ЧЕРНОВА

Марион Колева

web

Онзи следобед от ателието на баща ми долиташе дяволски шум. Зарязахме домашните и се втурнахме да видим какво става. Мама вече стоеше неподвижно до вратата. Татко взимаше едно по едно многобройните гипсови бюстчета на Сталин от дървените полици и ги удряше в пода. Те се разпадаха на малки парченца с оглушителен трясък. По земята се търкаляха фрагменти от застинала строга усмивка под къси мустаци, присвито азиатско оченце, тлъст нос, разцепен на две...

- Какво гледате? Давайте метлата и лопатата - избоботи по едно време баща ми. - Намерете торби. Трябва да съберем всичко, преди да са минали боклукчиите.

Сестра ми и аз хукнахме към къщи. Мама остана да гледа разрушението до края; ирисите й бяха помрачнели от смущение.

Вечерта седяхме смълчани около масата, докато татко не реши, че трябва да даде обяснение за случилото се.

- Нищо особено не е станало. Просто завършва един период. Вие нали пишете домашните първо на чернова?... Е, това беше нещо като чернова на социализма. Опитвахме много работи за първи път и се получиха някои грешки. Но този етап вече приключи и сега ще започнем отново, на чисто.

Вече трябва да сте се досетили, че баща ми е скулптор. При това - заслужил художник и активен борец. След ликвидацията на превърналите се в опасност статуетки, кариерата и животът му продължиха по вертикала, поне на пръв поглед: самостоятелни изложби, началнически административни служби, задгранични пътувания. Майка ми беше облечена с маркови дрехи по последна мода и покрита с вносна козметика. Вкъщи първи се сдобивахме с най-новите телевизори, хладилници, стереоуредби. Въпреки всичко, мама и сестра ми ставаха все по-капризни и недоволни. Някаква пустота се беше настанила в модерното ни жилище и като че ли все по-рядко се заседявахме там.

Майка ми май си имаше приятел. Сестра ми започна да се събира с разни тийнейджъри, които виждаха нередности и ограничения навсякъде около себе си. Веднъж ми каза: “Баща ни е посредствен като творец, но е силен на деня и не пропуска да се възползва от положението си.” Не ми беше много ясно какво точно означава “силен на деня”, но предположих, че в това понятие, или в намека за използвачеството се крие причината за лошите й настроения и отказът й да носи подарените от него вещи. Бунтът й стигна дотам, че веднъж избяга от къщи, та я търсихме с милиция.

Татко ставаше все по-мълчалив и дръпнат, но общо взето удавяше самотата и недоволството си в работа. И продължаваше да печели пари, награди, служби.

Живеехме така - идеално според околните, криво-ляво, ако питаш нас самите.

Hо един друг далечен седобед, 7 години след злополучното убийство на бюстчетата, на вратата позвъни черновата.

Имаше дълга черна коса и бледо като свещица лице. Казваше се Стела. Появи се с куфар и писмо и промени живота ни за секунди. Оказа се, че е дъщеря на татко от някаква провинциалистка, с която той съжителствал по време на студентството. Момичето дойде с предсмъртно писмо от майка си, починала съвсем скоро от рак. В него майката молеше биологичния баща на Стела да се погрижи за детето им. Никой до момента не подозираше за съществуванието й.

След разразилата се в хола буря, татко трябваше все пак да се изповяда. Така научихме началото на историята:

Майката на Стела била от родното градче на баща ми. Сега разбирах защо той не обичаше да се връща там. Била бедно момиче, работела в печатницата и му помагала да разнася позиви и брошури в нелегалните времена. После, като им предложили да избират къде искат да учат, татко се записал в академята, а майката на Стела го последвала в София. Там продължила да работи, а той навлязъл в съвсем нов, вълнуващ свят и започнал да се отчуждава от нея. Връзката се разпадала, но тогава младата жена забременяла. Уж щели да се женят, но нещо се сдърпали в трамвая. Баща ми слязъл на първата спирка, изтичал в общата квартира, събрал си багажа и напуснал. Никога повече не видял бившата си приятелка. Мислел, че е направила аборт, или е дала детето за осиновяване.

Втората част от историята научихме от Стела. Тя каза, че майка й я родила в София, а след това се запиляла по новите строежи. Срамувала се да признае пред родителите си какво й се е случило. Животът преминавал в пътуване от място на място, от обект на обект. По-късно родителите й починали, а като се разболяла от рак, разбрала, че все пак ще се наложи да поиска помощ от известния художник и баща на детето й. Тя никога не престанала да чете за успехите му по вестниците. Стела носеше в куфара папка с пожълтели изрезки.

Не бях виждал баща ми така притеснен. Навярно обзет от късни угризения, или в пристъп на слабост, причинена от напредването на възрастта му, той плахо предложи на мама да приютят Стела. Сега майка ми реши, че е дошъл моментът за истинска нервна криза. Идеалният й, чистичък и безгрешен свят се рушеше за секунди. Губеше контрол над живота си. Изпускаше кормилото.

На следващия ден тя се премести при отдавнашния си приятел.

Стела остана да живее вкъщи. След няколко трудни години тя дори се сприятели със сестра ми. Сега Стела работеше в една сладкарница, а сестра ми беше студентка. Аз залягах над въпросниците за кандидат-студентските изпити.

През лятната ваканция от Либия си дойдоха едни роднини, на които татко отдавна бе помогнал да излязат на задгранична работа, “на гурбет”, както се изразяваха всички. Дойдоха с “армагани” за мен и за сестра ми, но най-вече за баща ми - благодетеля. За Стела знаеха само от писмата, но донесоха дрънкулки и за нея. Синът им се бе записал в някакъв европейски университет. Много надуто копеле, беше ми неприятен открай време. Даже името му беше тъпо. Кой кръщава сина си Карамфил? И сега дойде вкъщи да се изфука. Още с влизането впери очи в Стела и не мръдна мазния си поглед от нея цяла вечер. Но най-много ме вбесяваше, че тя май също го хареса. Бях започнал да се привързвам към тихото, кротко момиче, което се стараеше да не пречи никому с присъствието си. Тя и сестра ми замениха мама в домакинската работа, но макар че бяха с разлика във възрастта не повече от 2 години, Стела се държеше много по-зряло. Баща ми също я обикна, някак омекна и се поукроти. Започна да работи повече малка пластика. Изглеждаше уморен от големи проекти за паметници, творчески колективи и бюрократични интриги. И видимо не му бяха приятни ухажванията на Карамфил, в това бяхме единодушни.

Искахме или не, обаче, Стела стана гадже на надутия пуяк. Той идваше да я взема от къщи и снизходително ми махваше от купения на старо Форд, преди да запрашат нанякъде. Така се изтъркаля лятната ваканция и Карамфил потегли отново към недостъпната за повечето му връстници и сънародници Европа.

Скоро след това прекарвах с приятели в Пловдив последните свободни дни, преди да ме вземат в казармата. Вече бях студент по медицина. Ужасно горд, че се бях справил без протекции и че ще имам независима, точна професия, където се изискват конкретни познания и лични усилия, а на връзките се гледа с лошо око... Кроях планове да изляза на квартира... Cветла наивност!...

Една вечер запивахме в хотела, когато по телефона се обади сестра ми. Плачеше. Стела беше мъртва. Първо не можах да повярвам, че става дума за нашата Стела. После взех нощния влак и след няколко часа научих истината. Стела се беше опитала да абортира. Забременяла от Карамфил, а той си заминал, без дори да мине през къщи и да се сбогува. Отчаяна, че ще разочарова баща си, когото наскоро бе открила, засрамена, че повтаря съдбата на майка си, тя решила да се справи с проблема сама. Гълтала някакви лекарства, лежала дълго време във вана с вряла вода, после тичала из парка на смрачаване, докато паднала в една пуста странична алея. Много по-късно я открили, в безсъзнание, потънала в кръв. Бе издъхнала в болницата. Отишла си от този свят тихо, без да навреди никому, без да обиди някого, сякаш никога не бе живяла. Падаща звездичка, примигваща за секунди над хоризонта в нощното небе.

Стисках юмруци в безсилен гняв, исках да удуша онова чудовище Карамфил, да го смачкам като хлебарка.

Баща ми беше видимо съсипан. Дори майка ми се появи на погребението. Застана до татко и се опита да го хване за ръката. Търсеше помирение. В този момент сестра ми изскочи напред.

- Какви хора сте вие, бе! - Ревна тя срещу майка ни и баща ни. - Живеете живота си, сякаш можете да зачертаете онова, дето не ви харесва и да започнете отначало. Сякаш нищо не се е случило. Ясно ли ви е, че всички сме виновни? Всички!

Не съм виждал сестра ми оттогава. Живеем с баща ми сами в стария апартамент. След като миналото го застигна, той изведнъж много остаря. Някак не беше цялостен, разполови се, а пословичната му самоувереност остана далеч назад. Времената се промениха. През последните години никой не го търси, няма вече големи проекти, не го канят за участие в изложби. Живеем от моята лекарска заплата. Но това изглежда и не го интересува толкова. Сега мозъкът му е зает с друго. Опитваме се да открием сестра ми.

Ако сте чували нещо за нея, обадете ни се. Името й е Kлара.

Coфия
06.01.2000

© Марион Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2004, № 9 (58)