мен е непонятно как човешко гърло може да "окръгли" дума, в чийто център се мъдрят типичните "кликващи" и "цъкащи" звуци на зулуската реч и в същото време да продължи с потока от нежен шепот, сипещ се над главите ни като дъжд по покрив. Масоха и Гсина са разказвачи, артисти, певци, те сами представят книгите си на публиката. Тази вечер Гсина разказа за своето завръщане от поредното турне в Лондон. Баща й я чакал в Йоханесбург, за да отидат заедно в бедния тауншип край Дърбан, където живее семейството й. "Кой купува и чете всички тия книги", пита старият човек на своя език, когато вижда домашната й библиотека в градския апартамент. (Гсина възпроизвеждаше думите с типичните му жестове и интонации и после ги превеждаше на английски.) Впечатлен или не от отговора на "учената щерка", бащата побързва да я отведе в Дърбан. Едвам пристигнали в родния й дом, той я кара да излязат в градината, където ги чакат гробовете на роднини и близки. (Всички традиционни култури в Южна Африка имат силно развит култ към прадедите с ритуали, наподобаващи мексиканския "Ден на мъртвите", нашите Задушници и китайските церемонии около домашните олтари.) Гсина нагледно демонстрира как плевят гробовете, как пеят песни (има чудесен глас, започнала е кариерата си като певица) и как баща й разказва старите семейни истории, късайки тревата. За да се помнят тези истории, той знае, че трябва да се предават от уста на уста. Всяка от тях Гсина може да използва за отделен разказ, толкова са живописни и многозначни. Стигат до гроба на "жената с книгите", нейна леля, която овдовява и идва обратно при семейството на брат си. Носи само един сандък, пълен с книги. Бившата господарка й е дала тези списания, библии и романи. Лелята не може да ги чете, но редовно ги почиства. "Някой ден книгите ще ми проговорят." Гсина признава, че знае историята от детството си, че дълго е търсила сандъка, но никой не можал да й каже къде е изчезнал. Сега едно от нещата, които прави писателката, е - да обикаля училищата с малки сандъчета, пълни с книги. След като представя своите произведения, тя оставя "кутията със съкровища" на малчуганите с пожеланието да се вслушват в гласа на книгите, когато те им проговорят. Напуснахме театъра с усещането, че сме прекарали незабравима нощ край огъня с бабините приказки. [обратно]

30. Обвиняват мексиканците, че са пристрастени към тази тема, "наследствено обременени" от една култура, центрирана около жертвоприношенията на хора и богове, като начин да се запази световното равновесие. [обратно]

31. "Времето ще каже". "Времето ще продаде." Игра на думи, която използва и по друг повод - за да изтъкне, че с времето историята на Дон Кихот се е превърнала в бест селър. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2006, № 2 (75)