ЧУЖДО МЯСТО

Марион Колева

web

На Ваня

Обърни се с лице към океана, затвори очи, започни да броиш от 100 до едно. Бавно, протяжно, с голяма пауза между числата. Поемай дълбоко дъх. Мисли за нещо хубаво. Обич, деца, вълшебни приказки; хармония, спокойствие, волност. Сега се опитай да се съсредоточиш върху нещо конкретно. Проблем? Имаш проблем? Пожелай силно той да се разреши. Вгледай се в себе си. Потърси ресурси. Отпусни се. Всичко е ОК. Спомни си къде беше преди 5 години. Без документи, без работа, без дом, дошла от другия край на света. Тогава се справи. Днес осъществяваш още една от мечтите си - видя океана. За първи път. Разстоянието до града, в който живееш, е голямо. Животът е скъп. Но пробù. Ето че си тук. Всичко се постига. Малко по малко. И сегашният препъни-камък не е непреодолим. Голяма работа, мъжът ти си заминал обратно. Не понасял емигрантския живот. Ще се справите сами. И без това все отсъстваше - тялом или духом - сякаш живееше на десет хиляди километра от вас. Синът ти е вече студент. Нищо, че още събира мидички на половин километър от теб, в другия край на огромния плаж, докато ти медитираш. Кой щеше да те докара дотук, ако не беше той? Старото ти момче ли? Я го зарежи! Трябва да се мисли положително. Светът е пълен с радост, с възможности за изява и с добри същества. Ще намериш нови приятели, в неделя ще помагате в близкото сиропиталище, седмицата ти ще бъде фрашкана с таоистки беседи, екзерсиси за духовно израстване, интересни професионални предизвикателства, посещения на будистки храмове, на филмови премиери, на фитнес салони и женски сбирки. Всичко ще се оправи. Какъв късмет, че откри тия нови възгледи за живота! Или ТЕ откриха ТЕБ в най-подходящия момент? Как да не се чувстваш у дома в пространство, където някой следва подобни идеи? Идеи, които разбираш и споделяш. Хората са чудесни, обичаш ги до един, светът е мил и прекрасен като родно място. Ето, и тези стъпки, които сега приближават. Меки и добри, същински “котешки лапички”, плах шум, нащърбил монотонното бучене на океана. Като че ли не успяват да се разминат с теб, макар че алеята е широка и нищо не я отделя от пясъка на плажа... Доста грубо те блъскат... Къде гледат тия... отваряш очи в момента, когато единият чернокож младеж започва да дърпа чантата ти с все сила, докато другият те държи за раменете. В чантата е мобилният ти телефон, портмонето с всякакви карти и пропуски, ще ти коства месеци да възстановиш съдържанието му, имаш и доста пари в наличност. Кой те би по главата да излизаш на разходка с всичките си най-ценни вещи? За миг мозъкът ти се парализира. Все пак успяваш да се огледаш и съобразяваш, че крадците не те заплашват с никакво оръжие. Действаш инстинктивно. Просваш се инатливо на земята, забиваш задник в пясъка, стискаш дръжките и се опитваш да изкрещиш. Струва ти се, че минават векове, докато животинският ти рев - див и прегракнал - се стоварва върху пустия плаж. Синът ти се обръща и се затичва към теб. Изглежда, че се движи в забавен каданс и никога няма да преодолее петстотинте метра. Викът привлича вниманието и на хората от крайбрежната алея. Тъмнокожите разбойници се опитват да се ометат незабелязано, но неколцина притичали минувачи ги сгащват. Синът ти те оглежда и разтревожено те прегръща. Пристига една патрулна кола. Русолявите полицаи изскачат и слагат белезници на престъпниците. Натикват ги в камионетата, подканват теб и момчето ти да ги придружите до участъка, записват имената на няколко свидетели. По пътя единият пита:

- Добре ли сте, госпожо?

Още си в шок. Само поклащаш глава. Утвърдително.

- Мамка им цветнокожа! Мамка им и на новите закони! Като вземат показанията ви, колегите ще разпитат и тях и ще ги пуснат под гаранция. Оставете ни да се разберем преди това помежду си, съгласна ли сте?

Пак поклащаш глава. За какво те питат тия хора? Те знаят собствените си процедури. Ти си чужденка тук. Нищо не те интересува. Само по-бързо да приключат формалностите. Стискаш ръката на сина си и леко трепериш. Полицаите спират пред някаква сграда и натикват престъпниците в празна стая. Ти и сина ти чакате отвън да ви повикат. Какъв е тоя участък? Изглежда като запустяла фабрика. На входа пишеше Втори отдел, Министерство на правосъдието. По коридора рядко минават едри въоръжени цивилни, които приличат на изскочилите от камионетата полицаи. Тихо е. Само приглушени гласове зад вратата. Почваш постепенно да се възвръщаш. Нищо ти няма. Нищо не успяха да ти вземат, само малко разкъсаха ръкава на лятната ти рокля. Какво толкова. Бедняци. Нуждаещи се. Отчаяни хора. Има ги навсякъде. Ако те бяха помолили, щеше да им купиш кроасан от павилиона край плажа. Опитваш се да забравиш разкривените им от ярост лица. Ръцете ти вече не треперят. В този момент чуваш тъп удар и охкане. После стонове, викове.

- Какво става? Нищо не разбирам!... Защо ги биете?

Крясъците се усилват. Минали са само две минути; воят реже ушите и вътрешностите ти. Чукаш бясно по заключената врата.

- Престанете! - крещиш с цяло гърло. - Моля ви се, за Бога, прекратете, аз не исках това...

Вратата се отваря и през тясната пролука навън се показва един от полицаите. Косите му са увиснали от потта, сините му очи гледат студено.

- Нали се съгласихте ние да се заемем с тях? Защо ги жалите? Знаете ли колко бели момичета са изнасилили, колко хора са ограбили и пребили? Ако бяхте видели една стотна от това, с което ние се сблъскваме всеки ден, нямаше да ги щадите толкова.

- По дяволите, аз не схванах смисъла на въпроса ви, не познавам обичаите ви, не разбирам постъпките ви, не проумях какво ме питате, не ми се е случвало подобно нещо досега. Как е възможно да се отнасяте така към други човешки същества, моля ви, моля ви...

Надвикваш се с писъците на крадците. Синът ти не издържа и нахлува в стаята, чиято врата стои незаключена след появата на потния полицай. Ти се втурваш след него. Униформените мъже се оттеглят. На пода продължават са се въргалят две парчета пъшкаща, димяща пихтия, останали там след бързата обработка.

Известно време никой не нарушава мълчанието. Чуват се само хриповете и шумоленето на влачещите се по цимента между кръв и избити зъби тела.

После един от полицаите казва:

- Да вървим, госпожо, не ви препоръчвам да оставате насаме с тази компания. Ще ви закараме до хотела.

Отново кимане. Нямаш разбираеми думи. Само това изразно средство ти е останало.

Камионетата ви изплюва пред главния вход. От другата страна на шосето, по крайбрежната алея, тичат за здраве няколко младежи. Метрономът на вълните продължава да отмерва минутите с мъдро безразличие.

Защо поиска да се върнеш на плажа, вместо да се прибереш в стаята си? Опита се да приседнеш в полулотос, да укротиш пулса си, да се почувстваш отново у дома, да си представиш пролетна поляна с кукуряк и минзухари. Да забравиш озверелите лица отсам и оттатък голямата вода, мизерията, насилието, омразата, да се изпълниш с оптимизма, благородството и толерантността на спокойните, на избраните. Опита се да дишаш равномерно, да мислиш хладнокръвно. Нещо се надигна в стомаха ти, накара те да се изправиш рязко. Заклатушка се по охладняващия пясък, потопи крака в солената влага и дълго повръща.

Дърбан
юни 2006

© Марион Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2008, № 2 (99)