Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪДЕ Е МУЗИКАТА?

Мартин Колев

web

На Линч

Нямам нужда от толкова приятели.
И обувките ми нарочно възкръсват.

Улицата беше твърде мълчалива за такава и можеше да продължава безкрайно, ако не завиеш. Намирах се примерно в средата на пътя, с онези всекидневно лъскани витрини и закритото кино, дето прожектирало само адаптации. Ориентир, когато попаднех тук, ми беше уличната лампа малко по-надолу - тя пресвяткваше, щом минехме под нея. Изправих се и изтупах сакото си.

Сметнах за логично да се върна към стария, доказан начин за извървяване на улица след снощното фиаско. Представи си, бях тръгнал с гръб към витрините, да не би да изпусна човека, когото търсех, и внезапно се оковах в някаква стая с прашни пиана, на които все пак често се е свирело. Трябваше да намеря истинска в̀ълна от черна овца! А не бяла, претърпяла фабрични манипулации.

Затова пак тръгнах по жълтите линии. Вярно - в краищата има лампи, но те само заблуждават. Стори ми се, че чух птича песен - толкова късно? - и пред мен спря едно такси. Завиваше от нечие неупотребимо съновидение.

Отворих вратата и седнах отдясно. В другия край на седалката една много красива жена с дълги кестеняви коси, с чанта на коленете си, пушеше цигара. Акумулаторът издаде успокояващ протяжен тон, който може би изстрелва в орбитите на улегнали мисли, и френският автомобил потегли. Жената ме погледна и същевременно притисна с устни фаса, в резултат на което краят му изригна в червена заря.

Не е ли учудващо как понякога такситата ви стигат още преди да сте вдигнали ръка за знак. Навярно притежават някакво шесто чувство, което ние пък нямаме.

- Къде е шофьорът? - попита спокойно и димът от устата й се разпръсна наоколо.

Личеше й, че отскоро пътува сама.

- Тук такситата карат без шофьор.

Погледнах с човешката си глуповатост към предните седалки, но там все още беше празно. През прозорците се редяха едни и същи работи. Видях мъжа в жълт дъждобран да върви в срещуположната посока. Отдавна трябваше да се засечем.

- Къде е музиката? - чух отнякъде и си спомних, че не пътувам сам този път.

Не знаех играе ли си или това е от онези странни гатанки, с които жените объркват хода на времето. Таксито спря внезапно. Предните врати се отвориха и пред смаяния ми поглед насядаха седем или повече мъже в лилави и зелени костюми, които на мига почнаха да свирят на измислените си инструменти.

Двама свиреха на китари. Един на пиано. Четвъртият - на тромпет, саксофон и дайре. Някои просто се клатеха в ритъма на мелодията. Жената хвърли фаса си през прозореца и запя:

- Там, откъдето иидваме, птиците пеят чуудна песен...

Нещо липсваше. Щракнах с два пръста и към бенда се присъединиха чинели.

- Птиците, те пеят чуудна песен...

Може би съм ходил. Имаше ли някакъв мотел? Колата спря и музикантите се изнизаха. Видях, че бягат по тротоара със смешните си костюми. Аз винаги съм бил в сиво или, в краен случай, черно - когато сме погребвали обувките ми.

Отново потеглихме. Светлокосата красавица до мен запали цигара, докато я притискаше непоколебимо между устните. Като я стисна, по края имаше следи от мрачно червило.

- Къде е музиката?

Този път само я изгледах, възмутен от наивността й, как може да задава винаги грешните въпроси.

- Защо ми даде кестени?

Русокосата сестра дръпна от фаса достатъчно дълго, за да приключа, и отвърна:

- Не съм ти давала кестени, миличък.

Понечих да възразя, но вместо кестени стисках няколко кочана жълта, млечна царевица. Захвърлих я надолу по улицата, изправих се и изтупах костюма си. Щом продължих нататък, крушката на лампата спря да прекъсва. Някъде назад по асфалта издишаше цигара със следи от червило и тя щеше да ми е ориентир, че все пак съм стигнал донякъде. Лампите не стават за ориентир. Само заблуждават.

Събуди ме Мариела, която винаги отваря вратата на стаята рязко.

- Какво става тук, момчета? - ухили се тя и вдигна показно спринцовката в ръката си. Обичайното бълнуване на Дани беше придобило плътността на истерични писъци:

- Не, нямам нужда от толкова приятели! Наистина... Вървете си, добре съм!

Мариела проникна в мрака край леглото му, а зад нея умълчаните фигури притаиха дъх.

Наведе се над съквартиранта ми и след малко Дани се успокои. Другата медицинска сестра, която я придружаваше, беше само от два дена на работа - а и изобщо сред нас.

- Ето, за да заспиш по-бързо - каза строго тя, но добави тихомълком, че е аспирин.

- Аз отивам да си продължа съня - Мариела тръгна към вратата бавно, но в главата ми стъпките й звучаха с непреднамерена акустика.

- Ей сега идвам - усмихна й се блондинката. - Моят май се е изпуснал в леглото.

Не беше вярно, разбира се.

Другата отвърна, че това не е неин проблем или нещо от сорта, и тръшна вратата след себе си. В коридора зазвучаха множество стъпки като от стоножка. Кръгла светлина от фенер огря моята спътничка. Отбелязах мислено, че носи всъщност дълга жълта рокля. Оркестърът излезе от тъмното и започна изпълнение на измислените си инструменти.

- Там, откъдето идваме - запя русокосата, - птиците пеят чудна песен и във въздуха винаги има музика.

Приближи се съвсем до леглото - а светлината я следваше - и ми подаде ръка. В прозореца зад главата ми кестеновите клони яростно се удряха един в друг.

- Защо посади тези кестени? - попитах, щом танцът започна.

- Не бях аз, миличък... Помни, че мразя кестените.

Онези бяха облечени в лилави сака и зелени ватирани панталони. Мъжът с дъждобрана разбра, че го гледам, и потъна на заден ход в жълтеникавата мазилка. Едва сега осъзнах, че подметките ми отново са изтъркани. А последните месеци не бях напускал тази проклета болница. Щяхме да ги погребем, да ги погребем, щом шофьорът дойде на свиждане, а те - с обувченото си чувство за хумор - да се върнат на ходилата ми, тъй както съм вързан за леглото с кожените колани.

Прошепнах тъжно:

- Пак ще възкръснат...

- Не и този път - увери ме сестрата.

Песента свърши, а тя остана върху мен и се мъчеше да дотанцува нощта.

Чинели липсваха всъщност.

Вечер тръгваме по жълтите черти, за да не се погубим. Спомням си как влизаме вътре. Помня как свалям палтото й и се потапям в бурните кестеняви коси. Допада ми, че никога не ухаят еднакво - когато ми се сърдят, когато ме желаят или по време на сън. Тя отблъсква ръцете ми и пита настоятелно:

- Къде е шофьорът?

Винаги задава грешните въпроси. Аз никога не знам правилните отговори. Поглеждам с човешката си глуповатост към предните седалки, но там е пълно с кестени - цял куп! През прозорците се редят едни и същи работи, но човекът с жълтия дъждобран се крие в отраженията на излъсканите като рибешки търбух витрини. Преди лимузината да избухне в самовзривяваща се целувка с пресвяткащата лампа, където ние сме само следи от мътно червило, се случват няколко неща.

Поглеждам краката си и през изтърканите обувки ми се озъбват един лилав и един зеленикав чорап. Целувам червенокосата до мен, защото адът никога не ми е представлявал основа за кошмари, и в съзнанието ми изниква чудният въпрос: няма ли да свири на небето оркестърът с измислените инструменти. Между другото, обувките не възкръснаха. От тях порасна кестеновото дърво, по което избягах.

Черешите, изпълнили автомобила, почват да падат върху нас.

А музиката в главата ми като по знак зазвучава наново.

 

 

© Мартин Колев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Море, 2005.
Мартин Колев. Кучето на терасата. София: Захарий Стоянов, 2009.